Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история

Критичен анализ на разпространяваната в Интернет, и възхвалявана от Българския Хелзинкски комитет,  книга на Хюсеин Мехмед „Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония“, издадена през 2007 г. в София. Виж също „Българите мюсюлмани в Македония“ в книгата на Васил Кънчов „Македония. Етнография и статистика„, изд. в София през 1900 г.

655-402-bylgarki-mohamedani-ot-selo-ribnovo-gocedelchevsko

Интересът към българите мохамедани (помаци) през последните четири десетилетия и особено от десетина години насам нарасна неимоверно много. Този интерес е обясним – в съдбата на тази част от нашия народ като във фокус е събрана цялата трагедия на българите по време на петвековната ни подробска история, а последиците от това не са преодолени и до ден днешен. За съжаление обаче повечето от написаните съчинения си поставят за цел да отрекат българския произход на тази общност, целят да я откъснат и дори да я противопоставят на останалите българи: с други думи – служат на ярко изразена антибългарска политика. Нароиха се „теории“, че това са потомци на турци, юруци, кумани, араби и т.н.

Към този род литература трябва да бъде причислено и „съчинението“* на Хюсеин Мехмед. Става дума за книжка от 167 страници, от които 135 страници „авторов“ текст“, „научен“ апарат от 521 бележки, 100 заглавия на „използвани“ литература и извори. Всичко това придава „наукообразен“ вид на „съчинението“. Липсва каре с посочване на редактор, коректор, издателство, данни за автора, както и ISBN за регистрация в Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София.

* Поставям думата „съчинение“ в кавички, тъй като то не само не съдържа никакъв принос по разглежданата тематика, но и показва крайно неумение и невежество при боравене с историческата тематика: непознаване на основните извори и литература, безподобно плагиатство и явен стремеж за изопачаване на родната история.

Порочен е и самият замисъл на книгата – да се напише история на помаците. Българите мохамедани никога не са представлявали едно цяло, за да имат своя самостоятелна история. Никога, в нито един период от нашата история, не е имало каквито и да било връзки между помаците в Мизия, Родопите и Македония. Тяхното битие във всяка една от тези области е неделимо от историята на останалото българско население, а оттук и от националната ни история. Затова, ако се спирам върху това „съчинение“, то е за да предпазя читателите от едно „научно недоносче“, което вече се пропагандира и по интернет.

Основният дефект на това „съчинение“ е, че авторът не познава основните извори и литературата по въпроса, да не говорим че не е издирил и използвал нови сведения, каквито изобилстват в научните издания и архивните фондове. Той просто е използвал попаднали му заглавия, преписвал или преразказал отделни пасажи, сглобил ги е доста нескопосно, тук-там се опитал да ги попромени и е допуснал ужасни грешки.

Още по-лошото е, че други автори и научни издания съзнателно са изоставени, макар че се срещат в използваната литература. Как да се обясни фактът, че от осем тома на „История на България“, издание на БАН, се цитират само втори и трети, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика? Други съчинения пък са останали непознати, тъй като не са използвани от авторите, от които е преписвано.

Като конкретен пример на неосведоменост може да се посочи книгата „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С., 1995, 224 с.“. Това е официална турска статистика за военния данък (бедел-и аскерие), в която има специална графа „помаци“ – в нея са посочени в кои селища живеят и колко мъже подлежат на този данък. В Солунския санджак са показани 22 573 мъже. Към тази книга като приложение е дадено описание и на Пловдивския санджак. За казата Ахъчелеби например е казано, че мохамеданите са известни под името „помаци“, смесени са с останалото българско население и „говорят същия език, имат същите нрави и същите песни“.

Кои са по-конкретно основните слабости на разглежданото „съчинение“?

1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед няма ясна структура: то е без глави и параграфи (само отделни заглавия), без увод и заключение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и литературата, а често прозира и между редовете.

Хронологически „съчинението“ обхваща времето от VІ век (заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г. Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било хронологически. Още в началото (на стр. 9) едно под друго следват три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата“ (в съдържанието – „индификационна“), „Идентификационни аспекти на населението“ и „Контактите на арабите с населението на Балканския полуостров през VІІ-Х в.“ (стр. 9-12). Четвъртото заглавие е „Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ-ХІV в.“ (стр. 13-16). Последните две заглавия, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз основа предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат“ арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров през ІХ и особено през ХІІІ век.

Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за създаването на българската държава. „Пропуснал“ е да съобщи и за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през 717/8 г. под стените на Цариград.

Сред многото грешки има и една наистина непростима: известните въпроси до папа Николай І през 866 г. изпратил княз Борис, а не „група българи“, и отговорите си папата изпратил не до тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изданието на БАН). (Виж също: The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D. 866, бел.ред.).

Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония“ (стр. 17-31). То е сбъркано по самото си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за разглежданата проблематика.

Що се отнася до самото разпространение на исляма в българските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или необосновани твърдения. Така например юруците, които са пастирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Балкански полуостров и то от ХVІ до ХVІІІ век, имат малка заслуга за разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исляма в отделни райони предполага от една страна разрушаване на християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т.е. срастване на исляма като официална религия с държавния апарат.

„Особено внимание за разпространението на исляма е отделено на богомилството и павликянството.“ Тук авторът е показал абсолютно непознаване на проблема.

Павликянството възниква като „арменска ерес“ и носи народностен заряд. То не само не е преследвано като ерес, но бива използвано от Византия през VІІІ век като гранично население и получава субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е било преследвано като ерес. В Беседа против богомилите е казано, че те и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигурност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се споменава в Синодика.

Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството взело „изключително големи мащаби“ (стр. 21); че така било в Родопите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне имало компактни маси помаци.

Измислица са и твърденията, че балканските еретици „открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение“; че богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ислямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна, където богомилството било прието за официална религия, без да има каквито и да е податки се твърди за записване на богомили и павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльотините на П. Япов (Помаците. С., 2006, стр. 131), че богомилите било поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването на богомилите едва ли не главната вина за разпространението на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-религиозно движение.

На конкретните примери на ислямизации са отделени само няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кил документи за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Тетевен – Луковит през ХVІ век. Несъмнено това са ценни документи, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на исляма в българските земи и по-специално в районите на помаците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в документа от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи“ (стр. 30).

Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминологични аспекти на населението“ (стр. 32-36). Тук повече от наивно е обяснението, че названието помак идва от глагола „помага“, че в турския език буквата „г“ е мека и не се произнася, поради което се получава „помаачи“, т. е помаци означава помагачи на турците. И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV-ХVІ век от това население „се набирали военни части“ (стр. 33). Но по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХІХ век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-важното е, че по това време османската армия се състои от еничари и спахии, и такива „военни части“ не са набирани от местното население! Все тук Хюсеин Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кил да отрича автентичния характер на българските летописни сведения за ислямизациите, а е направил и свой „принос“: отрича автентичния характер на документалните сборници от втората половина на ХХ век; не е разбрал, че „Време разделно“ на А. Дончев е роман, поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца не са автентични записки (стр. 35).

Темата за „помаците“ в трите български области Мизия, Тракия и Македония предполага изследване на Османската империя като теократична ислямска държава, формите и методите на разпространение на исляма (еничарство, робство, единични и масови ислямизации), етапите на ислямизация и крайният резултат от всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се обясни защо в едни райони ислямизацията доведе до асимилация (потурчване), а в други ислямизираното население съхрани майчиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Османската империя“ ли е или налагане на един деспотичен режим с ярко изразени асимилационни цели?

Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за няколко тома „Турски извори за българската история“, „Турски извори за историjата на Македониjа“ (10 тома, някои от по 2 и повече книги) и още много и много други документални издания. Къде са изследванията на проф. Хр. Гандев, проф. Стр. Димитров, проф. П. Петров, проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на македонски и сръбски учени.

Изясняването на горепосочените въпроси предполага разглеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVІ век. Защото ислямизирането на българско население продължава до 1878 г., а за останалите в Османската империя области – чак до 1912 г.

Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя на ислямизираното население в навечерието на Освобождението, за скритото християнство сред него и за съпротивата му против османската власт.

Историческите извори показват, че по време на Освобождението в българските земи имало над милион и половина ислямизирани българи, от които броят на българите мохамедани наброявал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите – в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония. Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в България бяха потурчени.

Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохамеданската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се добави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива. Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни поданици на султана“ (С., 1995).

В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани имената на българи мохамедани, които отказват да служат като еничари в султанската армия.

През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът отведен в плен. Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след това към тях се присъединили и някои християнски селища.

През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880 души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата. По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие“.

В началото на ХІХ век в борбата против кърджалиите се изявил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той образувал чети от помаци и християни, конници и пешаци, и в продължение на седем години защитавал населението от района, което го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурилово, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.

Редица сведения говорят за българския произход на помаците. Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в похода си пееха старовременни български народни песни“.

Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г. „В България има потурчени българи, които носят името „помаци“… Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са запазили и много стари български обичаи и народни поверия… Освен това те, като знаят че са българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското духовенство, за задушница жените им открито ходят на техните прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино и палят восъчни свещи… От ловчанските помаци и най-вече от селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български извор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от баща си Илия. Той учеше и сина си.“

Още по-категорични са сведенията на Любен Каравелов, добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската епархии, в част от Дебърската епархия и т.н. наброяват около 500 хиляди души. „Те са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи; те и до днес още са съхранили множество християнски прякори; и най-после те уважават множество християнски светии… В Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните… Освен това помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например св. Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, горещниците, вълчите празници, мишите празници и прочее.“ Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи (Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная: нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури, християни).“ Интересна е и констатацията, че в помашките песни се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т.н. Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу“, в която се говори са съвместна борба на помаци и българи християни против турците.

Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.

И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.“ Хюсеин Мехмед се позовава няколкократно и на Б. Лори, и на Ж. Назърска, но е „подминал“ горния пасаж.

Познати ли са на Хюсеин Мехмед горните сведения? Защото отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положителният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и огромна част от тюркоезичното население в България са ислямизирани българи.

Подобно е положението и с втората част на „съчинението“ – от 1878 до 1944 година: лошата структура, непознаване на основния фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведения и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот, икономиката, образованието и т.н.

Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителната война не може да се представя само с проникването на руските войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.

Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на 11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна структура, почиваща на логиката на историческите събития.

Първите четири заглавия обхващат времето от Освобождението до края на Балканските войни, т. е. от 1878 до 1913 г.

В заглавието „Помаците в Източна Румелия“ (стр. 37-45) се говори от всичко по малко за Руско-турската война, за Санстефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители помаци през ХІХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за Помашката родопска република, за изселвания. Изложението е много елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки, напр. по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след Първата световна война.

Непознаването на фактическия материал проличава особено ярко по въпроса за образованието. На стр. 40-41 той е написал само онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно да видим за какво става дума.

За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през 1883-1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, през 1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище, посещавано от 70-80 ученика. В околийското класно държавно училище пък били приети около 20 деца на българи християни и около 10 помачета.

За Чепинско пък е останал непознат един много важен документ – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското дружество „Просвета“ до председателя на Народното събрание на Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души членове на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма българи; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен нам“; че искат „матерния си език в училищата“. По обобщени данни, към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолюбиво дружество „Просвета“ притежавало 1000 книги, получило от румелийското правителство 500-1000 лири, а от българското около 10 000 лева.

Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че помаци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на няколко помачета.

Подобно е положението и със следващото заглавие „Помаците в Княжество България“ (стр. 46-55). И тук Руско-турската война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на помаци в християнството, изброяване на села с помашко население по В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохамеданското население в района изобщо – преди 1878 г. та някъде и до 1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума за икономика, обществен живот, училищно дело.

Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в едно – от Освобождението през 1878 до Балканските войни през 1912/3 година.

Заглавието „Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.“ (стр. 55-66) в по-голямата си част е преписано от В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъка в някои селища, а за други ни дума (написаното от В. Кънчов е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълнота – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г., т. е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изобщо не се споменава.

Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.“ (стр. 67-71) би трябвало с първата си част да отиде в началото на предното заглавие, а с втората – в неговия край. Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за времето от 1903 до 1912 година.

Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. І, стр. 328-330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали на „плячкосване“, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се наяде и напие хубаво в селото“. По същия начин с преписване и заимстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при това без да се посочват точно използваните страници.

Особено внимание Хюсеин Мехмед е отделил на помаците по време на Балканските войни (1912-1913 г.) – три заглавия на 30 страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.

Първото „Помаците по време на Балканската война от 1912 г.“ (стр. 72-75 е само четири страници. Тук българската войска, освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабители“ и „насилници“; говори се само за унищожени и ограбени селища, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което доведе до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кавгаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подп. Вл. Серафимов срази далеч по-многоброен противник и отвори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на в. „Права и свободи“ С. Бозов публикува интервю с един българин мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турската армия загубила сражението тъй като била с нестандартни пушки. Това интервю Хюсеин Мехмед е перефразирал в следния вид: „В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджик“.(стр. 72). А че в продължение на няколко години преди това турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-многобройната турската войска била разбита – това двамата „автори“ се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се пише история!

Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)“ и „Помаците по време на Междусъюзническата война от 16. 06. 1913 г.“ (стр. 76-101) също така са образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и съчинения.

Основната част от написаното е преразказ на спомени, публикувани от С. Бозов в бр. 7-14 на в. „Права и свободи“ от 1995 г., т. е. 82 години след събитията. За недостоверността на спомените достатъчно е да се каже, че почти всички анкетирани тогава са били деца: няколко души са били от 1 до 3 г., други на 4-5, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай – Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е използван изборно. „Подминат“ е документалният сборник „Завръщане към българския род“ (т. І, С., 2001), където на стр. 275-381 са поместени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина от разказа на Хюсеин Мехмед.

Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от 1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е насочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване на дружбите „Родина“ в Родопите в навечерието на Втората световна война и последвалата смяна на имената.

Пристрастието на Хюсеин Мехмед към разглежданата проблематика проличава особено в следните два случая.

На стр. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април 1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповеданията за изоставането на помаците във религиозно-просветно отношение и че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел. 424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а. е. 1178“. Но в посочената архивна единица има още два документа, които той „е подминал“. Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до министъра на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учители по коран – не на чужд език“, т.е. не в Шумен и не на турски. В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото Главно мюфтийство на помаците в Смолян. Знае ли Хюсеин Мехмед за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна единица?

В с. Галата, Тетевенско, където Хюсеин Мехмед е ходжа, на 12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ… Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит“ (стр. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.

А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил адютант на царя. Знае ли Хюсеин Мехмед какво значи адютант на царя, каква подготовка и какво високо войнско звание трябва да има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия партизани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е безследно изчезнал (РДА-Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).

Каква е истинската картина за периода 1878-1944 г., която Хюсеин Мехмед не знае или не иска да знае?

Преди всичко Хюсеин Мехмед не застава на категоричната позиция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече, той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско християнско население: многократно се среща изразът „българи и помаци“.

Българският език разграничава понятията род и вид: първото е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е напр. понятието „камък“, а видови – „гранит“, „мрамор“, варовик“ и т.н. Понятието „дърво“ като родово, а „бук“, „леска“, „бор“ и т.н. са видови. По същия начин понятието „българи“ е родово, а видови са „българи християни“, „българи мохамедани“, „българи католици“, „българи протестанти“ и т.н. С други думи, противопоставянето на понятието „помак“ на „българин“ е граматически неточно и научно невярно: религиозната принадлежност не променя етническия произход.

Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаците“ като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и при тях конкретно има имуществени различия, класови противоречия, често противоположни политически настроения и практически действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкрепяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъснати опити за покръщаване и т.н. далеч не отговарят на действителността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие между българи християни и българи мохамедани. Историята е точна наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия процес в цялата му сложност и противоречия

И така, какво е изопачил и още повече – какво не знае Хюсеин Мехмед за българите мохамедани.

