История на отношенията между САЩ и Израел

Алисън Уиър (Alison Weir), 28.02.2014 г.
Превод: Десислава Атанасова/Българска Легия за информационна защита

Алисън Уиър е изпълнителен директор на „Ако американците знаеха” (If Americans Knew – неправителствена организация, която се фокусира върху израелско-арабския конфликт и външната политика на Америка в Близкия Изток, и която има критично отношение спрямо финансовата и военна подкрепа на САЩ за Израел, обвинявайки останалите масмедии в това, че са настроени срещу Палестина (contact@ifamericansknew.org; inform@ cnionline.org.) и президент на Council for the National Interest.


Скритата история за това как САЩ бяха използвани, за да бъде създаден Израел.

По средата: Луис Брандайс; от дясно: равин Стивън С. Уайс от Американската федерация на ционистите и от ляво: Нейтън Щраус

По средата: Луис Брандайс; от дясно: равин Стивън С. Уайс от Американската федерация на ционистите и от ляво: Нейтън Щраус, съсобственик на Macy’s.

 

ГЛАВА I.
КАК СЕ СТИГНА ДО „СПЕЦИАЛНИТЕ ОТНОШЕНИЯ” МЕЖДУ САЩ И ИЗРАЕЛ

Въпреки че много хора са били убедени да повярват, че подкрепата на САЩ за Израел се движи от американското правителство и американските национални интереси, фактите не подкрепят тази теория. Истината е, че десетилетия наред американски експерти по външна политика и отбрана се противопоставят на подкрепата за създаването на Израел. По същия начин те се противопоставят и на солидното финансиране от страна на Америка и на дипломатическата подкрепа, която продължава да се оказва на насилствено създадената държава, която подкрепа й дава зелена светлина за агресивната й експанзия. Тези експерти просто бяха елиминирани и в крайна сметка заместени от други.

Както политиката на САЩ в различни други сфери, така и политиката им в Близкия Изток, се ръководи от лоби със специални интереси. Обаче „израелското лоби”, както днес се нарича то в САЩ 1, е нещо много повече от това, което по-голямата част от хората влагат в съдържанието на понятието „лоби.”

Както ще стане ясно от този текст, израелското лоби, в сравнение с останалите лобита, е значително по-могъщо и всеобхватно, проникнало е навсякъде. Части от него, както отделни личности, така и групи, дълго са работили подмолно, тайно и дори нелегално, както е документирано от изследователи и членове на лобито.

И въпреки че движението за Израел действа в САЩ вече повече от сто години, повечето американци изобщо не са запознати с това движение и обслужващата го идеология – размерите на уникалното му влияние върху общественото знание.

Успехът на това движение в постигането на целите му, което отчасти се дължи на тайното естество на по-голямата част от неговите дейности, е потресаващ. С почти непредставими размери!

Всичко това доведе в крайна сметка до една голяма трагедия в Близкия Изток – стогодишна война, насилие и унищожение. Светата земя е потопена в скръб.

В допълнение, това „движение” е изключително вредно за самите САЩ.

Както ще видим по-нататък в това проучване (в две части) на про-израелското движение, то е насочено буквално към всеки важен сектор на американското общество и е въвлякло американците в трагични, излишни и изключително скъпи войни. То доминира Конгреса вече десетилетия наред, то все повече определя кои кандидати могат да станат сериозни претенденти за президенти на САЩ, то насърчава фанатизъм спрямо цялото население, религията и културата.

То прокарва политика, която излага американците на нарастваща заплаха като след това преувеличава заплахата (прикривайки нейната причина) и предприема действия, които осакатяват някои от най-фундаменталните за нашата нация свободи и съкровени принципи 2.

И всичко това за население, което е значително по-малобройно от това на Ню Джърси3.

aa-dees-zionism-us-strait-jacketed

ГЛАВА ІІ.
НАЧАЛОТО

Израелското лоби в САЩ е само върхът на един по-стар и голям айсберг, известен като „политически ционизъм” – международно движение, което се появява в края на XIX в. и чиято цел е създаването на еврейска държава някъде в света.

През 1897 г. това движение, ръководено от европейският журналист Теодор Херцел 4, се слива с Първия ционистки конгрес, проведен в Базел, Швейцария, който създава Световната ционистка организация (World Zionist Organization), представяна през първата година от 117 групи, а през втората – от 900 5.

И въпреки че ционистите обсъждат места като Аржентина, Уганда, средиземноморския остров Кипър и Тексас 6, в крайна сметка те се спират на Палестина като място за предложената от тях еврейска държава, въпреки че страната вече е обитавана от население, което е 93-96 % нееврейско. Най-добрите анализи показват, че населението се състои от 96% мюсюлмани и християни 7, които притежават 99% от земята 8 там.

Delegates_at_First_Zionist_Congress

Делегатите на Първия ционистки конгрес.

След ционисткия конгрес австрийските равини изпращат двама от тях да проучат Палестина като възможна бъдеща еврейска държава. Тези двама равини съобщават за препятствието, което представляват за техния план палестинците, като пишат следното „Невестата е прекрасна, но е омъжена за друг” 9. Въпреки това ционистите в крайна сметка продължават с осъществяването на плана. Многобройни свидетелства от дневници, писма и други документи на ционисти свидетелстват, че те са решили да изтласкат тези тамошни неевреи – финансово, ако е възможно, но ако се наложи и със сила 10.

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЦИОНИЗЪМ В САЩ

Значението на САЩ за това движение е признато от самото начало. Няколко години след Базелската конференция един от основателите на политическия ционизъм, Макс Нордау (Max Nordau), пише: „Единствената надежда на евреите в Америка е ционизмът” 11.

Макс Нордау

Макс Нордау

По това време обаче, а и десетилетия по-късно, по-голямата част от американските евреи не са ционисти. Всъщност, много от тях активно се противопоставят на ционизма. През следващите години обаче ционистите усърдно и с всички средства, които им попаднат под ръка, ги ухажват и резултатът, на който Нордау се надява, в крайна сметка е постигнат, за което свидетелства изказването на известната еврейска историчка Наоми Коен (Naomi Cohen), която през 2003 г. пише: „Ако не беше финансовата подкрепа и политическият натиск от страна на американските евреи … Израел можеше и да не се роди през 1948 г.” 12

Групи, защитаващи създаването на еврейска държава започват да се появяват през 1880-те из цяла Америка 13. През това десетилетие Ема Лазаръс (Ema Lazarus), поетеса, чиито стихове са възхвала на Статуята на свободата, популяризира ционизма 14. Първообразът на израелския флаг е създаден в Бостън през 1891 г. 15.

През 1887 г. президентът Гроувър Кливланд (Grover Cleveland) назначава евреин за посланик в Турция (седалището на Османската империя, която по това време контролира Палестина), заради важноста на Палестина за ционистите.

Еврейският историк Дейвид Г. Далин (David G. Dalin) съобщава, че президентът смята посолството в Турция за важно заради „нарастващия брой ционисти сред американския еврейски електорат” 16.

Всеки президент, както републиканец, така и демократ, следва неговия пример през следващите тридесет години. „По време на този период посланичеството в Турция започва да се смята за, така да се каже, еврейска територия”, пише Далин 17.

