Апартейдът не умря

maxresdefaultНяколко години след официалното премахване на расистките закони и „историческия компромис“ между Африканския национален конгрес (АНК) и предишния режим на апартейд, журналистът Джон Пилджър посещава ЮАР, за да разбере какво се е променило с идването на демокрацията. Подобрил ли се е тежкият живот на мнозинството чернокожи? Наистина ли предишните несправедливости са премахнати или са само умело замаскирани? Дали обикновените хора отново не са останали излъгани, както се е случвало толкова много пъти в световната история?


Същите въпроси вълнуват и канадската журналистка и активистка Наоми Клайн, която описва в книгата си „Шоковата доктрина“ резултатите от помирението и историческия компромис в Южноафриканската република.

Из „Шоковата доктрина“, Глава 10:

„През януари 1990 г., на седемдесет и една години, Нелсън Мандела пише от затвора послание до поддръжниците си отвън. То трябва да покаже дали двайсет и седемте години зад решетките (повечето от които – прекарани на остров Робен в морето на Кейптаун) са отслабили решимостта на лидера за икономическа трансформация на южноафриканската държава. Посланието е само в две изречения и безапелационно изчерпва въпроса: „Национализацията на мините, банките и монополните индустрии е политика на Африканския национален конгрес (АНК) и смекчаването на нашите възгледи по този въпрос е немислимо. Даването на икономическа власт на чернокожите е цел, която напълно подкрепяме и насърчаваме, но в нашата ситуация държавният контрол над определени сектори на икономиката не може да бъде избегнат.“

Оказва се, че историята не е достигнала своя край, както твърди Фукуяма. В ЮАР, най-голямата икономика на африканския континент, някои хора сякаш все още смятат, че свободата включва и правото им да си върнат и преразпределят печалбите, придобити нечестно от доскорошните потисници. Това убеждение определя политиката на Африканския национален конгрес в продължение на трийсет и пет години – откакто е включено в Хартата на свободата, декларираща основните принципи на партията.

Историята на написването на Хартата е част от местния фолклор – и това никак не е случайно. Тя започва през 1955 г., когато партията разпраща по градове и села 50 000 доброволци със задачата да съберат народните „искания за свобода“, отразяващи очакванията на всички южноафриканци от живота след апартейда. Исканията са написани на ръка, на хартиени листчета: „да бъде дадена земя на всички безимотни хора“; „сигурни надници и по-кратко работно време“; „безплатно и задължително образование, независимо от цвета на кожата, расата и националната принадлежност“; „право на свободно пребиваване и движение“ и т.н.4 Когато всички искания са събрани, лидерите на АНК ги обобщават в един окончателен документ, официално приет на 26 юни 1955 г. от Народния конгрес. Форумът се провежда в Клиптаун – град, построен в буферна зона, за да осигурява защита на белите обитатели на Йоханесбург от гъмжащите тълпи на Совето. Около 3000 делегати – чернокожи, индийци, „цветнокожи“ и няколко бели – се събират на открито, за да гласуват документа. „Хартата беше прочетена на висок глас, част по част, на английски, сесото и кхоса – разказва Мандела. – След всяка част тълпата я одобряваше с викове Африка и Майибуйе.“ В първото искане от Хартата за свобода предизвикателно се заявява: „Ще управлява народът!“

Но в средата на 50‑те тази мечта е все още доста далеч от своето осъществяване. На втория ден на Конгреса форумът е насилствено разтурен от полицията с аргумента, че делегатите заговорничат за държавна измяна.

В продължение на три десетилетия АНК и други политически партии, решени да сложат край на апартейда, са забранени от южноафриканското правителство, доминирано от британци и от африканци с европейски произход. През този период на засилени репресии Хартата за свобода продължава да се разпространява от ръка на ръка в средите на нелегалните революционери и продължава да вдъхновява съпротивата. През 80‑те е поета от ново поколение бунтовници – младите радикали са готови на всичко, за да сринат господството на белите, и смайват своите родители със смелостта си. Вместо да се самозалъгват със стари илюзии, те излизат по улиците и скандират: „Нито куршум, нито сълзотворен газ ще ни спре!“ Преживяват поредица от масови убийства, погребват приятели, но продължават да се събират и да пеят. На въпроса срещу какво се борят, посочват апартейда и расизма; на въпроса за какво се борят мнозина от тях отговарят „За свобода“ или „За Хартата за свобода“.