Налагането на мохамеданската религия на част от българите по време на османското владичество, независимо дали насилствено или доброволно, доведе до разделение в българското общество на религиозна основа. Ислямът се възприемаше от българите като „турска вяра“, поради което българите мохамедани биваха наричани потурнаци, турци. На тях пък се внушаваше, че те изповядват „правата вяра“, поради което назоваваха своите сънародници християни с думата „кауре“, т. е гяури, неверници. Новата религия обаче, проповядвана на неразбираемите арабски и турски език, се изрази в изпълнението на определени ритуали и не можа да засегне дълбоко българската душевност на ислямизираното население. Поради това в продължение на десетилетия и векове българи християни и мохамедани общо взето запазиха добри отношения и не се стигна до сериозни ексцесии.

Обстановката коренно се промени по време на Априлското въстание през 1876 и Руско-турската война през 1877/8 г. Тогава се стигна до драматичните събития в Батак и Перущица, където Ахмед Барутинлията и Ахмед Тъмръшлията със своите помашки банди извършиха кървави насилия над своите сънародници християни. Две години по-късно българи мохамедани в Родопите бяха въвлечени и в известния Сенклериски метеж. И още едно събитие, за което почти нищо не се знае. Става дума за действията на Абдул Рахман, помак от родопското с. Арда. Като околийски мюфтия в Ахъчелеби години наред той се изявявал като върл гонител на българите християни и активен поддръжник на гъркоманството в Средните Родопи. Когато избухнало Априлското въстание, той „купил девет товара джепане да раздаде на помаците“, като се хвалел че „ще изколи християните“. Предупреден от ксантийския каймакамин Халил ага да не причинява никакво зло на християнското население в Ахъчелеби, той все пак успял да организира и изпрати около 1000 души башибозуци в Пловдивското поле, но ги възпрял да свирепстват в среднородопските села. Смъртта му през 1878 г. била истинско избавление за българското християнско население в Ахъчелеби от един фанатик българомразец.

Каквито и ексцесии да имало, след Освобождението обществени и културни дейци апелирали да се подаде приятелска ръка на българите мохамедани. В тази насока в печата на Източна Румелия се появили редица статии. Така напр. в статия „Българо-мохамеданите“ на пловдивския издател Д. В. Манчов (в. „Народний глас“, 16 август 1879 г.) се казва, че трябва да им се докаже че искрено им симпатизираме, че трябва да се погрижим за тяхното образование и че „от нас се изисква само една добра воля и малки пожертвования“. И по-нататък:

„Защото който е поживял поне един ден в някое помашко село, който е чул песните, които те пеят, който е вникнал в обичаите, които те държат, който е видял техните черковища, на които те често палят свещи и най-сетне, който е чул езика, който те говорят, няма да се поколебае за тяхната българщина и няма да се откаже да работи за тях тъй, както и за другите българи.“

В подобен дух е и обширната статия „Помаците“ (в. Марица“, бр. 274, 3 април 1881 г.).

Редица извори съобщават, че голяма част от родопските помаци не желаели да бъдат в Османската империя и веднага след Берлинския конгрес поискали да останат в Източна Румелия. В пътепис на А. Попов от юли 1880 г. се съобщава, че жителите на с. Доспат още през 1879 г. писмено и устно настоявали пред международната погранична комисия да останат в Източна Румелия, но тя не им обърнала внимание и поставила границата по вододелното родопско било. Сега те отново молели да преминат под ведомството на източнорумелийското правителство. През 1882 г. делегация от селата Буйново и Борино се срещнала с околийските управители на Пещера и Пазарджик с искане за преминаване към Източна Румелия. Още по-категорично е искането, за което съобщава дописка от Пловдив (в. „Съединение“, бр. 40, 6 октомври 1883 г.):

„От няколко дни насам в града ни се намират няколко турски мухтари [помашки кметове] и първенци от непредадените помашки села в Родопите. Тези хора съставляват депутация, която населението на споменатите села е натоварило да моли централното правителство на областта ни да благоволи и ги приеме под своето управление.“

Същото станало и през 1884 година:

в Пловдив „непрестанно дохождат тайни пратеници от тия села, които се оплакват на някои тукашни първенци и молят да им се съдейства за да влязат под ведомството на румелийското управление“ – това те правели устно и дори писмено.

По всичко изглежда, че това не са единствените искания от този род. И ако правителството на Източна Румелия се е въздържало да предприеме подобен ход, то е за да не даде претекст на султана да вкара войски в областта, за което Берлинският договор давал възможност. При това, както съобщава дописка от Чепеларе, в зоната на непредадените села, в пълно нарушение на Берлинския договор, била вкарана турска войска. Става дума за около 150-200 солдати с мюдюр, за да ги управляват. Заедно с агите те вършели „насилия и грамадни злоупотреби при събиране на данъците и десятъка, не зачитали имота и честта на простодушните помаци“, поради което „последните пищят кански за избавление“. В дописката е описан и един случай, когато в девинското с. Брезе един юзбашия от тази войска се опитал да изнасили една помакиня; мъжът й се притекъл на помощ, но той го убил със сабята си (в. „Южна България“, бр. 113, 8 август 1884 г.).

Българите мохамедани в Родопите далеч не били доволни от тиранията на своите местни първенци. В пътеписа от 1879 г. жители на с. Доспат със сълзи на очи молели да бъдат избавени от Ахмед ага Барутинлията. Извън тежките данъци към султана, за една година той събрал и за себе си над 1500 жълтици. А в тираничното си управление се опирал предимно на своите привърженици от с. Барутин. А в дописката във в. „Съединение“ от 1883 г. се съобщава за липсата на каквото и да е правосъдие в помашките райони:

„двама-трима мъчители с грабене на пари и с джоп (една желязна тояга с дървена дръжка) решават всички спорове от какъвто род и да са те, както това става в гореречените села от баташкия касапин Ахмед ага и сие“.

Показателни са и две дописки от селата Лилково и Павелско, отнасящи се до „перущенския касапин“ Ахмед ага Тъмръшлията, палача на с. Перущица през 1876 г. На 23 май 1881 г. Ахмед ага и синът му Ариф начело на чета от около 25 души помаци, предимно от с. Тъмръш, нападнали в гората, отстояща на половин час от селото, 16 души от с. Лилково и ги отвели на чифлика си. Там им заповядали да легнат на земята и в продължение на шест часа баща и син ги налагали с „тъмръшка сопа“. Не били пощадени и шестимата помаци от задържаните. По време на боя непрекъснато им повтаряли: „Да не мислите че сте свободни; пак сте под нас и отсега нататък нас да познавате, защото инак ще ви стане по-лошо отколкото на перущенци.“ След като им нанесли „тъмръшки бой“, ги освободили, като им отнели 3 коня, 16 брадви и 3 рубли-повече не намерили.

Времето от 1879 до 1912, и особено след 1903 г., е изпълнено с кръвопролития и всякакъв вид насилия над българското християнско население. По северните склонове на Родопите това ставало от помаци от 18-те непредадени села, както и от покрайнината Бабек. Подобно било положението в Разложко и Неврокопско, и в по-малка степен – в Средните Родопи.

През целия този период турската власт правела всичко възможно, за да насъсква помаците против българското християнско население. Тя не само не предприемала никакви мерки за спре грабежите и убийствата, но и сама финансирала помашки чети за репресии над българите християни. Изворите съобщават, че в ръцете на помашкото население имало твърде много оръжие, поради което проявите на „бабаитлък“ станали ежедневно явление. А когато през 1881 г. българи християни от Източна Румелия поискали разрешителни на носят оръжие, рупчоският околийски началник им отказал с думите: „С това вие ще раздразните още повече разбойниците.“

При така провежданата официална политика от турските власти не е случайно, че почти във всички райони помаци се заканвали на българите християни с поголовно клане – и в Рупчоско и Ахъчелебийско, и в Разложко и Тиквешко.