В началото на 1890-те организации, подкрепящи ционизма, съществуват в Ню Йорк, Чикаго, Балтимор, Милуоки, Бостън, Филаделфия и Кливланд 18.

Протоколите от Световния ционистки конгрес в Базел, на който присъстват четирима американци, задават главния стимул на движението, разпалвайки ционисткия активизъм в американските градове с най-голям брой еврейско население 19.

През 1897-98 г. ционистите основават множество допълнителни общества из целия Изток и в Средния Запад. През 1898 г. те се събират на първата годишна конференция на американските ционисти, проведена в Ню Йорк на 4 юли. Там те основават Федерацията на американските ционисти (Federation of American Zionists – FAZ) 20.

През 1910-те броят на ционистите в Америка доближава 20 000, в това число юристи, професори и бизнесмени. Дори и в своите първи години, когато е още относително слаб и представен от малка фракция сред американското еврейско население, ционизмът става движение, в което „започват да се вслушват конгресмените, особено тези от градовете на Изтока” 21.

Движението продължава да се разширява. Към 1914 г. има оформени вече няколко допълнителни ционистки групи, в това число „Хадаса” /Hadassah/ – американската женска ционистка организация 22. През 1918 г. ционистите в САЩ вече са двеста хиляди, а през 1948 г. броят им нараства почти до един милион 23.

Още от самото начало ционистите започват активно да прокарват плановете си в медиите.

През 1912 г. един ционистки организатор гордо заявява, че „разпалената и непрестанна пропаганда се осъществява от безброй общества.” Още в най-ранния период пресата на иврит прегръща ционистката кауза. През 1923 г. всички нюйоркски вестници на иврит, с едно единствено изключение, са ционистки. Ежедневниците на иврит се четат от 535 000 семейства през 1927 г. 24.

Докато ционистите извършват своите основни набези за влияние в Конгреса и медиите, служителите от Държавния департамент не ги обичат особено, тъй като чувстват че те се опитват да използват американското правителство за проект, който е вреден за САЩ. За разлика от политиците, служителите от Държавния департамент тогава не са били зависими от гласуването и даренията за кампанията. Те са ангажирани с препоръчването и прилагането на политики, които са от полза за всички американци, а не само за една малка група, която работи в полза на чужда, неамериканска, група от хора 25.

Година след година в своите записки американски дипломатически и военни експерти подчертават, че ционизмът е противоположен както на американските интереси, така и на американските принципи.

Philander_C_Know-H&E

Филандер Нокс

Тъй като повече примери в тази насока ще бъдат обсъдени по-късно, да споменем само държавния секретар Филандер Нокс (Philander Knox), който е може би първият пример на служител от Държавния департамент, който се противопоставя открито на настъплението на ционизма. През 1912 г. Ционисткото литературно общество (Zionist Literary Society) се обръща към администрацията на президента Тафт за регистрация. Нокс категорично отхвърля молбата им, като посочва изрично, че „проблемите на ционизма засягат определени въпроси, отнасящи се преди всичко до интересите на други страни, не на нашата” 26.

Въпреки тази малка спънка от 1912 г., през същата година ционистите печелят много по-голяма победа, която има огромни последствия както в международен план, така и за САЩ, и която е и частта от един модел за оказване на влияние, който е актуален и днес.

ГЛАВА ІІІ.
ЛУИС БРАНДАЙС, ЦИОНИЗМЪТ И ОРГАНИЗАЦИЯТА “ПАРУШИМ” /PARUSHIM/.

През 1912 г. известният американски адвокат от еврейски произход Луис Брандайс (Louis Brandeis), който тъкмо е на път да стане съдия във Върховния съд, става ционист 27. В рамките на две години той става шеф на международния Ционистки централен офис (Zionist Central Office), току-що преместен от Германия в Америка 28.

Въпреки че Брандайс е необикновено известен съдия от Върховния съд, повечето американци не знаят нищо за важната роля, която той изиграва в Първата световна война, както и за връзките му с Палестина.

Част от тази работа свършва Феликс Франкфуртер (Felix Frankfurter), който също става съдия във Върховния съд две десетилетия по-късно.

Може би онзи аспект от дейността на Брандайс, който е най-малко известен на широката общественост, а често и на академичните среди, е размерът на неговия фанатизъм и степента, в която използва скрити средства за постигане на целите си.

И докато днес почти всички ние високо ценим Брандайс, по негово време е имало значителна опозиция във връзка с ангажиментите му във Върховния съд най-общо свързана с широко известните обвинения срещу него в неетично поведение. Типичен пример за това е мнението, че Брандайс е „човек, който има някои висши идеали във вижданията си, но който е напълно безскрупулен по отношение на средствата, с които ги постига.” 29.

И докато днес подобни критики по отношение на Брандайс или се игнорират, или се свързват с политически пристрастия, или пък се определят като „антисемитизъм” 30 има доказателства, които показват, че подобни оценки са изглежда много по-точни, отколкото биха искали „съратниците” на Брандайс.

През 1982 г. историкът Брус Алън Мърфи (Bruce Allen Murphy), в книга, която печели „Грамота за заслуги” от Американската асоциация на адвокатите, съобщава, че Брандайс и Франкфуртер дълги години скрито са си сътрудничели в множество тайни политически дейности. Ционизмът е една от тях 31.

„В един от най-уникалните процеси в историята на Върховния съд Брандайс включва Франкфуртер, тогава професор в юридическия факултет на Харвардския ун-т, като негов платен лобист и помощник,” пише Мърфи в книгата си „Връзката Брандайс-Франкфурер.Тайните политически връзки между двама съди от Върховния съд (The Brandeis / Frankfurter Connection: The Secret Political Activities of Two Supreme Court Justices)”. “Работейки заедно в период от 25 години, те създават мрежа от последователи на влиятелни позиции и усърдно се трудят за осъществяването на желаните от тях програми” 32.

„Тази коварна употреба на политически обиграния Франкфуртер като посредник дава възможност на Брандайс да запази значителните си политически усилия скрити от обществеността,” продължава Мърфи 33.

Брандайс споменава за уговорката само на един човек, пише Мърфи, „на друг ционистки помощник – съдията Джулиан Мак (Julian Mack) от Апелативния съд” 34.

Една от причините Брандайс и Франкфуртер да запазят сътрудничеството си в тайна е, че подобно поведение на членове на Върховния съд се смята за изключително неетично. Както отбелязва в бележка редактора във в. „New Yourk Times” след публикуване книгата на Мърфи „уговорката между Брандайс и Франкфуртер беше грешка. Тя не послужи нито на историята, нито на етиката, ако трябва да я оценим по-меко, както някои изглежда са готови да направят, …продължителната натрапчива връзка между Брендайс и Франкфуртер нарушава етичните стандарти”.

„Times” повтаря позицията на Мърфи: фактът че Брандайс и Франкфуртер пазят уговорката си в тайна показва, че са знаели, че е неетична или поне са разбирали, че обществото ще я схване като такава: „Te излизат извън приемливата за обществото мярка за правилно” 35.

