Прозорецът на Овертон

Чували ли сте някога нещо за „Прозорецът на Овертон“? Ако не, то ви препоръчвам да прочетете тази технология за легализиране на всичко, каквото ви хрумне. Ще разберете как се легализира хомосексуализмът и еднополовите бракове. Ще стане съвършено ясно, че работата по легализацията на педофилията и кръвосмешението ще бъде завършена в Европа в близките години. Както и детската евтаназия впрочем.

58609-560x315-trim119299242

Джоузеф Овертон описва как съвършено чужди на обществото идеи се вадят от помийната яма на общественото презрение, измиват се и накрая се закрепват законодателно.

Според Прозорецът на Овертон за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат масово, открито да се поддържат, пропагандират, да се опитват да се закрепят нормативно. Но Прозорецът се движи, като променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, напълно отхвърлено – до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.

Това не е просто промиване на мозъци, а особено перфидна технология. Нейната ефективност се дължи на последователната, систематична промяна и незабележимата за обществото жертва на самия акт на въздействие.

Аз разбирам как стъпка по стъпка в обществото започва най-напред да се обсъжда нещо неприемливо, после то да го сметне за уместно, а накрая да се примири с новата норма, която да узакони и защити някога немислимото.

Да вземем например нещо напълно невъобразимо. Да допуснем, че се легализира канибализмът, тоест идеята да се узакони правото на гражданите да се ядат един друг.

Достатъчно ли е ужасен примерът?

За всички е очевидно, че сега не е възможно да се разгърне пропаганда за канибализма – обществото ще разпъне на кръст всеки, дръзнал да опита. Такава ситуация означава, че проблемът с легализацията на канибализма се намира в нулев стадий в прозореца на възможностите. Този стадий, съгласно теорията на Овертон се нарича „Немислимото“. Да проследим как това „немислимо“ ще бъде реализирано, преминавайки през всички стадии на прозореца на възможностите.

Технологията

Още веднъж ще повторя, че Овертон описва технологията, която позволява да се легализира абсолютно всяка идея.

Обърнете внимание! Той не предлага концепция, не формулира свои идеи по някакъв начин – той описва работеща технология. Тоест такава последователност от действия, изпълнението на която неизменно води към желания резултат. В качеството си на оръжие за унищожаване на човешкото общество такава технология може да бъде ефективна като термоядрен заряд.

Колко смело е това!

Темата за канибализма засега все още е отвратителна и съвършено неприемлива в обществото. Да се разсъждава върху нея е нежелателно както в пресата, а още по-малко в прилична компания. Засега това е немислимо, абсурдно, забранено явление. Съответно, първото движение на Прозореца на Овертон е да премести темата за канибализма от областта на немислимото в областта на радикалното.

Нали имаме свобода на словото. Е, в такъв случай защо да не поговорим за канибализма?

За учените е нормално да говорят за всичко – за тях няма забранени теми, те са длъжни да изучават всичко. И при това положение няма пречка да свикаме етноложки симпозиум на тема „Екзотичните обреди на племената в Полинезия“. Да обсъдим на него историята на предмета, да го въведем в научен оборот и да стигнем до факта на авторитетни изказвания за канибализма.

Виждате, че за людоедството, оказва се, може да поговорим като предмет, като обект и да останем в предела на научната респектобилност.

Прозорецът на Овертон вече се е преместил. Тоест той вече е в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от непримиримо отрицателното отношение на обществото към по-позитивно такова.

Едновременно с псевдонаучните дебати непременно трябва да се появи някакво „Общество на радикалните канибали“. И нека то да бъде представено само в интернет – радикалните канибали непременно ще бъдат забелязани и цитирани във всички заинтересувани медии.

Първо, това е още една възможност за изказвания. И второ, шокиращите отрепки на специалния генезис са нужни за създаване образа на радикалното плашило. Тези ще бъдат „лошите канибали“ срещу другите плашила – „фашисти, призоваващи онези да бъдат изгаряни на клада“. Но за плашилата по-късно. Като начало е достатъчно да се публикуват разкази за това, какво мислят за людоедството британските учени и някои радикални мошеници от най-различно естество.