Историческите извори изобилстват със сведения за убийства на българи християни от помаци. В Рупчоско това вършели хора от „Помашката република“, която била истинско гнездо на разбойници. В Разложко изобилстват данните за „помашка тирания в Белица“ и „помаци убийци от Якоруда“. Най-големи главорези излезли от Бабяк, който дори бил наричан „предградие на Цариград“. Баташкият проход пък си спечелил славата на едно от най-опасните места в Османската империя. Не била много по-различна картината в Неврокопско и Западна Македония. Дори в сравнително спокойното Ахъчелеби ставали големи насилия. Така напр. само в с. Момчиловци от 1880 до 1882 г. 7 души били убити и 4 жестоко бити и ограбени от помаци от съседното с. Виево.

И още един от многото случаи. През октомври 1879 г. четирима помаци (Пехливан Сюлейман, Ахмед Моллаасанов, Табак Мустафа и Бекир Дормушев) заклали овчарчето Атанас Вълчанов от с. Широка лъка. По този повод в емоционална статия дописникът пише:

„Важното в това клане е това, че убийците са помако-българи от едно потекло, от една кръв с нас, които говорят български от мене по-добре, не знаят ни бъкъл турски, братя следователно… Кой прочее подбужда тия заблудени наши братя да вършат дела толкова противоприродни? Не ти ли, о свети пророче на ислямизма? Това добро ли си направил в света? Да караш брат брата си да коли? О, Мохамеде, Мохамеде, ако би могъл да видиш делата на твоите последователи, и ти сам би се погнусил от тях.“

При нападения над българи християни често се стигало до запалване на къщи, кражба на движимо имущество и дори присвояване на имоти.

Не били редки случаите и на посегателство върху християнските църкви. Само в Разложко са известни няколко такива случаи: обрана църквата в с. Бачево; разбити вратите и ограбена църквата в Добърско; подпалена църквата в с. Белица и т.н. В един от тези случаи се съобщава, че участвали ходжата и кметът.

Една от най-жестоките форми на насилие е отвличане на жени и насилствената им ислямизация. Това ставало с изнасилвания, бой, всевъзможни заплахи, използване на упойващи вещества, изправяне в съда с мохамеданско облекло, понякога и подменяне една жена с друга. Особено активни в това отношение били местните ходжи. Историческите извори изобилстват с подобни сведения. Ето само няколко случаи.

Дописка от 1881 г. съобщава, че бабаджанът Курт Сулю и другарите му от Неврокопско имали жени, отвлечени и ислямизирани още през 1877 г.; някои от тях били от Батак.

През 1896 г. 40-годишният ходжа от с. Баня, Разложко, през една нощ заедно с няколко въоръжени помаци нападнали къщата на една вдовица и задигнали единственото й чедо – 15 годишно момиче. След три дни го представили пред съда, за да признае че иска да стане мюсюлманка. Там момичето скъсало ханъмските си дрехи и заявило че не желае да се помохамеданчи. Майката се опитала да прегърне дъщеря си, но няколко пъти жандарите я поваляли на земята с удари на прикладите. Резултатът: момичето било отново отвлечено и скрито в едно ближно село, а майката полудяла.

През 1900 г. момата сираче Магда Митрева Рачева от същото село Баня, когато работела на полето заедно със сестра си и малкото си братче, била нападната от 6 души въоръжени помаци на коне, предвождани от Хамди (Амди) Ибрахимов от същото село. Въпреки съпротивата и писъците й, тя била отвлечена в Бабяк. След като била изнасилвана и заплашвана, извели я пред съда да заяви че желае да приеме исляма, за да стане четвърта жена на своя похитител. В съда Магда скъсала фереджето и с вик се хвърлила към присъстващите българи християни: „Спасете ме!“

Каймакаминът се видял принуден да я освободи, но наредил на жандарите да се разправят жестоко с присъстващите българи християни. От тях 14 души интелигенти, предимно учители, били обвинени че са комити и хвърлени в затвора. В преследването на българите християни се намесил и бащата на Хамди, Ибрахим Масрафчиев, който работел като чиновник в разложкото управление. Той застанал начело на една шайка и заплашвал цялото семейство на непокорната мома, като непрекъснато обикалял къщата им. След една година Магда заедно с по-голямата си сестра и двамата си братя през една нощ успели да избягат в България.

Разбира се, че не всички българи мохамедани вършели подобни злодеяния.

Огромното мнозинство от тях поддържали нормални човешки отношения със своите сънародници християни. А имало и такива, които се явявали като техни закрилници и дори участвали заедно с тях в обща борба против османските поробители.

През периода 1878-1912 г. огромната част от помаците останали в пределите на Османската империя. Сега те повече, отколкото преди, били подложени на политиката на приобщаване и противопоставяне на останалото християнско население. Тази политика се провеждала с помощта на местни първенци. Те, както пише английският в. „Daily Telegraf“ през 1898 г., „са най-ревностните или по-добре фанатици – защитници на отоманската власт против ония, които са плът от плътта им и кръв от кръвта им“, при все че „и досега говорят матерния си език и дори извършват тайно някои християнски обреди“.

Особено активна в това отношение била ролята на мохамеданското духовенство. Ислямът и свързаните с него имена, носия и обичаи се превърнали в разделителна линия между хора от един и същи произход. Не случайно още през ХІХ век било констатирано, че „турският деспотизъм е основан на корана“.

В обществения живот до 1912 г. помаците били представлявани именно от своите местни първенци и духовенство. Несъмнено е обаче, че не всички били активни привърженици на тази политика, а някои и активно й се противопоставяли. Затова различните видове престъпления и нарушения, вършени от отделни лица, не бива да се приписват на цялата помашка общност. Виновни несъмнено има: местни първенци, представители на духовенството, разбойници и грабители. А политическата отговорност за всичко това е на Османската империя, която не само установи тираничен режим в българските земи, но и чрез политиката на ислямизация разедини и противопостави българи на българи.

За да може реално да се прецени до каква степен тази политика е обхванала различните слоеве на българомохамеданската общност, трябва да се види поведението им по време на Балканската война през 1912-1913 г. и станалото по това време покръстване.

Балканската война бе справедлива война – за освобождаване на българската етническа територия, останала да пъшка под петвековната тирания след 1878 г. Нормално е в тази освободителна война да пострадат всички ония, които с оръжие в ръка се противопоставят на българската войска – организирани чети и разбойници. Вероятно са пострадали и отделни лица, изцапали ръцете си с кръвта на свои сънародници.

В тази война обаче българската армия отиде като освободителка и на българите мохамедани от османската тирания. Поради това именно мирното помашко население не пострада. А жертвите и разрушенията, характерни за всяка война, са многократно по-малки от онова, което понесе българското християнско население след Освобождението през 1878 г. Що се отнася до българите мохамедани, които се намираха в състава на турската армия и загинаха в сраженията, и тук политическата вина пада върху Османската империя, която ги използваше като пушечно месо в своята антибългарска политика.

В светлината на казаното дотук става ясно и проведеното покръстване. По принцип болезнена е смяната една религия с друга, когато това става насилствено. Но при разглеждането на този въпрос не бива да се изпускат предвид причините и преследваната цел.

Османската империя в продължение на няколко века наложи друга религия на българи, промени имената им, въведе нови обичаи и облекло. Това беше асимилаторска политика, довела до замъгляване на чувството за народностна принадлежност, до противопоставяне на останалото българско население. Тази историческа неправда трябваше по някакъв начин да бъде поправена.

След разгрома на Османската империя главен проводник на турското влияние в България продължаваше да бъде мохамеданското духовенство, т. е. религията се използваше за антибългарски цели. При конкретните български условия, когато не преставаха враждебните домогвания и на Османската империя, съзряваше убеждението, че злото трябва да бъде изтръгнато из корен. И се стигна до използване опита на самата Османска империя: тя промени религията на българи, сега тези българи бяха върнати към бащината си вяра; тя сменяше имената им с чужди, сега се възстановяваха български; тя разрушаваше църкви или ги обръщаше в джамии, сега бяха събаряни минарета. Същото се отнася и до носията и обичаите. Насилието, упражнявано от Османската империя в това отношение е стократно по-голямо от поведението на българската държава. А и исторически по-осъдително, защото българите искаха да си върнат своето.