По-късно, когато самият Франкфуртер става съдия във Върховния съд, той използва подобни методи, „като назначава последователите от собствената си мрежа в различни агенции и като използва тази мрежа за реализиране на собствените си цели”. Това включва както ционистки цели, така и „ръководените от Франкфуртер програми на Рузвелт да вкара САЩ във войната срещу Хитлер” 36.

Техните дейности, отбелязва Мърфи, са „част от широк, внимателно планиран и оркестриран политически кръстоносен поход, предприет първо от Брандайс чрез самия Франкфуртер, за да бъдат изпълнени неюридически, политически задачи” 37.

Франкфуртер постъпва във факултета в Харвард през 1914 г., когато е на 31-годишна възраст, пост, който получава след инициирано от Брандайс дарение от страна на финансиста Якоб Шифт за Харвард, което и създава позиции за Франкфуртер 38.

Така, пише Мърфи, „през следващите двадесет и пет години Франкфуртер оформя мисленето на генерации от най-елитните за нацията студенти по право” 39.

След като Брандaйс става шеф на Американското ционистко движение, той „създава Консултативен съвет – вътрешен кръг от негови най-близки съветници – и назначава Феликс Франкфуртер за един от неговите членове” 40.

“ПАРУШИМ” /PARUSHIM/.

Още по-изненадващо за този автор, и още по-малко познато както за широката, така и за академичната общественост, е членството на Брандайс в едно тайно общество, което прикрито подкрепя ционизма както в САЩ, така и в международен план 41.

Тази информация за първи път съобщава израелската професорка д-р Сара Шмид (Sara Schmidt) в статия за това общество, публикувана през 1978 г. в тримесечното издание “American Jewish Historical”. Тя също така посвещава една глава на това общество в книга, излязла през 1995 г.

Питър Грос (Peter Gross), писател, възпитаник на Харвард, бивш редактор на “New York Times” и симпатизант на ционизма 42, също говори за това общество както в една от книгите си, така и в няколко свои последователни статии 43.

Според Грос, един високо ценен автор, Брандайс е оглавявал „елитарно тайно общество, начено „Parushim”, което на иврит означава „фарисеи” и „обособени”, което израства от харвардското „Общество Менора”” 44.

Шмид пише: „Представата, която „Parushim” създава за себе си е за тайна нелегална партизанска сила, твърдо решила да повлияе върху хода на събитията по един тих и анонимен начин”.

Грос пише, че Брандайс използва „Paruschim”„като частен интелектуален кадър, запас от човешка сила за изпълнение на различни задачи” 45. Брандайс набира амбициозни млади хора, често завършили Харвард, които да работят за ционистката кауза, като в този процес напредват и в кариерата си.

„Докато харвардските възпитаници се разпръскват из страната в изпълнение на служебните си задължения,” съобщава Грос, „интересът им към ционизма се запазва чрез тайни срещи и чрез капаните на реда на братството. Всеки поканен се подлага на тържествена церемония, полагайки клетва да бди, да се подчинява и да пази в тайна законите и дейностите на братството, неговото съществуване и целите му” 46.

На тайната церемония по посвещаването, на новите членове им се казва следното:

„Вие предприемате стъпка, която ще ви обвърже с една единствена кауза за цял живот. В продължение на една година ще сте обект на абсолютно задължение, чийто зов ще бъдете принудени да послушате по всяко време, на всяко място и на каквато и да е цена. Дори и след това, докато нашата цел не бъде постигната, ще бъдете част от едно братство, задължението към което ще смятате за по-голямо отколкото всяко друго в живота ви – по-скъпо дори и от семейството, университета, нацията” 47.

И докато Брандайс е ключовият лидер на „Parushim”, неговият основател е университетският преподавател Хорас М. Калън (Horace M. Kallen), който го създава през 1913 г.

Хорас М. Калън

Хорас М. Калън

Калън е преподавател, първоначално назначен от Удроу Уилсън, който по онова време е президент на Принстънския ун-т, за преподавател по английски в този университет 48. Когато Калън основава „Parushim” той вече е професор по философия в университета на Уисконсин в Медисън. Обикновено Калън се смята за бащата на културния плурализъм.

В книгата й за Калън, Шмид дава повече сведения за обществото в главата, озаглавена „Тайната армия на Калън – „Парушим”.”

Тя споделя, че „всеки член, който полага клетва за вярност към „Parushim”, изпитва усещането за посвещаване в тайно военно братство” 49.

„Калън не кани нови членове, докато за кандидата не бъдат дадени специални уверения по отношение на посветеността и решителността му спрямо ционистката кауза,” пише Шмид, „и всеки иницииран трябва да бъде подложен на строг анализ що се отнася до качествата, лоялността и готовността му да приема заповеди от Изпълнителния съвет.” 50. Не е изненадващо, че както става ясно впоследствие, Франкфуртер е бил негов член 51.

„ТРЯБВА ДА РАБОТИМ ТИХО ЧРЕЗ ОБРАЗОВАНИЕ И КОРУПЦИЯ”

На членовете на „Parushim” им е напълно ясна необходимостта дейността им да бъде пазена в тайна. Един от първите работодатели в „Parushim” обяснява: „Организация, която има цели като нашите, трябва да е анонимна, да работи тихо 52 и по-скоро чрез образование и корумпиране, отколкото шумно и чрез сила.” Той пише, че да се работи открито би било „самоубийствено” за целите им 53.

Грос описва как групата работи за постигане на целите си: „Членовете имат за задача да се срещат с влиятелни хора на различни места небрежно, на приятелска основа. Те правят внушения за действия, които да придвижат напред ционистката кауза, дълго преди официалните правителствени власти да са излезли с нещо конкретно по въпроса.”

„Например”, пише Грос, „още през ноември 1915 г. лидер на “Paruschim обикаля насам-натам с внушението, че англичаните могат да извлекат известни ползи от формална декларация в подкрепа на еврейската национална родина в Палестина” 54.

Брандайс е близък личен приятел на президента Уудроу Уилсън и използва поста му, за да защитава ционистката кауза, като понякога служи и за връзка между британските ционисти и президента 55.

През 1916 г. президентът Уилсън предлага Брандайс за съдия във Върховния съд. По това време, както изискват стандартите на етиката, Брандайс би трябвало официално да напусне всички частни клубове и организации, в които членува, в това число се отказва и от лидерската си позиция в ционисткото движение. Но скрито той продължава задкулисната си дейност, тайно получавайки ежедневни доклади в кабинета си във Върховния съд и издавайки същевременно заповеди на лоялните си сътрудници 56.

Когато Американската ционстка организация се реорганизира през 1918 г., Брандайс е посочен за неин „почетен президент.” Той обаче е много повече от „почетен.” Както пише историкът Доналд Неф (Donald Neff): „Чрез своите помощници, той остана властта зад трона.” Един от тези помощници, разбира се, е Франкфуртер 57.

Членовете на ционисткото движение драматично се увеличават по време на Първата световна война, въпреки усилията на някои евреи – антиционисти, един от които нарича движението „чужд, неамерикански, расистки и сепаратистки феномен” 58.

