„Неолиберализъм“ ли?

… Бях изненадан да прочета в последната творба на Уилям Дейвис „Трудността на „неолиберализма“, че терминът неолиберализъм бива брутално отхвърлен като „глупав“ и че една така „изтъкната“ група за натиск като Progress, както и различни други мислители, го описват като безсмислена обида, използвана от интелектуално мързеливи хора, които не схващат какво може да означава той.

Neoliberal-Revolution

Като отхвърля тези оплаквания, Дейвис ни казва, че „неолиберализмът“ е както комплексен, така и двусмислен, защото – подобно на други ключови думи на политическия дискурс – той е една абстракция с множество интерпретации и нюанси, също както капитализъм, комунизъм, демокрация и свобода. Неспособността да се изясни едно понятие обаче и липсата на принципно разбиране на неговия смисъл не са едно и също.

В сравнение с някои други, терминът неолиберализъм не изглежда като неуловима абстракция. Според мен той е политическия проект за маркетизация на публичната сфера. Сегашната му популярност сред политическите лидери с определен нюанс се дължи на факта, че той като че ли предлага вземане на чисто обективни решения, като позволява пазарната конкуренция, а не идеологическите пристрастия да определят стойността. По този начин те се освобождават – поне теоретично – от отговорността за осигуряване на важни обществени услуги. Вместо тях частният сектор ръководи услугите на база на конкуренцията или пък отделни лица и самоорганизиращи се колективи поемат отговорността за собствените си нужди.

Основен принцип на неолиберализма е, че гражданите трябва преди всичко да бъдат дефинирани като потребители.

Ето защо „неолибералните“ правителства настояват за „потребителски избор“ в сектори като здравеопазване и образование – едно предложение, което черпи сила от широко дискредитирани днес, но все още жизнени елементи на класическата икономическа теория, която постулира, че потребителите действат рационално в свой собствен интерес. „Рационален“ е още една дума, която позволява множество интерпретации, но за икономистите тя означава оптимизиране на облагата или ползата от една сделка. Предполага се, че това е, което правим с решенията и действията си, макар че още преди 350 години Паскал вече беше разбрал, че не го правим –  или поне не винаги. [1] Така че тук следва да помахаме за сбогом на Фройд, Юнг и подсъзнателното.

От решаващо значение за идеята за „потребителския избор“ е, че при упражняване на своите решения потребителите имат ясно съзнание за наличните опции. В такъв идеален свят не съществува подвеждаща реклама, пациентите могат лесно да решат в коя болница е най-безопасно да им премахнат апендикса, родителите могат да изберат най-доброто училище за своето потомство измежду набор от алтернативи и – ако имат достатъчно добър пазарен нюх – да запазят място в него, преди бележката „Няма свободни места“ да се появи на вратата.

Една от основните черти на неолиберализма – мечтите и стремежите също трябва да бъдат съобразени със законите на пазара, тъй като само той има власт да решава кое е успешно и кое не

Една от основните черти на неолиберализма – мечтите и стремежите също трябва да бъдат съобразени със законите на пазара, тъй като само той има власт да решава кое е успешно и кое не

Фридрих фон Хайек (1899-1992) често е изтъкван като божество на неолибералната мисъл. [2] Той смята, че свободните пазари водят до спонтанен порядък (т.e. без необходимост от значителна човешка намеса) и много от неговите трудове в тази област могат да се разглеждат като разширени бележки под линия на „Богатството на народите“ на Адам Смит. Това, по което Хайек сериозно се различава от Адам Смит е, че в „идеалната вселена“ на Хайек алтруизмът е отклонение и не съществува фактически, или, както Айн Ранд казва, той е ирационален. „Принципът на търговската размяна е единственият етичен принцип на всички човешки взаимоотношения – личностни и социални, частни и публични, духовни и материални.“ [3] Ако искаме да правим добро, твърди Хайек, то ние трябва да гледаме нашите собствени интереси, защото: „Моралът на пазара всъщност ни води до облагодетелстване на другите не чрез нашите намерения да правим това, а карайки ни да действаме по начин, който въпреки това има същият ефект.[4] Това, разбира се, е точно, макар и не толкова елегантно представяне на прочутата „невидима ръка“  на Смит с тази разлика, че Смит не вярва, че търговията е единственият път към вършенето на добро. [5]

Без да пренебрегва напълно човешката нищета, Хайек твърди, „… че на всеки човек трябва да се осигури един минимум от храна, подслон и дрехи, достатъчен да запази здравето и работоспособността му… по принцип няма несъответствие между държавата, която по този начин гарантира по-голяма сигурност, и запазването на индивидуалната свобода…“ [6]