Самото покръстване далеч не е проведено така, както го описва Хюсеин Мехмед по пародийните интервюта на С. Бозов и при непознаването на основните документи.

Поместените документи в сборника „Завръщане към българския род“ (т. І, С., 2001) показват че огромен брой мохамедани от 1877 до 1912 г. доброволно преминали към християнството и възприели български имена: повечето от тях били наскоро помохамеданчени, а други пазели спомена за своя български произход (стр. 67-271). Документите за покръстването през 1912-1913 г. (стр. 275-381) пък съдържат данни за връщане към християнската религия в селища, където изобщо не е стъпвала нито войска, нито чети. На много места българите мохамедани сами събаряли минарета, по време на масовото покръстване играели хора и с облекчение скъсвали с турското минало. Показателен е фактът, че в редица селища хората разказвали за пазените от тях стари български книги и църковни предмети, сочели руините на християнски църкви и гробища в землищата им, привеждали предания за българския си произход. Ако някъде е имало съпротива, тя е била организирана от фанатизирани ходжи и джамийски настоятелства. Те именно изиграха главна роля и при връщането на мохамеданската религия след поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г.

Събитията от 1912-1913 г. могат да бъдат оценявани и от последиците, особено след Първата световна война. Това е време, когато турските разузнавателни и тайни служби развиха огромна агентурна и диверсионна дейност против България. На особен прицел в тази дейност бяха и българите мохамедани.

Хюсеин Мехмед много бегло се спира на създадения в Одрин кемалистки център за Родопите, както и за организирането и изпращането на помашки диверсионни чети в България. Също така бегло се спира и на дейността на организациите „Джамиети Хайрие“, „Тюрк оджак“ и „Туран“ сред помаците, избягвайки да говори за шпионската им дейност.

Дори докладът на военния министър от 12 декември 1933 г. до министрите на външните работи и изповеданията и на вътрешните работи е предаден крайно фрагментарно и повърхностно. А този доклад съдържа изключително подробни и важни сведения. В него се казва, че организацията „Тюрк оджак“ е тайна и конспиративна.

„Задачата й е присъединяването на Родопската област и Западна Тракия, Гюмюрджинско и Ксанти към Турция. Във всяко по-голямо селище имат таен комитет, а има и околийски такъв.“

По-нататък са изброени членовете на комитета от отделни селища, сред които има и двама имама. Комитетът поддържал връзка и получавал инструкции от турската легация в София и консулството в Пловдив. Такива комитети били изградени в Ардино и Златоград, като се съобщават и имената на техните най-активни членове.

В полицейски доклад пък се съобщава, че през 1932 г. ходжата Шевкет събрал всички мъже от помашкото с. Диамандово, Ардинско, и ги накарал да положат клетва пред него, че вече няма да говорят български. В резултат на това те подали и колективна молба до общинското управление в с. Бял извор да бъдат признати за турци и турския език за матерен.

В същия доклад са посочени имената на 14 души помаци, които открито се заканвали не само да избият българите християни, но и да потурчат техните жени, сестри и дъщери. Някои дори поименно назовавали имената на жени, на които ще сложат фереджета и ще ги направят свои кадъни. А в Златоград през 1933 г. дори помакини открито говорели на българки християнки: „Вашата песен вече се свърши, почва нашата“, и казвали как мъжете им си разпределяли българки за жени.

Полицейските доклади изобилстват със сведения за протурска агитация сред българите мохамедани, за конспиративна дейност, за разкрити и осъдени агенти на турското разузнаване: в Средните Родопи, в Чепинско и Разложко, в Неврокопско. Посочени са и имената на най-активните членове на организациите „Туран“ и „Алтън орду“. Особено активна била дейността на ходжите за поддържане на религиозния фанатизъм, както и за привеждане в изпълнение инструкциите на двете организации.

„Най-удобното им място за предаване на всички нареждания са джамиите, където след извършване на техните религиозни обреди стават и политическите им събрания.“

Дейността на някои нелегални организации взела твърде застрашителни размери. В доклад на началник щаба на войската от 14 ноември 1939 г. се съобщава за с. Могилица, Смолянско:

„Членовете на тази организация били въоръжени и даже имали списък на лицата, които трябвало да бъдат убити по заповед на организацията. В резултат на предприетите обиски са намерени 17 пушки и 3 пистолета.“

Подобна организация, снабдена с пушки и картечници, имало и сред българите мохамедани в Разложко.

И както трябва да се очаква, стигнало се и до военни процеси. През октомври 1939 г. „за шпионаж и конспиративна дейност в 3/9 пехотна дружина“ в гр. Девин били осъдени на смърт секретарят на мюфтийството Ахмед Моллахюсеинов и ходжата Молла Асан Мехмедов от същия град. По същото дело били осъдени и трима редници българи мохамедани – на различни години лишаване от свобода.

Полицейските доклади не пропускат да отбележат, че една част от българите мохамедани били напълно лоялни към властта, други се противопоставяли, а трети сътрудничели за разкриването на подобни антибългарски деяния.

В такава именно обстановка била създадена и развила своята дейност българомохамеданската дружба „Родина“. Нейни дейци били някои ходжи, учители и предимно младежи. Появата й всъщност е противопоставяне на ширещото се сред помаците турчеене и туркофилство. Това вече не бил сблъсък на религиозна основа – мохамеданство или християнство, а на национална – българи ли са или турци, за България или за Турция.

Дейността на дружба „Родина“ е проучена много добре, за да бъде преразказвана отново. Тя далеч не е такава, каквато я представя Хюсеин Мехмед в „съчинението“ си.

Голямата заслуга на родинци е, че те показаха колко ненаучно е да се отъждествяват религия и народност; че може човек да бъде мохамеданин и да е осъзнат българин патриот. И колко опасно е да се използва мохамеданската религия за политически цели.

2. Плагиатство и изопачаване на текстове

„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед не е никакъв научен труд, а най-грозно плагиатство и изопачаване на използваните текстове. Тъй като това се среща масово, тук ще бъдат дадени извадки само от няколко съчинения.

История на България. Т. 2 и 3, С., 1981 и 1982

„Богомилите се делели на няколко групи. Начело стояли т. нар. „съвършени“. Те били най-добрите познавачи на учението… и същевременно главните му разпространители и организатори… „Съвършените“ не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумни веселби, обличали се в тъмни одежди подобно на монасите. Единственото им занимание било с Евангелието в ръка да проповядват своето учение…Имало още две категории богомили – „вярващи“ и „слушатели“. „Вярващите“ били приети вече в богомилските братства и имали право да участват в извършваните там обреди. Били задължени да спазват известни религиозно-морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр. Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те могли да се женят, да притежават собственост… – с една дума, да живеят като обикновени хора.

Що се отнася до „слушателите“, те не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал никакъв по-особен начин на живот“ (История…, 2, с. 383-384).

„Богомилите се делели на три групи. Начело стояли т. нар. съвършени. Те били най-добрите познавачи на учението и главните му разпространители и организатори. Те не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумните веселби, обличали се в тъмни дрехи подобно на монасите. Единственото им занимание било със свещените книги под ръка, Йоановото евангелие (Тайната книга) и Катарския требник да проповядват своето учение.Другите две категории са вярващи и слушатели. Вярващите били членове на братство и имали право да участват в извършването на религиозните обреди. Били задължени да спазват известни религиозно-морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр. Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те можели да се женят, да притежават имущество, с една дума – да живеят като обикновени хора.

Що се отнася до слушателите, те не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал някакъв по-особен начин на живот“ (Хюсеин Мехмед, с. 23).

В горния текст думата „Евангелие“ е заменена със „свещените книги, Йоановото евангелие (Тайната книга) и Катарския требник“, което показва абсолютно невежество: през Х век богомилски проповедници да ходят с отричаните от тях свещени книги и със съставените два века по-късно Йоаново евангелие (Тайна книга) и Катарския требник (който е на латински).