БЕЛЕЖКИ:

(1) В Израел това нормално се нарича „израелското лоби,” може би отразявайки факта, че днес на практика всички водещи еврейски организации в САЩ, както религиозни, така и светски – Анти-Клеветническата, Еврейската федерация, Съвета за връзки с еврейската общност, Конференцията на президентите на главните американски еврейски организации, факултетите за еврейски изследвания и др. – защитават Израел. За пълния списък виж тук: http://www.ifamericansknew.org/us_ints/introlobby.html

Бенджамин Гинсбърг (Benjamin Ginsberg) отбелязва в антологията „Евреите в американската политика,” (Jews in American Politics) че „най-големият триумф на американските еврейски организации в поствоенния период” е това, че са осигурили признаването на държавата Израел, въпреки възраженията на американския Държавен департамент и Министерството на отбраната, и че така успешно са накарали американското правителство да налее в Израел милиарди долари през следващите десетилетия.

Benjamin Ginsberg, „Identity and Politics: Dilemmas of Jewish Leadership in America“ in Jews in American Politics, ed. Louis Sandy Maisel et al. (Lanham, MD: Rowman & Littlefield, 2004), 9-10.

Обаче до преди Втората световна война и нацистките жестокости спрямо евреите мнозинството американски евреи не подкрепя ционизма. От своето възникване в Германия реформираният юдаизъм отрича еврейския национализъм, а в САЩ реформаторското движение прегръща универсализма. Историкът Рафаел Медоф (Rafael Medoff) пише, че през 1885 г. една прокламация изрично „отрича идеята евреите да се върнат в земята на Цион.”

Rafael Medoff, Militant Zionism in America: The Rise and Impact of the Jabotinsky Movement in the United States, 1926-1948 (Alabama: University of Alabama Press, 2006), 26.

През 1897 г. Главаната конференция на американските равини (Central Conference of American Rabbis) приема резолюция, която твърди, че „ние потвърждаваме, че въпросът за юдаизма не е нито политически, нито национален, а е духовен въпрос, който се отнася до продължаващото укрепване на мира, справедливостта и любовта сред човешката раса, до месианистичните времена, когато всички хора ще осъзнаят, че те всички представляват едно голямо братство, чиято цел е да установи Божието царство на земята.”

Naomi Cohen, The Americanization of Zionism, 1897-1948 (Hanover: Brandeis UP, 2003), 43.

Днешното единодушие е създадено след години на упорити, често тайни (виж Мърфи, Сануа, Шмид, Смит), усилия да се преодолеят възраженията на личностите и организациите, които подкрепят антиционизма, и дори сега твърдението на Дж.Дж. Голдбърг, направено в информативната му книга „Еврейската власт,” може да съдържа значителна доза истина, че „ … по-голямата част от американските евреи … са почти напълно незапознати с работата, извършена в тяхно име.”

J.J. Goldberg, Jewish Power: Inside the American Jewish Establishment (Reading, MA: Addison-Wesley, 1996), 7.

Много хора усещат, че това е доста неблагоприятна ситуация и са убедени в това, което пише израелският професор Йозеф Гродзински: „Държавата Израел и нейните действия всъщност излагат на риск световното еврейство.”

Yosef Grodzinsky and Chris Spannos, „In the Shadow of the Holocaust,“ Znet, June 7, 2005,http://www.zcommunications.org/in-the-shadow-of-the-holocaust-by-yosef-grodzinsky.html.

(2) Виж например: Tom Stephens, „Civil Liberties After September 11,“ CounterPunch, July 11, 2003, http://www.counterpunch.org/2003/07/11/civil-liberties-after-september-11/.

„Report – A Call to Courage: Reclaiming Our Liberties Ten Years After 9/11,“ American Civil Liberties Union, September 7, 2011, https://www.aclu.org/files/assets/acalltocourage.pdf.

(3) Населението на Ню Джърси е 8 864 590.

„State&County QuickFacts: New Jersey,“ United States Census Bureau, accessed January 1, 2014,http://quickfacts.census.gov/qfd/states/34000.html.

Населението на Израел е 7 707 042 (юли 2013 г.). От тях приблизително 5 826 523 са еврейски граждани.

„The World Factbook: Israel,“ Central Intelligence Agency, accessed January 1, 2014,https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/is.html.

Площта на Израел е 20 770 кв. км. – по-малка е от площта на всички, освен четири, щата в САЩ. (CIA, World Factbook).

„US States (plus Washington D.C.): Area and Ranking,“ Enchanted Learning, accessed January 1, 2014, http://www.enchantedlearning.com/usa/states/area.shtml.

Повече информация за прираста на населението в Израел:

„Population Statistics: Israeli-Palestinian Conflict,“ ProCon.org, September 17, 2010, http://israelipalestinian.procon.org/view.resource.php?resourceID=636.

(4) Херцел се смята за основател на политическия ционизъм и често се сочи за „бащата на Израел.” Неговата основна книга „Еврейската държава” (1896 г.) може да се намери тук: http://www.gutenberg.org/ebooks/25282.

„Херцел посвещава цялото си време на това движение и в крайна сметка умира на 44 години, оставяйки смейството си без пукната пара. Статия в израелския вестник Haaretz съобщава, че дъщеря му Паулин е страдала от емоциални проблеми още от малка и накрая умира от пристрастяване към морфин. Синът му Ханс приема християнството през 1924 г. и от тогава е изоставен от еврейската общност и публично отречен. След смъртта на сестра си той се самоубива.” През 1940-те е написана книга за децата на Херцел, но е збаранена от Световната ционистка организация (World Zionist Organization), която решава да погребе Паулин и Ханс в Бордо въпреки тяхното желание да бъдат погребани до баща си в Австрия, „вероятно за да не бъде опетнен образа на Херцел.”

Assaf Uni, „Hans Herzl’s Wish Comes True – 76 Years Later,“ Ha’aretz, September 19 2006. Online at http://www.haaretz.com/print-edition/news/hans-herzl-s-wish-comes-true-76-years-later-1.197621.

(5) Kathleen Christison, Perceptions of Palestine: Their Influence on U.S. Middle East Policy, 1st ed.(Berkeley, Calif: University of California, 2000), 22.

John Herbert Davis, The Evasive Peace: a Study of the Zionist/Arab Problem, 1st American ed. (New York: New World Press, 1970), 1.

Тук за пръв път се споменава Ционистката организация, чието име официално се променя на Световна ционистка организация (СЦО) през 1960 г.. Мнозина използват двете наименования като взаимозаменяеми.

Според уебсайта на СЦО днес организацията „се състои от следните органи: Световни ционистки съюзи, международни ционистки федерации и международни организации, които се самоопределят като ционистки, като например WIZO, Hadassah, Bnai-Brit, Maccabi, Международна сефардска федерация, трите течения на световния юдаизъм (ортодоксално, консервативно и реформаторско), делегати от CIS – Commmonwealth of Independent States – сдружение на независими държави (бившият Съветски съюз), Световен съюз на студентите евреи и много други.”

„Mission Statement,“ World Zionist Organization, accessed January 1, 2014, http://www.wzo.org.il/Mission-Statement.