Резултатът от първото движение на Прозореца на Овертон е, че неприемливата тема е въведена в оборот, табуто е десакрализирано, разрушена е еднозначността на проблема – създадени са „нюанси на сивото“.

Защо не?

Следващото движение на Прозореца е по-далечно и превежда темата за канибализма от радикалния сектор в областта на възможното.

На този етап продължаваме да цитираме „учените“. Нали не бива да се отвръщаме от знанието? За канибализма. Всеки, който отказва да обсъжда това, трябва да бъде заклеймен като фанатик и лицемер.

Осъждайки фанатизма, непременно трябва да измислим за канибализма елегантно название. За да не посмеят всякакви фашисти да лепят на инакомислещите етикети с буквата „к“.

Внимание! Създаването на евфемизъм е изключително важен момент. За легализация на немислимата идея е необходимо да се подмени нейното истинско име.

Няма повече канибализъм

Сега това нещо се нарича примерно антропофагия. Но и този термин скоро ще бъде заменен още веднъж, признавайки и това определение за оскърбително.

Целта на изобретяването на нови названия е да се отнеме проблемът от неговото наименование, да се отдели формата на думата от нейното съдържание, да се лишат идеологическите противници от езика. Канибализмът няма да е антропофагия, той ще се нарича вече антропофилия, както престъпникът сменя фамилията си и паспорта.

Паралелно с играта на имена върви създаването на опорен прецедент – исторически, митологически, актуален или просто измислен, но главното – легитимиращ. Той ще бъде намерен или измислен като „доказателство“, че антропофилията по принцип може да бъде узаконена.

„Спомняте ли си легендата за самоотвержената майка, напоила с кръвта си умиращото си от жажда дете?“

„А историите на античните богове, изяждащи всичко наред – у римляните това си е било в реда на нещата!“

„Е, ами при много по-близките ни християни, там с антропофилията съвсем всичко е наред! Те до ден днешен ритуално пият кръвта и ядат плътта на своя бог. Вие да не би да обвинявате в това християнската църква? Ама кои сте вие, да ви вземат дяволите?“

Главната задача на вакханалията на този етап е поне частично яденето на хора да не се смята за углавно престъпление. Поне в някой отделен случай и в определен исторически момент.

Така и трябва

След като бъде представен легитимиращ прецедент, се появява възможност да се придвижи Прозорецът на Овертон от територията на възможното в областта на рационалното.

Това е третият етап. С него завършва цикълът на дробенето на единични проблеми.

„Желанието да се ядат хора е генетически заложено, това е в природата на човека.“

„Понякога да се изяде човек е необходимо, съществуват непреодолими обстоятелства.“

„Има хора, които искат да бъдат изядени.“

„Провокират антропофилите!“

„Забраненият плод е най-сладък!“

„Свободният човек има право да решава какво да яде.“

„Не крийте информацията и нека всеки се определи какъв е – антропофил или антропофоб.“

„А дали има в антропофилията опасност? Това не е доказано.“

В общественото съзнание изкуствено се създава „бойно поле“ за проблема. Крайните флангове са заети от плашилата – специално с участието на радикалните привърженици и радикалните противници на людоедството.

Реалните противници – тоест нормалните хора, които не искат да остават безразлични към проблема за людоедството – се опитват да се опаковат задно с радикалните плашила и да се запишат при радикалните противници. Ролята на тези плашила е активно да създават образа на откачени психопати – агресивни, фашизоидни хейтъри на антропофилите, призоваващи да се изгарят живи людоедите, евреите, комунистите и негрите. Присъствието в медиите на изброените по-горе представя всички, с изключение на реалните противници на легализацията.

01-%d0%be%d0%ba%d0%bd%d0%be-%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%80%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b0

При този сценарий самите т.нар. антропофили остават по средата между плашилата, на „територията на разума“, откъдето с целия патос на „здравомислието и човечността“ осъждат „фашистите от всички цветове и категории“.