„В помощ на печенегите от север нахлули и кумански войски под предводителството на Тугортаг и Боняк (Мъняк).Благодарение обаче на умелите действия на Алекси І Комнин, който с щедри подаръци привлякъл на своя страна куманите, печенегите били разгромени в кървавата битка при Левунион (29 април 1091 г.)…

 

„В помощ на печенезите от север нахлули и кумански войски под предводителството на Тугортаг и Боняк…С големи усилия през април 1091 г. император Алексей І Комнин успял да нанесе на печенезите съкрушителен удар при Левунион, югозападно от Тракия, след като с щедри подаръци привлякъл на своя страна куманите. С това бил поставен край на печенезката опасност.

Дълги години във Византия тази победа се чествала под наслов печенезки петък“ (Хюсеин Мехмед, с. 13).

Тук, освен плагиатството, са обединени две събития: първото е в 1091, а второто в 1123 г., т.е. делят ги цели 32 години.

На стр. 15 Хюсеин Мехмед е преписал и текст от История…, 3, стр. 68.

В. Кънчов. Избрани произведения. Т. І и ІІ. С., 1970
(
виж също „Българите мюсюлмани в Македония“  в книгата на Васил Кънчов „Македония. Етнография и статистика„, изд. в София през 1900 г.)

(В. Кънчов, І, с. 264-268, а не 300-318): „Чечко. Това е планинска мъчно проходима област. Тя лежи главно по левия бряг на р. Места и се ограничава на запад от р. Рата, на север и североизток Крушова планина я дели от Ахъ-Челеби и Султанери. На юг Ксантийските височини я делят от турското население в Ксантийско. Само една малка част от Чечко лежи по десния бряг на р. Места наблизо около реката…

Чечко наброява повече от 60 села. Населението е помашко. В административно отношение то е разделено на три части: най-голямата спада към Неврокопската каза, една малка част по левия бряг на реката принадлежи на Скеча и минава в Одринския вилает, останалите части по десния бряг на реката се числят в Драмска каза.

Населението се подчинява на своите първенци във всичко. На Неврокопския Чеч заповядва една стара аристократическа фамилия от селото Осойница, на които първородните деца се именуват паши. Сегашният началник се казва Али паша. Той е 70-годишен старец и неограничен главатар на повече от 40 села. Всичките спорове се решават от него. Той бие, затваря и налага всякакви наказания, които се приемат безропотно. През неговата област пътуването на търговците е съвсем безопасно. Ако пострада някой пътник от обир, Али паша на часа трябва парично да го възнагради за загубата и тогава тежко и горко на оня, който се улови в кражбата. По тая причина кражбите са рядкост…

В къщата на Али паша се пази най-голямо гостоприемство. Там има особени стаи, които хранят до пресита.

Въобще в цялата тая помашка околност гостоприемството е голямо. Всяко село си имало отделна къща, много добре наредена, гдето се приемат и хранят безплатно чужденците. Тая къща имала свои имущества, от които се поддържа. Богатите къщи си имат свои отделни стаи за гостите. Али паша събира дан от народа и го предава на правителството. Налозите обаче са малки. Той събира и рекрути за войската. Всяко село си има свой коджабашия, който управлява селските работи.

Народът се поминува със скотовъдство и пчеларство, на второ място стои земеделието и тъкането на платове. Така също ловджийството е много развито. По планините пасат главно овце и кози, които съставят главния местен поминък. По долините се сее ръж, ечемик, овес, а по ниските места пшеница. Рядко в някои места садят лозя. Храната им не достига и те си докупуват от Драмско или Скеченско. Пчеларството в тия места е много развито. Във всяко село има голямо число кошери и захарта се замества с мед. Восъкът оттук се разнася за Серско и Драмско и съставя един от най-добрите приходи на населението.

На много места се работят аби и шаяци, които се разнасят по вън от доленските българи. В селото Ващица става панаир, гдето се харчат главно аби, шаяци и платна, изработени от помаците. По тези места се работи и гора, която се спуща по Места за полето и съставя добър приход на цели села, каквито са Жижово, Кочан, Марульово и други около краищата на Доспатската верига. В селата Марульово и Дебрежен правят гребени от рогове, които се разнасят надалече за продан.

(Хюсеин Мехмед, с. 59-60): „Областта Чеч е планинска и труднопроходима. Тя се простира главно по левия бряг на р. Места и стига на запад до р. Рата, на север и североизток Крушевата планина я дели от Ахъ-Челеби и Султанери. На юг Ксантийската планина я деляла от турското население в Ксантийско. Само една малка част от Чечко е разположена по десния бряг на р. Места близо до реката…

В Чечко има повече от 60 села с помаци. В административно отношение областта била разделена на три части. Най-голямата спадала към Неврокопската каза, една малка част по левия бряг на реката била в Одринския вилает, а останалата част по десния бряг на р. Места била в Драмска каза.

Населението се подчинявало на своите първенци във всичко. В Неврокопския Чеч начело стояла една стара аристократична фамилия от с. Осойница. Управителят на Чеч през 90-те години на ХІХ в. се казвал Али паша. Той бил на 70 години и имал неограничена власт над повече от 40 села. Всичките спорове се решавали от него. Той биел, затварял и налагал всякакви наказания, които се приемат без задръжки. През неговата област търговците пътували безопасно. Ако някой пътник претърпявал от обир, Али паша бил длъжен на часа да го обезщети парично и тогава тежко и горко на разобличения крадец. По тая причина кражбите били рядкост.

В къщата на Али паша имало отделни стаи за гости и те били гощавани богато.

Като цяло в околността гостоприемството било на почит. Всяко село си имало отделна къща, където се посрещали чужденци и гости. Тези къщи си имали свое имущество, от което се издържали. Богатите къщи си имали отделни стаи за гости. Али паша събирал данък от хората и го предавал на правителството. Налозите обаче били ниски. Освен това той събирал и рекрути за войската. Али паша бил главният управник, а всяко село си имало коджабашия, който се занимавал със селските работи.

Населението в Чеч се препитавало със скотовъдство и пчеларство. На второ място стояло земеделието и тъкачеството. Много развито било също и ловджийството. Храната не им достигала и те си набавяли нужното от Драмско и Серско. Пчеларството също било на почит. Във всяко село имало кошери и медът замествал захарта, а восъкът се продавал в Драмско и Серско и носел високи доходи на населението. В долината сеели ръж, ечемик, овес, а в по-ниските места – ечемик и по-рядко – лозя. А по планините пасели главно овце и кози, които били основният поминък на населението.

В много селища се изработвали аби и шаяци, които се продавали на по-далечни пазари от тези, където ходели доленчани. В село Ващица се провеждал панаир и там се продавали главно стоки произведени от помаци. В този район се добивал и дървен материал, които също носел добри доходи на цели села като Жижево, Кочан, Марульово и Дебрен. Тук освен това се изработвали за продан гребени от рогове.

Село Пепелаш на десния бряг на Места е прочуто със своите кавали.Чечките помаци ненавиждат турците; те се отнасят към тях горделиво, както и към християните. Спазили са много християнски и езически обичаи. Почитат празниците като Св. Георги, Нова година и др. При рождението, сватбите и смъртта са запазени същите обичаи, каквито ги има у българите по околните места. Село Пепеляш било прочуто със своите зурли.Чечките помаци се отнасяли горделиво към българите.
Играят хоро поотделно мъжете от жените. Тук има добри свирачи на кавал.Боренето и надтичването са на голяма почит у всичките неврокопски помаци. Особено ония, които излизат победители при надтичването, вземат големи подаръци, които дава цялото село. Тия неща стават обикновено по празниците, през байряма и по сватбите…

Селото Борово има около 140 къщи с две джамии и 1 мектеб. Покрай Места обработват добър тютюн. Наблизо до селото има остатъци от голям манастир „Св. Димитър“…

Осеница край Тисовската река, 2 часа далеч от вливането й в Места. Седалище на чечкия първенец Али паша и на цялата негова фамилия. Има две джамии и мектеб. Правят се много аби и шаяци, развъждат се добри овци, работи се и по малко земя.