В документа се настоява за право на работа, приличен дом и свобода на мисленето; най-радикалното искане е за част от печалбите на тази най-богата африканска страна, която освен другите съкровища притежава и най-големите златни залежи в света. „Националното богатство на нашата страна, наследството на южноафриканците, ще бъде върнато на хората; собствеността над минералните богатства, над банките и монополните индустрии ще бъде прехвърлена на народа; всички други индустрии и сектори на търговията ще бъдат контролирани в подкрепа на добруването на хората“, се казва в Хартата.6 Някои представители на освободителното движение я намират за центристка, други – за непростимо слаба. Панафриканците отправят остри критики към АНК, че е отстъпила твърде много на белите колонизатори. Защо ЮАР да принадлежи на „всички, бели и черни?“ – питат те; манифестът е трябвало да изисква онова, за което се бори чернокожият националист от Ямайка Маркъс Гарви: „Африка за африканците“. Твърдите марксисти на свой ред определят исканията, заложени в Хартата, като „дребнобуржоазни“: не било революционно собствеността над земята да се разпределя между всички; според Ленин частната собственост трябвало да бъде изцяло премахната. (виж бележката в коментарите) Всички фракции на движението за освобождение обаче приемат, че апартейдът е не само политическа система, регулираща кой има право да гласува и да се движи свободно, но и икономическа система, използваща расизма в подкрепа на един изключително изгоден за белите икономически ред: ограничен елит трупа огромни печалби за сметка на южноафриканските мини, ферми и фабрики, докато огромното мнозинство от чернокожи няма право на поземлена собственост, принудено е да продава труда си много по-евтино от реалната му стойност и е подложено на побоища и арести, в случай че се разбунтува. В мините белите получават до десет пъти повече от чернокожите. Също като в Латинска Америка, крупните индустриалци работят в тясно сътрудничество с военните, за да елиминират непокорните си работници.7

Хартата за свобода отстоява основния въпрос, по който всички в движението са съгласни: свободата няма да дойде когато чернокожите просто поемат властта, а когато незаконно конфискуваното богатство на държавата бъде върнато и преразпределено в обществото като цяло. ЮАР повече не може да бъде страна с калифорнийски жизнен стандарт за белите и конгоански жизнен стандарт за чернокожите, както е по времето на апартейда; свободата означава да се намери усреден вариант.

Това се потвърждава и от Мандела в неговото послание от затвора: той все още вярва, че не може да има свобода без преразпределение на благосъстоянието. При наличието на толкова много страни „в преход“ това изявление е от особена важност: ако Мандела поведе АНК към властта и национализира банките и мините, този прецедент ще затрудни икономистите от Чикагската школа, които продължават да твърдят, че подобни предложения са останки от миналото, и настояват, че само свободният пазар и свободната търговия могат да компенсират дълбокото неравенство.

На 11 февруари 1990 г., две седмици след като изпраща своето послание, Мандела излиза от затвора с ореола на жив светец. В южноафриканските градове гръмват празненства и се възражда вярата, че нищо не може да спре борбата за свобода.“

Източник: dokumentalni.com

Advertisements

One thought on “Апартейдът не умря

  1. През лятото на тази година (2015) се срещнах тук с мой близък, който живее от 30 години в Зимбабве. За да дойдат в България са летели с някаква нискобюджетна компания от Хараре до Йоханесбург и оттам с турски авиолинии до Истамбул и после до София – двайсет и няколко часа пътуване! Той не бил идвал у нас от 2005 година и каза че едва ли ще издържи още едно такова пътуване (макар че турските авиолинии били хепфектни във всяко отношение!). Та този човек каза, че в цялата южна част на континента, вкл. ЮАР, Зимбабве, Мозамбик и не знам кои си още територии днеска живеят няколко десетки милиона чернокожи, които са абсолютно негодни за каквото и да е! – необразовани, необучени на каквато и да е работа/умение, невъзпитани, без какъвто и да било морал – абе направо канибали от каменната епоха! Още допълни, че в тези години, когато и последната „сланинка“ от колониалните режими вече е била изядена в този регион на черния континент наистина настъпва някаква катастрофа! Какво е станало?! Защо освобождението от колониализма през 60-те години отприщи най-низките качества в част от черните? Говореше се че повечето от новопоявилите се господари на черните африкански държави – също черни и от същите племена, които са били подтискани от „колониализма“ освен че имаха влогове от по няколко милиарда долара в европейски банки, но че най-спокойно са изяждали в буквалния смисъл на думата своите политически противници?!?! Вече съм им забравил имената, но мисля че един от тях беше диктаторът на ЦАР (зентрално-африканска република), друг беше диктатор на Уганда ли, Руанда ли – майната им – който беше наредил всичките си политически провинци във фризерите си в двореца и редовно поръчвал да му готвят ту от един, ту от друг… И още много, много такива и подобни истории в следколониална Африка… Някой дали може да обясни смислено тия факти?!?

(НОТА: Ще отнеме повече време за преглеждането на коментарите! Бъдете търпеливи, няма да се появяват бързо.) Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s