От друга страна той не одобрява социалните разходи и прогресивното данъчно облагане, което те изискват: …веднъж въведен, принципът на справедливото разпределение няма да бъде изпълнен, докато цялото общество не бъде организирано според него. Това ще доведе до такова общество, което във всички съществени аспекти ще бъде противоположно на едно свободно общество.“ [7]

Неговият отговор на това доста неясно различие идва с една фраза, която електоратът на Обединеното кралство лесно ще разпознае: Великото общество. Не е чудно, че то включва оттегляне на държавата, доколкото е възможно, от осигуряването на социално подпомагане, защото се очаква, че благотворителните организации и индивидуалните доброволци трябва да поемат юздите. Леко модифицираната версия на Дейвид Камерън, Великото общество, за което чуваме все по-малко, беше яростно нападнато от The Independent като измама, защото местните благотворителни организации, които се предполагаше, че ще носят част от бремето на социалното подпомагане, на практика са се превърнали в подизпълнители на мощните корпорации. Корпорациите се заеха с предоставянето на услуги, някога изпълнявани от държавата. Макар че точно това има за цел Хайек, а сегашният премиер и финансовият министър несъмнено го осъзнават.

Когато при неолиберализма отсъствието на държавно участие дава отрицателни резултати, като например банковата криза от 2008 г., или когато частният сектор не успява да отговори на минималните стандарти за обслужване, които обществото очаква, държавата се намесва основно чрез налагане на регулаторни рамки и наблюдение, но не и чрез възстановяване на държавното предоставяне на услуги.

Това разкрива една основна слабост в основите на неолиберализма, а тя е – противопоставянето на някои от демократичните искания на хората. Ако електоратът гласува за набор от политики за ренационализация, например, тогава е трудно да се защити неолибералната теза, че публиката не може да упражни своя „потребителски избор“ добре и става парадоксално, когато правителството се опитва да твърди, че знае по-добре.

Милтън Фрийдман посещава чилийския диктатор Аугусто Пиночет през 1975 г.

Милтън Фрийдман посещава чилийския диктатор Аугусто Пиночет през 1975 г.

Това очевидно противоречие може да бъде една от причините Хайек, наред с други, да има нееднозначно отношение към демокрацията. Макар да е изцяло за демократичен избор на правителствата, той призовава за система, при която те ще бъдат свободни от всякакво задължение да вършат това, за което избирателите са гласували. Според Грег Грандин, професор по история от Йейл, при посещение в Чили по времето на Аугусто Пиночет, Хайек казва в интервю:

„Моето лично предпочитание клони по-скоро към либерална диктатура отколкото към демократично управление, лишено от либерализъм.“

Милтън Фрийдман, изявен неолиберал и спътник на Хайек, намира за нормално да бъде съветник на Пиночет, докато последният измъчва и убива политическите си опоненти. Маргарет Тачър, стриктен последовател на Хайек, очевидно не вижда проблем нито да се сприятели с Пиночет, нито да спечели благоразположението на други диктаторски режими, особено когато има очаквания за доходоносни продажби на оръжие. Нека не забравяме, че в истинския неолиберален ред всяка търговия е алтруистична. И да не се оплакваме, ако неолибералните правителства игнорират обещанията си на изборите. Това е, което Хайек би искал те да правят.

Уилям Дейвис пише, че неолиберализмът цели „… разширяване (на пазарите и конкуренцията) за справяне с основните проблеми на модерността…“, но с изключение на самата дума, няма нищо особено модерно нито в неолибералните практики, нито в политическата му програма. Неолиберализмът по-скоро изглежда като връщане към идеята за социалния дарвинизъм от ХІХ в., който предполага, че наличието на конкуренция гарантира възход към върха на най-силните за благото на обществото като  цяло. Може би с изключение на някои заблудени последователи на Хърбърт Спенсър, социалният дарвинизъм беше възприет така добре само от обърканите умове на привържениците на идеята за превъзходството на бялата раса и изчезна с победата над нацизма. Докато неолиберализмът не го извади от ковчега в модифицирана форма малко по-късно през същия век.

Тези, които са чели Дикенс, ще бъдат напълно наясно с живота на бедните в Англия през ХІХ в. при управление сравнително незаинтересовано от общото благоденствие. Ако се върнем малко по-назад в ХVІІІ в., ще можем да се позабавляваме с възхитителното описание на плачевното състояние на националната инфраструктура и на полицията, благодарение на историка Кристофър Хибърт:

„Каретите засядаха или се преобръщаха в калта, със счупени оси и осакатени коне, а пътниците бяха изхвърляни с багажа си в канавката… Дори пътят между дворцовото предградие Кенсингтън и Пикадили през 1736 г. беше толкова „позорно лош“, че лорд Хърви се оплакваше, че живее „в някакво усамотение, като че ли съм захвърлен на скала посред океана“. [8]

Пътуването не е безопасно и заради набезите на разбойници. Хибърт пише, че през 1774 г. самият министър-председател лорд Норт е бил обран на Гънързбъри Лейн в Лондон и че чужденците са били удивени от степента, до която пътните обири изглеждали напълно нормални.