(6) John W. Mulhall, CSP, America and the Founding of Israel: an Investigation of the Morality of America’s Role (Los Angeles: Deshon, 1995), 47-52.

„ … Galveston Immigration Scheme (GIS) довежда 10 000 евреи в Тексас в периода от 1906 до 1914 г.; ITO (Jewish Teritorial Organization) използва GIS от 1907 г. докато GIS приключва съществуването си в началото на Първата световна война.” (Mulhall, America, 52)

(7) Justin McCarthy, The Population of Palestine: Population Statistics of the Late Ottoman Period and the Mandate (New York: Columbia UP, 1990), 37. See table 2.18, „The Population of Palestine by Religion, 1870 to 1946.“ Walid Khalidi, „The Palestine Problem: An Overview,“ Journal of Palestine Studies 21.1 (1991): 5-16. Print. Online at http://www.palestine-studies.com/enakba/history/Khalidi%20Walid_The%20Palestine%20Problem.pdf.

Уолид Калиди (Walid Khalidi) обсъжда ционистките планове и посочва еврейското население като седем процента през 1897 г., но Маккарти дава напълно документирани и обясними цифри, които показват, че еврейското население е четири процента.

Допълнителни източници за пред-Израелското население:

Salman H. Abu-Sitta, Atlas of Palestine, 1917-1966 (London: Palestine Land Society, 2010).

Walid Khalidi, All That Remains: the Palestinian Villages Occupied and Depopulated by Israel in 1948(Washington, D.C.: Institute for Palestine Studies, 1992).

British Mandatory Commission, A Survey of Palestine: Prepared in December 1945 and January 1946 for the Information of the Anglo-American Committee of Inquiry (Washington, D.C.: Institute for Palestine Studies, 1991).

Supplement to Survey of Palestine Notes Compiled for the Information of the United Nations Special Committee on Palestine (Washington, D.C.: Institute for Palestine Studies, 1991).

(8) Walid Khalidi, From Haven to Conquest: Readings in Zionism and the Palestine Problem until 1948,Vol. 2 (Washington D.C.: Institute for Palestine Studies, 1971), xxii.

(9) Avi Shlaim, The Iron Wall: Israel and the Arab World (New York: W. W. Norton & Company, 2001), 3.

(10) Nur Masalha, Expulsion of the Palestinians: the Concept of „Transfer“ in Zionist Political Thought, 1882-1948, 4th ed (Washington, D.C.: Institute for Palestine Studies, 2001), 10-13.

Пример за това колко фундаментализъм има в някои от сегментите на движението, представлява изказването на Д-р Израел Елдад (Israel Eldad):

„Израел е земята на евреите … Никога не е бил на арабите, дори и когато на практика всички негови жители са били араби. Израел принадлеж на четирите милиона руски евреи, независимо от факта, че те не са родени в него. Той е земята на деветте милиона други евреи по света, дори и те в момента да нямат планове да живеят в него.”

Edwin M. Wright, The Great Zionist Cover-up: A Study and Interpretation (Cleveland: Northeast Ohio Committee on Middle East Understanding, 1975), 1.

Райт цитира The Times of Israel от 19.08.1969 г. за този цитат.

Елдад е стратег на пред-държаваната подземна милиция, който по-късно става лектор в няколко израелски университета, автор е на множество книги и през 1988 г. е награден с израелската награда „Bialik” за приноса му за израелската мисъл.

Друг пример е описан от израелецът Ури Авнери (Uri Avneri), който цитира песента, която е била пята, когато е бил дете в Палестина: (цитирано от Райт в Zionist Cover-up, 9)

„Ние се върнахме, млади и силни,/ ние се върнахме, ние могъщите,/ да завоюваме родната си земя в бурята на войната,/ да си възвърнем земята с вдигната ръка./ В кръв и огън падна Юдея/ с кръв и огън ще се вдигне пак.”

Прочутият израелски учен Бенджамин Бейт-Халами пише: „Има истории за това как първите ционистки лидери изобщо не са знаели за съществуването на местно население в Палестина. Те са си мислели, че земята е ненаселена и са били шокирани от откритието, че там живеят араби. Трудно е да повярваш на такива истории …”

Той продължава: „Ако погледнем написаното от ционистките лидери и интелектуалци от края на века, ще видим, че присъствието на местно население не само е било известно, но и признато както като от морална гледна точка, така и като практически въпрос.” Бейт-Халами посочва множество такива документи от времето на късните 1800 години нататък. Той съобщава, че водещото периодично издание на иврит от това време „Hashiloah”, „през първата половина на XX в. … публикува множество статии, посветени на арабското национално движение (използвайки точно този термин!) …”

Benjamin Beit-Hallahmi, Original Sins: Reflections on the History of Zionism and Israel (New York: Olive Branch, 1993), 72-77. Той дава няколко цитата, които демонстрират това познание.

(11) Dr. Max Nordau was a close associate of Theodor Herzl. This statement is quoted in theMaccabaean, Vol. 7 (1904). (Cohen, Americanization of Zionism, 1)

(12) Cohen, Americanization of Zionism, 1.

Тя продължава: „Всъщност, инвестициите на американските евреи в развитието и запазването на еврейската държава продължават и до днес.”

Според архивите на организацията „Еврейски жени” Коен е „плодовит автор и забележителен педагог и учен, който е постигнал известност като историк на САЩ и американските евреи.” Тя е преподавала във факултетите на колежа Хънтър (Hunter College) на Университета на Ню Йорк (City Iniversity of NewYourk), „Център на възпитаниците” на същия университет, и в Еврейския теологичен семинар на Америка (Jewish Theological Seminary of America). След пенсионирането си през 1996 г. тя се премества в Израел.

Tamar Kaplan Appel, „Naomi W. Cohen,“ Jewish Women’s Archive, accessed January 1, 2014, http://jwa.org/encyclopedia/article/cohen-naomi-w.

(13) Най-ранният проект както с местен, така и с международен фокус, „Борда на делегатите на американските израелити”(The Board of Delegates of American Israelites), е организиран през 1861 г. с цел да бъдат блокирани усилията на Съюза по време на Гражданската война да подготви добавка към конституцията, с която да се декларира Америка като християнска държава. (Goldberg, Jewish Power, 97)

През 1870 г. групата организира протестни митинги из цялата страна и лобира Конгреса да вземе мерки срещу румънските погроми, в които били избити „хиляди” евреи. Председателят на Комисията за външни работи към Сената допуска, че тази информация би могла да е доста преувеличена, но под натиска на борда на „израелитите” Сенатът назначава комисия, която да разгледа въпроса. В крайна сметка става ясно, че общо броят на избитите е точно нула. (Goldberg, Jewish Power, 98-99)

В книгата си за външното лобиране във Вашингтон „Амбулантните търговци във властта” авторите Ръсел Уорън и Сара Хейс Трот пишат, че историята на лобирането на Американската еврейска комисия (American Jewish Commitee) в полза както на американските, така и на чуждите евреи, започва в средата на деветнадесети век.

Russell Warren Howe and Sarah Hays Trott, The Power Peddlers: How Lobbyists Mold America’s Foreign Policy (Garden City, NY: Doubleday, 1977), 284.