Вощица или Ощица на р. Рата, 2 часа от вливането й… Правят се в него аби и шаяци. Наблизо до селото има стар манастир, заровен в земята, когато е станало потурчването. Той се е наричал „Св. Димитрия“. На именния му ден, на 26 октомври и досега става голям панаир, наречен „Дере панаир“. Тук цялото Чечко продава своите аби, шаяци и платна на вънкашни търговци и стават покупки на разни бакалски стоки от неврокопски търговци.

Тисово на Тисовската река, 4 часа далеч на югоизток от Борово. Има около 200 къщи. Най-голямото в Чеч. Става еженеделен пазар. Обработват се добри лозя.

Долината на Тисовската река е плодородна. Има много абаджии, които работят по околните села.“

(В. Кънчов, І, с. 264-268, а не 300-318).

В селата им се играели хора, като мъжете се хващали отделно от жените.Борбите и надбягванията били на почит сред всички неврокопски помаци и победителите получавали големи наград. Тези състезания се организирали главно по време на байрями и по сватби.

В село Борово имало около две джамии и един мектеб. Покрай р. Места населението от селото обработвало тютюн…

Село Осеница се намирало край Тисовската река на два часа път от вливането й в река Места. Това селище било седалище на чечкия първенец Али паша и на цялата му фамилия. Там имало две джамии и един мектеб. Правели се много аби и шаеци. Обработвало се е и малко земя. Жителите се занимавали предимно със скотовъдство.

Село Вощица или Ощица се намирало на река Рата на два часа от вливането й в р. Места… Там също се изработвали аби и шаеци. На 26 октомври ставал традиционният панаир, наречен Дере панаир. Тук цялото чечко население продавало своите аби и шаеци на външни търговци и закупували от тях бакалски стоки.

Тисово, което се намирало покрай Тисовската река, на четири часа югоизток от с. Борово, било най-голямото село в Чечко. Тук се провеждал еженеделен панаир и се обработвали лозя.

Долината на Тисовската река била плодородна. Имало много абаджии, които работели по околните села“

(Хюсеин Мехмед, с. 59-60).

Този дълъг откъс гъмжи от грешки.

Осойница и Осеница са едно и също село: това се вижда от името на местния първенец Али паша, който не може да живее едновременно в две села; в таблицата В. Кънчов сочи само с. Осеница (стр. 269).

Дебрен и Дебрежен е едно и също село – Дебрен.

В с. Пелешат се произвеждали кавали, а не „зурли“.

Изречението „Чечките помаци ненавиждат турците; те се отнасят към тях горделиво, както и към християните“, е станало „Чечките помаци се отнасяли горделиво към българите“, което коренно променя казаното от В. Кънчов.

Изоставен е текстът, според който чечките помаци запазили старите български обичаи и традиции: „Спазили са много християнски и езически обичаи. Почитат празниците като Св. Георги, Нова година и др. При рождението, сватбите и смъртта са запазени същите обичаи, каквито ги има у българите по околните места.“ Оттук става ясен текстът защо те играят и имат „добри свирачи на кавал“ (а не на зурли).

Не се прави разлика между панаир и пазар: първият е ежегоден, а вторият – еженеделен.

По същия начин тенденциозно са изоставени и текстовете за руините на стари манастири при селата Борово и Вощица. За втория манастир изрично се сочи, че е бил унищожен по време на помохамеданчването, че се е наричал „Св. Димитър“ и затова панаирът в това село ставал на именния му ден – 26 октомври.

„Те (в Бабек) се делят на 32 части, които носят различни имена; напр. Аврамови колиби, Попови колиби, Юнузови и др. Всяка част си има коджабашия.Всичките са добре въоръжени. Занимават се главно със скотовъдство и лов, а прават и катран. До скоро време Бабек се управлявал от фамилията на Яшар ефенди, но преди 10 години е умрял Яшар, а синовете му не са в състояние да си удържат влиянието в населението…

Бабечани запазили всичките старобългарски обичаи. Не работят на много празнични дни, играят хоро, правят си сватбите по старому. Само имената са изменени и църквите разрушени. В най-ново време отиват ходжи през рамазана да им проповядват. С твърде малко изключение те нямат никакво определено понятие за мохамеданската вяра. Знаят само, че не са каури, а са по-горни от тях, и това им е достатъчно. Знаят също, че са били християни. Имената на родовете са повечето български, запазени от християнско време“

(В. Кънчов, т. 2, с. 308-309).

Те (в Бабек) се делели на 32 части, които носели различни имена като Аврамови колиби, Юнузови колиби и др. Всяка част си имала коджабашия.Бабечаните били добре въоръжени. Занимавали се главно с лов и скотовъдство, правели също и катран. До 1883 г. Бабек е управляван от фамилията на Яшар ефенди, но след като той починал, синовете му не били в състояние да наложат влиянието си над населението…

Бабечани не работели през празничните дни, играели хора, а през Рамазана, а през Рамазана в някои от колибарските поселения се налагало да ходят ходжи за да им отслужват молитвите. Те знаели, че не са неверници и повечето се задоволявали с това“

 

(Хюсеин Мехмед, с. 61).

Горният цитат също е образец на злокачествено преписване и фалшифициране. Премахнато е всичко, което говори за българския произход на това ислямизирано население: названието „Попови колиби“, запазените български обичаи, българските фамилни имена, разрушените църкви, споменът че са били християни и т.н.

За имената и презимената на мохамеданите в Бабек Хюсеин Мехмед се позовава на К. Попов, Местни имена в Разложко. С. 1979, с. 16. На стр. 15 К. Попов привежда данни от джелепкешанския регистър от 1576 г., където личните имена на наскоро приелите исляма имат религиозен характер. Но в говорния език и дори в официалните документи от ХІХ и ХХ век имената на тези мохамедани са силно променени, напр. Исин от Хюсеин и т.н., а фамилните окончават обикновено на –ов. При това този обширен регистър не се отнася само до Бабек, а и задълженията на джелепите са да предоставят овци, а не месо: от овците се получавали допълнително кожи, вълна и лой. А на посочената стр. 16 има други и то много важни сведения за бабечани, които Хюсеин Мехмед не желае да цитира: славянския характер на топонимията, българските названия на повечето от родовете и дори свързаните с тях названия на махали и колиби – Гольово, Кузьово, Кьорово, Лютово, Орцево.

Все тук на цялата стр. 62 Хюсеин Мехмед помества списък на помашките села в Солунския вилает през 90-те години на ХІХ век и се позовава на книгата на К. Попов, стр. 446-463, 191-193. Но в тази книга изобщо няма такива сведения, пък и тя съдържа едва 180 стр. – те са от съответните страници на В. Кънчов, т. ІІ.

От В. Кънчов Хюсеин Мехмед е плагиатствал много пъти. Така на стр. 58-59 има преписан текст от т. І, стр. 264-265, а не 300-318. На стр. 64 преписан текст от т. ІІ, стр. 342, а не от стр. 339. На стр. 65 преписан текст от т. ІІ, стр. 342-343. Пак на стр. 65 друг преписан текст от т. ІІ, стр. 343-344, и т.н..

Н. Хайтов. Родопски властелини. С., 1976

„Първият удар на Сеченката е прицелен… в един паша, Салих паша Сиврият, по произход местен българин мохамеданин от село Смилян…През пролетта на 1901 година Вълчо Антонов праща една чета под командата на Даракчията над с. Пещера, където се очаква да мине Салих паша на път от Пашмаклъ…

На 10 май, когато втора чета от петнадесет души се заема да причака известния големец,… пашата се отказал от своето пътуване, та изпратил Хаджи Нурия и вместо той сам да попадне под куршумите на комитетската засада – попада неговият посиненик“

(Н. Хайтов, с. 257-258).

„Първият удар на Вълчо Антонов е прицелен в Салих паша, местен помак от с. Смилян.През пролетта на 1901 г. Вълчо Антонов пратил една чета, предвождана от най-верния му пълководец Даракчията над с. Пещера, където се очаквало да мине Салих паша на връщане от Пашмаклъ (днес Смолян)…

На 10 май втора чета от 15 души причакала известния големец, но тогава той се бил отказал от пътуването и изпратил на свое място хаджи Нури. И вместо него, под куршумите на комитите попаднал неговият пратеник“

(Хюсеин Мехмед, с. 53).