„Учените“ и журналистите на този етап доказват, че представителите на човечеството в продължение на цялата си история от време на време са се изяждали един друг и това е нормално. Сега вече темата за антропофилията може да се преведе от областта на рационалното в категорията на популярното.

Прозорецът на Овертон се придвижва по-нататък.

В хубавия смисъл

За популяризацията на темата за канибализма трябва да се поддържа нейното поп съдържание, съчетано с исторически и митологически личности, а по възможност и съвременни медийни персони.

Антропофилията масово прониква в новините и токшоуто. Хора биват изяждани във филми от касети под наем, в текстове на песни и видеоклипове.

Един от прийомите за популяризация се нарича „Поглед отстрани!“

„Нима не знаехте, че един известен композитор –едикой си – е антропофил?“

„А един известен на всички полски сценарист през целия си живот е бил антропофил, него дори са го преследвали за това.“

„А колко от тях са ги тикнали в лудницата! Колко милиона са изселили, лишили са от гражданство! Впрочем как ви се струва новият клип на Лейди Гага „Eat me, baby“ („Изяж ме, бейби“)?

На този етап разработката на темата води в топ класациите и започва автономно да се самопроизвежда в медиите, шоубизнеса и политиката.

Друг ефективен прийом е същественото за проблема активно да се измества от опериращите с информация (журналисти, водещи в телевизиите, общественици и др.), отрязвайки от дискусиите специалистите.

Затова в момента, когато на всички вече им е станало скучно и обсъждането на проблема отива в задънена улица, се пускат подбрани професионали, които казват: „Господа, в действителност нещата не стоят така. И работата не е в това, а в онова. И трябва да се направи това и това.“ И в същото време се задава специфична посока, едно съвсем тенденциозно движение на Прозореца.

За оправдание на привържениците на легализацията се използват очовечени престъпници, като им се създава положителен образ извън свързаните с престъплението характеристики.

„Това са креативни хора. Изял жена си и какво?“

„Те искрено обичат своите жертви. Да изядеш, означава да обичаш!“

„Антропофилите имат високо IQ и във всичко останало се придържат към строг морал.“

„Самите антропофили са жертва, животът ги е направил такива.“

„Тях така са ги възпитали.“ И така нататък.

Такъв тип бръщолевене е солта на популярното токшоу.

„Ще ви разкажем една трагичната история за любов! Той искал да я изяде! А тя просто искала да бъде изядена! Кои сме ние, за да ги съдим? Може би това е любов? Какви сте вие да заставате на пътя на любовта?!“

Ние тук сме властта

Към петия етап движението на Прозореца на Овертон минава, когато темата е подгрята до възможността да премине от категорията на популярното към сферата на актуалната политика.

Започва подготовката за законодателната база. Лобистки групировки във властта се консолидират и излизат от сянката. Публикуват се социологически проучвания, които да потвърдят високия процент на привържениците на легализацията на канибализма. Политиците започват да пускат пробни балони с публични изказвания на тема законодателно закрепване на темата. В общественото съзнание се въвежда нова догма – „забраната за ядене на хора се забранява“.

Това е фирменото блюдо на либерализма – толерантност към табутата, забрана за коригиране и предотвратяване на разрушителни за обществото отклонения.

По време на последния етап от движението на Прозореца от „популярното“ към „актуалната политика“ обществото вече е сломено. Неговата жива част още някак ще се съпротивлява срещу законодателно закрепване на до неотдавна немислимото нещо. Но като цяло обществото наистина е сломено. То вече се е примирило със своето поражение.

Приети са закони, променена (разрушена) е нормата на човешкото съществуване, по-далечните отгласи от тази тема неизбежно ще се доберат до училищата и детските градини, а значи следващото поколение ще израсне изобщо без шансове за оцеляване. Така беше с легализацията на педерастията (сега те искат да се наричат гейове). Днес пред очите ни Европа легализира кръвосмешението и детската евтаназия.