Хау и Трот пишат: „Първото лоби, свързано с Палестина, се появява през 1881 г., когато еврейски американски групи пишат на генерал Луис Уолъс (Lewis Wallace), автор на “Бен Хур” (Ben Hur) и след това американски министър на Османската империя (в чийто състав влиза Палестина), да се намеси на страната на американските евреи, които са отишли в Палестина и които уж били тормозени. (Howe, Power Peddlers, 285)

(14) Diane Lichtenstein, „Emma Lazarus,“ Jewish Virtual Library, accessed January 1, 2014, http://www.jewishvirtuallibrary.org/jsource/biography/lazarus.html.

Историкът Джонатан Сарна я нарича „най-изтъкнатата (по това време) защитничка на това, което по-късно ще стане известно като американски ционизъм”, чиято цел е „създаване на свободна еврейска държава.”

Jonathan Sarna, American Judaism: A History (New Haven: Yale UP, 2004), 139-40.

(15) Jonathan D. Sarna, Ellen Smith, and Scott-Martin Kosofsky, eds, The Jews of Boston (New Haven: Yale UP, Combined Jewish Philanthropies of Greater Boston, 2005), 252. Online at http://books.google.com/books/about/The_Jews_Of_Boston.html?id=sz5UJ1Lh21IC.

„Israel, flag of,“ Encyclopaedia Britannica Online, accessed January 1, 2014, http://www.britannica.com/EBchecked/topic/1355322/Israel-flag-of.

(16) David G. Dalin, „At the Summit: Presidents, Presidential Appointments, and Jews,“ in Jews in American Politics, ed. Louis Sandy Maisel et al. (Lanham, MD: Rowman & Littlefield, 2004), 31-32.

(17) Dalin, „At the Summit,“ 31-32.

Назначен е Оскар Щраус (Oscar Straus), чиито братя са собственици на веригата магазини „Мейси”, и когото по-късно Рузвелт назначава в кабинета си. Далин разказва хумористичен инцидент, който се случва с Щраус и Рузвелт на една вечеря години по-късно :

„В бележките си Рузвелт твърди, че Щраус е бил назначен единствено заради заслугите и способностите си и че фактът, че е евреин, не е изиграл никаква роля в решението на Рузвелт да го назначи. Няколко минути по-късно, представяйки Щраус (друг оратор, еврейският финансист и филантроп Якоб) Шифт, който е малко глух и очевидно не е чул бележките на Рузвелт, разправя как Рузвелт е потърсил съвета му за това кой еврейски лидер би бил най-подходящ и изтъкнат, за да бъде назначен в кабинета му.”

Тридесетгодишният модел е прекратен през 1917 г., когато Турция прекратява дипломатическите си отношения със САЩ, когато те обявяват война на Германия. След войната Палестина вече не е под контрола на Турция.

(18) Thomas A. Kolsky, Jews against Zionism: the American Council for Judaism, 1942-1948(Philadelphia: Temple UP, 1990), 24.
(19) Kolsky, Jews against Zionism, 24.
(20) Kolsky, Jews against Zionism, 24.

През 1918 г. Федерацията на американските ционисти се реорганизира и се преименува на Ционистка организация на Америка (Zionist Organization of America – ZOA). (Kolsky, Jews against Zionism, 26)

(21) Donald Neff, Fallen Pillars: U.S. Policy towards Palestine and Israel since 1945, Reprint ed. (Washington D.C.: Institute for Palestine Studies, 2002), 8.

(22) Kolsky, Jews against Zionism, 25.

(23) Neff, Pillars, 17; Edward Tivnan, The Lobby: Jewish Political Power and American Foreign Policy(New York: Simon and Schuster, 1987), 30.

(24) Richard P. Stevens, American Zionism and U.S. Foreign Policy 1942-1947, Reprinted by the Institute for Palestine Studies, 1970 (New York: Pageant Press: 1962), 20.

(25) Neff, Pillars, 9.
(26) Neff, Pillars, 10.

(27) И докато любимият чичо на Брандайс, на когото той е кръстен, е ционист, изглежда че самият Брандайс става ционист на един по-късен етап от живота си. Единственият човек, удостоен от него с разговор за ционизма, е журналист на име Джейкъб Дехаас (Jacob De Haas), който е изпратен в Америка десет години преди Брандайс да го запознае с Теодор Херцел, за да набира привърженици на каузата сред американците.

Peter Grose, „Louis Brandeis, Arthur Balfour and a Declaration That Made History,“ Moment 8, no. 10 (November 1983): 27-28.  Online at http://search.opinionarchives.com/Summary/Moment/V8I10P27-1.htm.

Според сайта си списанието „Moment Magazine” e „първенецът на еврейските списания в Северна Америка.” То е основано през 1975 г. от Ели Визел (Elie Wiesel) и Ленърд Фейн (Leonard Fein).

(28) Neff, Pillars, 10; Christison, Perceptions, 28; Robert John and Sami Hadawi, The Palestine Diary: 1914-1945, Britain’s Involvement, Vol. 1, Reprint of Third Ed. (Charleston: BookSurge, 2006), 59.

(29) Urofsky, Melvin. Louis D. Brandeis: A Life. New York, NY: Pantheon Books, 2009, 438. Уровски, фанатичен привърженик на Израел и любимец на Брандайс,отбелязвайки че кампанията срещу Брандайс е концентрирана върху етични въпроси, ѝ приписва мотивиране в политическите разноглася.

(30) Относно възможната роля, която играе антисемитизмът в опозицията срещу Брандайс, изглежда че тази етническа принадлежност може всъщност да увеличи шансовете си за оцеляване. Много еврейски лидери, въпреки че не харесват ционизма, чувстват, че трябва да го подкрепят. По същия начин мнозина неевери, страхувайки се от това да бъдат наречени антисемити, запазват мълчание. Журналистът Гус Каргер (Gus Karger) съобщава по това време, че „много сенатори, които биха могли да обосноват противопоставянето си срещу него на твърда и логична основа, не желаят да вземат становище, да не би противопоставянето им да бъде погрешно разбрано.” (Urofsky, Brandeis, 440)

(31) Bruce Allen Murphy, The Brandeis/Frankfurter Connection: The Secret Political Activities of Two Supreme Court Justices (New York: Oxford UP, 1982), 10.

Брус Мърфи е съдебен биограф и учен в сферата на американското конституционно право и политика и е професор по гражданско прав в колежа „Лафайет” на университета „Фред Моркан Кърби”. Има докторска степен от университета на Вирджиния. Книгата му получава Сертификат за заслуги от Американската адвокатска колегия.

(32) Brandeis/Frankfurter Connection, 10.
(33) Brandeis/Frankfurter Connection, 10.
(34) Brandeis/Frankfurter Connection, 44.

(35) New York Times, „Judging Judges, and History,“ editorial, February 18, 1982, Late City Final ed., Section A, http://www.nytimes.com/1982/02/18/opinion/judging-judges-and-history.html.