Особено скандално е позоваването на Н. Хайтов (стр. 240-248), че комитетските пари 4324 златни лири били „заграбени от първенци помаци“. На посочените страници Н. Хайтов обяснява, че тези пари били събирани от членове и симпатизанти на организацията, които ги давали с охота и очаквали да се снабдят с оръжие; че една част от тях, по-малката, били от „революционен данък“, с който било обложено българското християнско население. Революционерите залагали живота си за освобождението на Родопите – те не били обирджии на помашкото население. Техни съратници и помощници чак до 1912 г. били много българи мохамедани и Н. Хайтов е описал всичко това, но Хюсеин Мехмед съзнателно го е пропуснал. На стр. 53 също има преписан текст от Н. Хайтов, стр. 240.

Плагиатствано е и от други автори.

На стр. 48 има преписан текст от Ж. Назърска. Българската държава и нейните малцинства 1878-1885. С., 1999, стр. 26 (само думата „побългаряване“ е заменена с „християнизация“, за да не се говори за българския произход на помаците).

На стр. 106, 125 и 137и други има преписани текстове от Е. Иванова. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912-1989). С., 2002, стр. 19-20, 37, 51, 53 и т.н.

Преписвания и изопачавания на използвани текстове от почти всички автори има още много и много. Да се изброява всичко това е ненужно. Може би тук му е мястото да се посочи поговорката: „Не е нужно да изпиеш цялото море, за да разбереш че водата му е солена – достатъчна е и една глътка.“

3. Справочният апарат е под всякаква критика

Списъкът на използваната литература е обозначен със странното заглавие „изворна литература“. Сгрешени са имена на автори: Сиаби или Сибаи, У. Бюксеншюц или Бюксентути, Ив. Божилов-Божинов, Л. Милетич-Милятич. Книга на Г. Острогорски „История на Византийската държава“не е издавана в Мюнхен през 1963 г. В „Публикувани документи“ пък е посочен Коранът.

„Архивни източници“ е с подзаглавие „Централен държавен архив (ЦДА)“. Тук към трите архивни фондове от този архив са включени още един архивен фонд от Научния архив на БАН, два от Държавните архиви в Ловеч и три от Смолян. Към нито един от фондовете не са посочени използваните архивни единици. Две от описанията пък са объркани:

97. НА-БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13 Териториална дирекция „Държавен архив“ – гр. Ловеч

98. ДА-Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция „Държавен архив“ – гр. Смолян. Тук дори името на Смолян два пъти е изписано и като „Смолен“.

Научният апарат (бележките) гъмжи от грешки: не са посочени използваните страници от съответните архивни единици (с малки изключения), на много места препратките към използваната литература не отговарят на посочените страници, понякога и на посочените съчинения. Така напр. на стр. 62, бел. 211 има препратка към книгата на К. Попов, която е за Разложко (а не са Серския, Драмския и Солунския санджак), докато данните са от В. Кънчов, т. 2, стр. 446-464. На стр. 36, бел. 120 се цитира В. Кънчов, т. І, стр. 129-132, 147 и 171 за торбешите, но там няма такова название; на стр. 58, бел. 202 пак В. Кънчов, стр. 264-268, но цитираните сведенията са на стр. 113-169.

Такива несъответствия и неточности има и с други текстове на В. Кънчов. На стр. 106, бел. 365 се дава препратка към М. Груев, стр. 257, но там има само библиография на чужди езици. Не отговарят на посочените страници и препратки към книгата на Е. Иванова: стр. 109, бел. 378, стр. 133, бел. 478, стр. 138, бел. 478.

Авторът борави много неточно с географските понятия. Той пише, че „от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма“ (стр. 62) и се позовава на В. Кънчов. Но последният (т. ІІ, стр. 335) много ясно пише: „От Разлог през прохода Предел помаклъкът минал в долината на Струма.“

Подобни грешки има доста: Доспатската река (Рата) е на изток, а не на запад от Чеч (стр. 59); Скеченско е Ксантийско, а не Серско (стр. 60); планината Бабуна не е близо до Бабек (стр. 61); Реканска каза (Река) не е Ресенска каза – Ресен е център на нахия в Битолска каза (стр. 66), и т.н.

Странно звучат за българския правопис звучаи някои думи: малоазиатски, генуазийци, венециянци, печенезки, селджутски, кахве, кахведжия, джазие (вм. джизие), и т.н.

Най-голямата бъркотия е в названията на селищата: едни са изписани погрешно, други са със старите имена и не са дадени новите, трети са изписвани по два различни начина, в четвърти упорито се поднасят турските им названия. Авторът просто ги е вземал наготово от съответните съчинения и не си е направил труда да ги уеднакви и осъвремени. А това е проява на недобросъвестност и неуважение към читателя, защото дори една буква да е сгрешена тя променя цялото название.

Примери от района Ловеч-Бяла Слатина: Реселец, а не Веселец; Лепица, а не Леница; Попица, а не Поница; Сукаче, а не Сухарче; Сопот, а не Сопод; Асен (Хъсен), а не Ъсен; Лесидрен, а не Леседрен; Бабинци е махала към Тетевен и става село едва от 1978 г., и т.н.

От района на Рупчос: Хвойна, а не Фойна; Беден, а не Бедан; Брезе, а не Брезен; Лясково, а не Лъково; Настан, а не Настън; Късак, а не Касък; Чукурово, а не Чуреково; Кестен, а не Кестенджик. Харделево е Лилеково, а не Богутево. Не са разкрити новите имена на редица селища: Савтъще (а не Софтъще) е Студенец, Дермендере е Първенец, Ер Кюприя е Мостово, Чукуркьой (а не Чокуркьой) е Забърдо, Катран чукар (а не Катранчукур) е Катранци, Аланджиево е Змеица, Балабан е Ягодина, Рахово е Оряхово, и т.н.

Подобни разночетения и грешки има и за Средните Родопи. Срещат се Пашмакли и Пашмаклъ за Смолян, Ахъ челеби и Ахър челеби, Исмилян за с. Смилян, Могиловци за с. Момчиловци, Рожен а не Рожден, Турян а не Туран, непосочване сегашните названия на селищата и т.н. Същото се отнася до Разложко и Неврокопско, Беломорието и Вардарска Македония. В цялото „съчинение“ такива са над 2/3 от названията на селищата.

Хюсеин Мехмед променя и имена на хора: Алексий Комнин е станал Алексей, Антон Страшимиров – Атанас, и др. На писмо от 17 април 1937 г. главният мюфтия собственоръчно се е подписал Мустафов, но презимето му е изписано „Мустафа“ (стр. 118); три пъти Юсеин Бейски е наречен „Хюсеин“ (стр. 109, 110 и 124), и т.н. Самият Хюсеин Мехмед е преименувал и себе си, макар че по официалните документи е „Юсеин“.

Заключението се налага от само себе си. Книга с такива непълноти, в която оттук-оттам е взето и преписано по нещо, с непознаване на основни научни изследвания и документални сборници, с преднамерено изкривяване на едни събития и замълчаване на други, с абсолютен хаос в справочния апарат, не може да се нарече иначе освен „книжно недоносче“.

„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед е снабдено с предговор от Петър Япов, който се е представил като „академик, д-р и историк“ (???), без да е нито едно от трите. И предлага книгата да бъде защитена като докторат (желателно навън, в незаинтересована страна). И той би гласувал за това „с две ръце,… поради липса на четири!“

Ето на това се казва: То бива, бива нахалство, ама чак пък дотам…

Автор: Проф. д.и.н. Петър Петров 
Източник: pravoslavieto

2 thoughts on “Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история

  1. Аз като помак, от с. Градежница, общ. Тетевен, заявявам че:
    Дори прабаба ми, родена пред 1912г., не знаеше турски език, камо ли майка ми!
    Майчиният език на помаците е българския, така че, няма какви други да сме освен българи!

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s