Участието на правителството в социалната сфера, услугите и инфраструктурата следователно се появява не като осъществяване на определена идеология, но по чисто прагматични причини, а именно, че частният сектор не може или не иска да поеме съответните задачи и да направи необходимите инвестиции.

Дългосрочната инвестиция в публична инфраструктура, разбира се, не е атрактивно предложение за частния сектор, което обяснява защо няколко последователни правителства на Обединеното кралство трудно намират инвеститори за големи проекти. Далечната възвръщаемост за тях не е никаква възвращаемост. Години бяха нужни, докато правителството осъзна с крайна неохота, че нови електроцентрали няма да бъдат построени без участието на държавата. Добилата лоша слава Частна финансова инициатива (Private Finance Initiative), подета от Джон Мейджър и ентусиазирано осиновена от Блеър и Браун, работеше само благодарение на скъпи държавни гаранции за приходите на частния сектор. Това, което тези и много други примери подчертават, при това категорично след икономическата криза от 2008 г. е, че свободните пазари не са свободни и че когато са слабо регулирани, те може да доведат до разруха. Неолиберализмът парадоксално се поддържа чрез намеса на държавата, когато тя прецени. А тя преценява така най-често в нечия частна изгода. Ползите от политиката на „количествените облекчения“ не отиде в обществото, а в частните банки и застрахователните компании. (Бел. ред.: „Количествени облекчения“ – изкупуване от централната банка на ценни книжа на частните банки с цел увеличение на паричната маса)

Неолиберализмът не е труден за разбиране. Той е една опростенческа идеология, разработена, можем да заподозрем, на гърба на фиш за заплата в кафенето на някоя кула от слонова кост от професори, които нямат много вяра в човешката интелигентност, с изключение може би на тяхната собствена. Очевидната цел е хората безпрекословно да се подчинят на пазара, защото се предполага, че той работи по-интелигентно от хората. Айзая Бърлин би разпознал неолибералния проект като приток към реката на „позитивната свобода“, в която самореализацията не е възможна, без гражданите да се подчинят на правила, установени „за тяхно собствено добро“. Пример в днешно време са споразуменията за свободна търговия. Веднъж подписани и подпечатани, те трудно се отменят; а която страна се опита да се оттегли, се сблъсква с неудобства, най-малкото от които е промяната в условията за търговия. Такива са оковите на свободата.

Поддръжниците на неолиберализма са принудени да игнорират цялата история на икономическото развитие не само на Запада, но и на страни като днешен Китай и Корея, където отговорността на държавата за напредъка е ключова. За да разберем потенциалните опасности на неолибералните политики, особено в страни, които отдавна са управлявани на основата на социалдемократични принципи (Обединеното кралство все още се квалифицира като такава, едва-едва), не би било зле да погледнем назад към крайностите на неравенството, които преобладават през изминалите столетия и към които сега рискуваме да се върнем. И може би ще си припомним обезсърчаващите черти на нерегулирания капитализъм, които възпламениха гнева на Маркс и възмущението на Дикенс.

„Труден е за справяне този свят; в печелене и харчене, рано или късно пропиляваме силите си.“*

Така пише Уърдсуърт. Преди някой изобщо да беше чувал за „неолиберализъм“, поетът добре е знаел, че дефинирането на хората просто като потребители прави всички ни по-бедни.

Автор: Джереми ФоксOpen Democracy
Превод: Мария Рускова
Източник: solidbul.eu


 

[1] “Le coeur a ses raisons que la raison ne connaît point.” (Сърцето има своите основания, за които разумът не знае нищо.) Pensées, 477, ed. Pléiade.

[2] Задно с Ludwig von Mises (1881-1973) като предполагаем ‘“сив кардинал“

[3] Цитат от The Journal of Ayn Rand Studies 6, No. 2, Spring 2005, p.378

[4] Hayek: The Fatal Conceit, 1989

[5] “Колкото и себичен да се предполага че е човекът, очевидно има известни принципи, които го карат да се чувства заинтересуван от съдбата на другите и правят тяхното щастие необходимо за него, макар че те не извличат от това нищо повече от удоволствието да го виждат.”  Adam Smith: The Theory of Moral Sentiments, I.i.1.1 (1759 – 1770)

[6] Hayek: The Road to Serfdom, 1944

[7] Hayek: Law, Legislation and Liberty, the mirage of social justice, Ch.12, 1973

[8] Christopher Hibbert, The English, A Social History, p 348, 1987

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s