01-01-%d0%b4%d0%b6%d0%be%d0%b7%d0%b5%d1%84_%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%80%d1%82%d0%be%d0%bdДжоузеф П. Овертон (1960-2003) е старши вицепрезидент в центъра за обществена политика Mackinac Center. Загива в самолетна катастрофа. Формулира модела на променяне на проблемите в общественото мнение, посмъртно наречени Прозорец на Овертон.

Човешкият морал

Много интересно е мнението на читателя на сайта Евгений Хавренко, чиято статия е посветена на това как е възможно да се противопоставим на технологията „Прозореца на Овертон“.

Дехуманизацията като крайна цел – да направи от нормалното и обичайното това, което по-рано е било невъзможно или забранено според нормите просто на човешкия морал – това е главното в технологията „Прозореца на Овертон“. Нагледен урок за тази безчовечна технология поднасят… сътрудници на датски зоопарк, които убили и разчленили жирафа Мариус пред очите на децата във вид на шоу, или дори „анатомически театър“ за деца.

Технологията „Прозорецът на Овертон“ е основана на основни слабости практически на всяка личност. Ефективността на тази технология е в това, че тя работи дори когато я осъзнаваме. Обикновено манипулацията престава да работи, когато се разкрива нейният скрит смисъл. В дадения случай въздействието на подсъзнанието се постига чрез базови потребности на човека.

Бих описал основните лостове за въздействие по този начин:

  1. Толерантност
  2. Евфемизъм
  3. Принадлежност към стадото
  4. Илюзията на авторитета
  5. Законно – значи правилно

Базовите потребности на човека в пирамидата на Маслоу заемат от второ до четвърто място.

Пирамида на Маслоу

Физиологически потребности: глад, жажда, сексуално влечение и т.н.

Потребност за безопасност: чувство на увереност, избавление от страха и неуспехите

Необходимост от принадлежност и любов

Необходимост от уважение: постигане на успех, одобрение, признание

Познавателна потребност: да знаеш, да умееш, да изследваш

Естетически потребности: хармония, ред, красота

Необходимост от себеактуализация: реализиране на своите цели, способности, развитие на собствената личност

Във връзка с това, че потребностите от 2 до 4 практически никога не се удовлетворяват напълно и завинаги, те с лекота стават обект на манипулация практически при всеки човек.

Толерантността е начин да се наложат всякакви, дори най-отвратителните мнения в употреба. Интересно, но в опита да се дефинира що е това толерантност, освен търпимост има и още едно определение – доброволното приемане на страданието. Тъкмо това определение подхожда на онези хора, които са готови да се примирят с убеждения, противоположни не техните, или по-точно – да приемат тези възгледи като свои собствени. Именно тази потребност за принадлежност и уважение ни заставя да се отказваме от своите убеждения, опасявайки се от агресия и недоволството на опонента.

Евфемизмът се явява необходимият елемент за преодоляване на вътрешната съпротива. Грубо казано, това е спасителната пръчка, която ни помага за вътрешен баланс между собствените ценности и съвършено противоположните на тях, наложени отвън. Например в нашата култура бе подменена грубата дума „педераст“ (от древногръцкото παις — дете, момче, и ἐραστής – обичащ, тоест обичащ момчета) с неутралната дума „гей“. А фразите „Мой познат е гей“ и „Мой познат е педераст“ имат съвсем различна емоционална тежест.

Принадлежността към стадото е набор от потребности – безопасност, принадлежност към обществото и потребност към уважение. Всеки човек, застанал пред публика, който представя нещо или вдига тост в голяма компания, знае колко е трудно да се удържат тези няколко минути, когато всички погледи са обърнати към него. Ако вие имате такъв опит – моля, спомнете си този момент. А сега си представете, че вие трябва да изкажете своето несъгласие с всички тези хора – уважавани и не толкова, приятели и просто познати, началници и подчинени. При това несъгласието трябва да се изкаже, без да се използват евфемизми, иначе вие няма да постигнете смисъла, а обратното, още повече ще се замотаете. Лично аз рядко съм срещал хора, способни на подобно нещо.