(36) Murphy, Brandeis/Frankfurter Connection, 10; back cover flap.
(37) Murphy, Brandeis/Frankfurter Connection, 11.
(38) Michael Alexander, Jazz Age Jews (Princeton, NJ: Princeton UP, 2001), 83.
(39) Murphy, Brandeis/Frankfurter Connection, 39.
(40) Murphy, Brandeis/Frankfurter Connection, 39.

(41) Изненадващо е как тази информация е останала изключително неизвестна. След като публикувах статията на Сара Шмид (виж следващата бележка) в интерент през 2010 г. и я споменах в моите печатни и онлайн чернови на книгата, излезе и друга книга, пусната тази година, която споменава за обществото, но не успява да разкрие точно неговия таен характер и значимите му дейности.

(42) Положителна рецензия за книгата във „Foreign Policy” твърди, че: „(Грос) е политик с две страни. Той демонстрира грешките и страховете на всички засегнати (преди всичко Държавния департамент). Позицията, изказана в книгата, произтича от неговата любима тема, че Америка и еврейската държава са здраво свързани помежу си както в исторически план, така и по отношение на ценностите.”

John C. Campbell, „Israel in the Mind of America,“ review of Israel in the Mind of America, by Peter Grose, Foreign Affairs, Spring 1984. Online at http://www.foreignaffairs.com/articles/38470/john-c-campbell/israel-in-the-mind-of-america.

(43) Sarah Schmidt, „The Parushim: A Secret Episode in American Zionist History,“ American Jewish Historical Quarterly 65, Dec (1975): 121-39. Online at http://ifamericansknew.org/history/parushim.html.

Sarah Schmidt, Horace M. Kallen: Prophet of American Zionism (Brooklyn, NY: Carlson, 1995), 77.

Д-р Сара Шмид води курсове по съвременна евейска история в международната школа „Ротбърг” (Rothberg International School) на Еврейския университет в Йерусалим (Hebrew University of Jerusalem), с ударение както върху историята на Израел, така и на Америка. Тя е свързана също и с Йерусалимския център за обществена дейност (Jerusalem Center for Public Affairs) (фокусиран върху „сигурността на Израел, регионалните дипломатически отношения и международното право”) See http://jcpa.org/researcher/dr-sarah-schmidt.

Peter Grose, Israel in the Mind of America (New York: Knopf, 1984).

„Peter Grose Papers, 1942-1999: Preliminary Finding Aid,“ Princeton University Library, accessed January 1, 2014, http://findingaids.princeton.edu/collections/MC227.

Питър Грос е издател, специалист по история на разузнаването и редактор в „New York Times” и „Foreign Affairs.” Има място и в Центъра за наука и международни дела „Belfer” (Center for Science and International Affairs), правителствения колеж „Кенеди” (John F. Kennedy School of Government) и Харвардския университет. Автор е на множество книги по съвременна американска история.

(44) Peter Grose, Israel in the Mind of America (New York: Knopf, 1984), 53.
(45) Peter Grose, „Brandeis, Balfour and a Declaration,“ 31.
(46) Grose, Mind of America, 53.

Обществото „Менора” също е като цяло ционистка организация и по същия начин се е държало в тайна. В едно есе от това време се твърди, че обществото „Менора” „прикрива ционизма, самоорганизирайки се като чисто неполитическо тяло, за да привлече повече членове.” Авторът съобщава, че „по-специално всички ръководители и активисти в организация „Менора” са ционисти … почвата, върху която „Менора” е израстнала сега … е един малък списък от разговори във възхвала на ционизма.”

Mark Raider, „Pioneers and Pace-Setters: Boston Jews and American Zionism,“ in Jews of Boston, ed. Jonathan Sarna, et al (New Haven: Yale UP, Combined Jewish Philanthropies of Greater Boston, 2005), 256.

(47) Sarah Schmidt, „The Parushim: A Secret Episode in American Zionist History,“ American Jewish Historical Quarterly 65, Dec (1975): 121-39. Online at http://ifamericansknew.org/history/parushim.html.

Шмид пише: „Образът, който се очертава за „Parushim” е този на тайна подземна военна сила, решена да повлияе върху хода на събитията по един тих и анонимен начин.”

Шмид публикува пълния текст на клетвата и отговора ѝ при инициацията в „Paruschim”:

„Член, който се заклева във вярност към „Parushim” чувства нещо като атмосфера на посвещаване в тайно военно сдружение. На инициационната церемония шъфът на ордена го информира за следното:

„На тайната инициационна церемония на новите членове им се казва следното:

„Вие предприемате стъпка, която ще ви обвърже с една единствена кауза за цял живот. В продължение на една година ще сте обект на абсолютно задължение, чийто зов ще бъдете принуден да послушате по всяко време, на всяко място и на каквато и да е цена. Дори и след това, докато нашат цел не бъде постигната, ще бъдете част от едно братство, задължението към което ще смятате за по-голямо отколкото всяко друго в живота ви – по-скъпо дори и от семейството, университета, нацията. С влизането си в това братство ставате самоотвержен воин от армията на Цион. Задължението ви към Цион става ваше перманентно задължение … Да се присъедините към братството е въпрос на желанието на вашето сърце и на вашата свободна воля да споделите неговите задължения, задачи и необходими саможертви.”

Инициираният отговаря със следната клетва:

„Пред този съвет в името на всичко, което ми е мило и свято, посвещавам себе си, живота си, съдбата и честта си на възстановяването на еврейската държава, на възстановяването ѝ като свободна и автономна държава с нейните перфектни по справедливост закони, с нейния живот, който обогатява и съхранява историческото слово, културата и идеалите на еврейския народ.

За тази цел аз се посвещавам на евреите, моят народ, и на цялото човечество.

За тази цел се включвам в дружеството на „Parushim.” Посвещавам се изцяло на това да бдя, да се подчинявам и пазя в тайна правилата и дейността на дружеството, неговото съществуване и целите му. Амин”.”

Шмид съябщава, че Хенриета Жолд (Henrietta Szold), основателката на „Hadassah”, женската ционистка организация, е сред първите членове на „Parushim”.

Тя пише: „Брандайс … започва да възлага на „Parushim” специална за него „мисия.” По-конкретно „Parushim” е трябвало да бъде училище за лидери и при управлението на Калън неговите членове от началото още са водещите активисти на реорганизираното Американско ционистко движение.”

Сред тези, които са привлечени за негови членове, са „Александър Душкин (Alexander Dushkin), авторитетът на еврейското образование; Д-р И.Л. Кандел (I.L.Kandel), педагог във фондация „Карнеги” и в учителския колеж на университета в Колумбия; Израел Турман (Israel Thurman), юрист и възпитаник на Харвард, който е трябвало да прави пропаганда сред младите юристи; Натан. Ц. Хаус (Nathan C. House), възпитаник на колумбийския унверситет, преподавател във висше учебни заведения, който е трябвало да изработи планове за тренирането на момчетата евреи във висшето образование;” И.Дж. Бискайнд (I.J. Biskind), лекар в Кливланд; Стивън С. Уайс (Stephen S.Wise), известен равин, реформатор и лидер на еврейската общност; Оскар Щраус (Oscar Straus); Александър Сакс (Alexander Sachs), завършил икономика в колумбийския университет; Дейвид Шапиро (David Shapiro), студент по селскостопански науки в калифорнийския университет, Джес Самптър (Jesse Sampter), писателка и поетеса; Елиша Фридман (Elisha Friedman), председател на Университетската ционистка лига (Collegiate Zionist League).