Илюзията на авторитета отново се явява като възможност да примирите собствените си възгледи с отчасти наложените отвън. Ако вътре в мен има несъгласие, „авторитетът“ с готовност ще ми подаде спасителната пръчка, поемайки отговорността върху себе си. При това за мен ще е достатъчно да имам само най-общи представи за самия „авторитет“. Работата е там, че няма да си направим труда да разберем подробности за това що за „авторитет“ е този, ние просто ще бъдем щастливи, че той (тя) са поели на плещите си непосилния товар на нашите терзания. Напоследък „авторитетите“ дори не са персонални. Все по-често чуваме – „учените откриха“, „психолозите твърдят“, „висши държавници заявяват“ и пр.

Върховенството на закона е приемането на чужди норми. „Откъде накъде ще имам право да упреквам останалите в това, че не са съгласни с мен.“ В такъв смисъл компенсирам това, което не е свойствено на моята личност. Колкото повече обвинявам другите в изостаналост или провокация, толкова по-силен е гласът на противоречието вътре в мен. Знаменитият психиатър Юнг смятал, че фанатизмът е признак за потиснато съмнение. Човекът, който наистина е убеден в своята правота, абсолютно спокойно може да обсъжда противоположната гледна точка без сянка на раздразнение и гняв. В случаите на натрапването на чужди ценности никога не се получава пълно съгласие, съмнението ни кара да убеждаваме другите в онова, в което ние самите не сме напълно сигурни. Законът дава пълно право да се постъпва така.

Последствията от технологията „Прозореца на Овертон“

Най-страшното последствие от тази технология е, че човек губи своята хармония, на нейно място се настаняват безкрайни вътрешни спорове и терзания. Защото при налагането на тази технология никой не се замисля за това кое прави самия човек щастлив. Целта на технологията е да се получи нова, желана посока на развитие.

След постигането на резултата хората са принудени да поддържат илюзията на приетите чужди ценности. Хората все по-малко и по-малко си остават хора, губят връзката със своите корени и култури. С други думи, човекът се превръща от здраво растение в изсъхнал трън, подхвърлян от вятъра.

Пример за това можем да намерим във високия процент самоубийства в развитите страни. Хората, постигнали висок стандарт на живот, не стават по-щастливи, но плащат за това със своята човечност.

Мой познат, който израсна с холивудските филми и лъскавите списания, винаги мечтаеше за голяма вила с двуместен гараж, басейн и винарска изба. По пътя към тази цел му се наложи да работи много, преживя сърдечен пристъп и онкологични проблеми, с които се бори до ден днешен. Неговата постоянна заетост по 12 часа в денонощие го отдалечи от семейството. Жена му се чувства обидена, но не смее да го упрекне, съсредоточила се е в отглеждането на децата, опитвайки се там да намери топлината, която толкова й е липсвала. Децата, фактически без контрола на бащата, усещат властта си над майката, превръщат се във все по-цинични егоисти. В крайна сметка той построи тази къща, за която мечтаеше, но след шест месеца призна, че би дал всичко, ако можеше да върне времето с 8 години назад, до онзи момент, когато семейството е било щастливо в двустайния си апартамент, когато са били заедно през уикендите и празниците. Социалният статут, общественото признание, комфортът и безопасността сами по себе си не водят до нашето щастие, не са непременно негови атрибути. Те са и трябва да остават средство за постигане, но не и цел. Разочарованието идва, когато зад постигането на такава цел стои една голяма пустота.

Противопоставяне на технологията „Прозорецът на Овертон“

Преди всичко противопоставянето може да стане като се откажеш от опитите винаги и навсякъде да бъдеш „нормален“. В момента, когато „индивидуалното“ се сменя от „нормалното“, ние автоматично предаваме собствения си контрол в чужди ръце. В най-добрия случай се стремим да бъдем удобни за околните, а в най-лошия попадаме под целенасочена манипулация. Именно културата, нравите, обичаите и устоите на предците може да ни помогнат да намерим своята индивидуалност. Интеграцията на това в съвременния живот помага да не се откъсваме от собственото си наследство. Не призовавам към сляпо следване на някакви стари традиции, но да ги помним, съхраняваме и уважаваме.

Понятието „толерантност“ да използваме само като понятие за търпимост, в останалите случаи трябва да защитим индивидуалните си граници. Примерно напълно приемливо е да слушаме за европейските гей паради, но да се откажем да приемем официално гей браковете в собствената си култура, където основните противоречия могат да се сблъскат с културно-християнските ценности и традиции.

С евфемизмите и подмяната на понятията може да се справим, като отделяме истинския смисъл на информацията. Ако това е картина от телевизора, то опитайте се да повторите казаното, но наричайки всичко със собственото му име. Ако това е човек, който спори с вас, перефразирайте думите му, без да прибягвате към евфемизми. Това работи отрезвяващо дори и за вашия опонент. Ако ви кажат, че Америка и Европа искат демокрация за Украйна, вие можете да перефразирате въпроса – „Правилно ли те разбрах? Ти смяташ, че банкерите на света просто искат да си разделят парите за благото на украинския народ, изключително в името на демокрацията?

С принадлежността към стадото е сложно да се бориш, но не е и необходимо. Важно е да се разбере къде в действителност е моето стадо и да огранича моето лично пространство. Например фразата „Нашето общество не е толкова демократично, за да разреши еднополовите бракове“, пробвайте да се пренастроите така, че да отчетете своите интереси: „Демокрацията е волеизява на народа и затова еднополовите бракове не са толкова подходящи за обществото, за да станат част от нашата култура.“

Мнението на „авторитетите“ в повечето случаи става на пух и прах, когато зададем въпроса „А какъв е този авторитет, заслужава ли той доверие без социална поддръжка?“

Например ако видите специалист да се изявява по телевизията, за когото нямате информация освен онази, показана в долния край на телевизора, просто се замислете над думите му. Ще се промени ли мнението ви, ако същото го казва вашият съсед или колега? Ако авторитетът е просто „царят на очевидното“, то какъв е смисълът от неговата изява? Да повтори с вид на умник това, което вие сте си говорили 20 минути по-рано със своите колеги по пътя към дома? Ако все пак сте чули и нещо ново, струва си да се замислите за ползата от този авторитет. Помнете, че на него му е необходимо да заслужи вашето доверие, а не на вас.

Струва ли си да приемаме законността като висша правота? Струва ми се, че в нашата държава на този въпрос има еднозначен отговор. Ще добавя само свое наблюдение, което развенча моя личен мит за държавата като организирана форма на грижа за хората. Специално подбрах пример извън политиката. Когато Полша се присъедини към Европейския съюз през 2009 г. заплатите на бюджетните служители падна рязко спрямо цените на стоките. По новините показаха репортаж от стачка на граничари. Напълно разбираемо е, че хора от подобни служби на могат просто да не отидат на работа. Те направиха друго – започнаха да изпълняват всички процедури, указани в инструкциите. Какво лошо има! Хората в края на краищата вършат това, което се иска от тях. Само че опашките по границата нараснаха 6 пъти. Оказва се, че самата държавна система е направена така, че е невъзможно да я следваш, без да престъпваш закона, оставяйки тънък процеп – за помилване или наказание по лично усмотрение.

Опитах се да опиша противопоставянето на технологията „Прозорецът на Овертон“ както на държавно, така и на лично ниво, за всеки отделен човек. Нали смисълът на тази статия е скрит в заключителните думи на Джоузеф П. Овертон „Но лично ти си длъжен да си останеш човек. А човек е способен да намери решение на всеки проблем. И което не е по силите на един – ще го направят хората, обединени от общата идея.“

Превод: Рени Нешкова
Автор: Евгений Хавренко „Частен кореспондент“
Източник: glasove.com

2 thoughts on “Прозорецът на Овертон

  1. Ние животни ли сме или хора? Вярно, че успехът на Овертон е възможен само чрез потдържане ниско ниво на образованост, но си мисля, че всеки човек би трябвало – и е така – да притежава поне минимум ниво вродена интелигентност инстинкти и морал за правилно и напълно погрешно.

    • ОбРязователната система ни учи от прости към сЛожни неща ,по този начин заличва всичко което е опасно за съществуването на системат

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s