Според Шмид „изглежда че Питсбъргската програма е един от пoследните проекти на „Parushim”.”

(48) A. Scott Berg, Wilson (New York: G.P. Putnam’s Sons, 2013), Chapter 6. (Accessed online, page number not available)

Берг пише, че Калън има „звездна кариера,” но не споменава нищо за ционизма му и за създаването на тайното общество. КогатоУилсън назначава Калън, той става първият евреин лектор в колежа.

(49) Sarah Schmidt, Horace M. Kallen: Prophet of American Zionism (Brooklyn, NY: Carlson, 1995), 77.

(50) Schmidt, Horace M. Kallen, 77.

(51) Ben Halpern, „The Americanization of Zionism, 1880-1930,“ in American Zionism: Mission and Politics by Jeffrey Gurock (New York: Routledge, 1998), 125-43. (Part of a 13 Volume series edited by Jeffrey S. Gurock published by the American Jewish Historical Society.)

(52) Grose, Mind of America, 53.
(53) Grose, Mind of America, 40.

Друга организация, която избира да работи тайно, е Американската еврейска комисия (АЕК) (American Jewish Comittee – AJC), въпреки че през първите десетилетия от съществуването си е повече неционистка. Авторката Мариан Р. Сануа описва дейността на организацията в авторизираната биография на организацията „Да докажем, че сме силни. Американската еврейска комисия 1945-2006 г.”

Освен на останалите места, на които се споменава, на с. 3-27 се дава следната информация:

Американската еврейска комисия е основана през 1906 г. от богатият банкер Якoб Шифт, който кани „петдесет и седем известни евреи от цялата страна” да проучат създаването на тяло, което ще защитава евреите както у дома, така и в чужбина. „На определения ден,” казва Сануа, „равини, бизнесмени, учени, съдии, посланици, интелектуалци, писатели и филантропи идват в Ню Йорк от Балтимор, Бостън, Синсинати, Чикаго, Милуоки, Ню Орлеанс, Филаделфия, Вашингтон, Ричмънд, дори и толкова далече като Сан Франциско.”

И въпреки че част от първоначалната група се отдръпва, страхувайки се че подобна организация ще подсили съмненията на неевреите за мощния еврейски заговор, останалите продължават по много начини да създават именно такава организация.

И докато съществуването на АEK, за разлика от „Parushim,” не остава скритo, много от нейните дейности са. Както един от лидерите ѝ писа за началните години от съществуването ѝ, „новата организация не се включва в обществения живот, освен като инструмент за постигане на определени цели.”

Според Сануа, АEK иска „като цяло да остане колкото е възможно по неочебийна в изпълнението на работата си, като предпочита да използва имената и адресите на предполагаемо несектантски организации, вместо своите собствени.”

„Когато е необходимо,” пише Сануа, АЕК „успява да си създаде име на в същността си фиктивна организация, за да скрие факта, че американските евреи стоят зад цялото начинание.”

През 1930-те и 1940-те, съобщава Сануа, „нейните прикрити агенти се инфилтрират в различни срещи и съставят списък на петдесет хиляди “престъпници” (набедени за антисемити или симпатизанти на Германия), чиийто имена съобщават на ФБР …”

Според Сануа много американци са ипратени в затвора „поради усилията на АЕК,” което поставя въпроса кой и защо е бил в този списък на петдесетте хиляди „престъпници.”

През 1944 г. агенти под прикритие на АЕК присъстват на първата национална сбирка на американската Първа партия, която се противопоставя на включването на Америка в европейските войни. Тогава АЕК обвинява кандидата ѝ за президент Джералд Смит (Gerald Smith) в антисемитизъм, обвинение, което, казва Сануа, той отхвърля като обвинява Анти-Kлеветническата лига и останалите организации в използването на милионите долари, които са им на разположение, за „преследване на невинни хриситияни националисти с техните гестаповски техники.” (Sanua, Let Us Prove Strong, 41)

AEK успява да повдигне федерално разследване срещу Шмид и през 1946 г. той е призован пред комисията на Белия дом за антиамериканска дейност. Сануа отбелязва, че АЕК „е използвала всичките си връзки, за да го извикат там.” (Sanua, Let Us Prove Strong, 41)

Тези дейности на АЕК продължават и след войната, съобщава Сануа, като отбелязва че „отново тайната и задкулисна работа е ключова. Повечето писмени свидетелства за тези дейности остават скрити за обществеността до ден днешен.”

Въпреки че през първите десетилетия на съществуването си АЕК е неционистка организация и се противопоставя на незабавното създаване на еврейска държава, понякога действията ѝ са в полза на ционистката кауза. Организацията одобрява Балфорската декларация, някои от членовете ѝ оказват финансова подкрепа на еврейските заселници и институции в Палестина, а за известно време представители на АЕК работят с ционисти в Еврейската агениция за Палестина.

Най-накрая, въпреки възраженията на много от членовете ѝ, АЕК става ционистка организация и през вододелната 1947 г., съобщава Сануа, AEK застава зад ционистката кауза и използва връзките си във високите етажи на американското правителство, включително и в Белия дом, за да помогне да бъде придвижен в ООН планът за разделение, предназначен да създаде еврейска държава в Палестина.

През октомври 1948 г., пише Сануа, изпълнителният комитет на АЕК решава да работи за „финансова помощ от страна на САЩ, която и получава през следващата година.”

Marianne Sanua, Let Us Prove Strong: The American Jewish Committee, 1945-2006 (Waltham, MA: Brandeis UP, 2007), 3-27.

Според журналистите Аба А.Соломон и Норман Соломон, АЕК „се присъедини към триумфа на една идеология – войнствения еврейски национализъм, която не споделяше.” Те цитират позиция на АЕК от януари 1948 г., която описва действията на „войнстващия ционизъм,” който „тогава се надига сред евреите в Палестина и САЩ.” АЕК предупреждава, че тази група обслужва едно „не по-малко чудовище отколкото е погрешното схващане, че държавата е пълен господар не само на собствените си непосредствени граждани, но и на душите и телата на всички живи евреи по света, без всякакво обсъждане на въпроса за това какаво е добро и зло.”

Според двамата журналисти Соломон, подобни опасения „остават все по-прикрити след като по-късно през 1948 г. Израел става държава.” Към 1950 г. дебатът върху ционизма остава позволен само в средите на еврейската общност и трябва да бъде, по думите на Соломон, „недоловим за неевреите.” Скоро, коментират Соломон, дори и дебатът сред евреите става „нежелан и неприличен.”

Norman Solomon and Abba A. Solomon, „The Blind Alley of J Street and Liberal American Zionism,“Huffington Post, January 22, 2014, http://www.huffingtonpost.com/norman-solomon/the-blind-alley-of-j-stre_b_4644658.html.

(54) Grose, Mind of America, 54.

Американският професор Хорас Калън (Horrace Kallen) е главният двигател и основател на „Parushim.”

В книгата си „Американският ционизъм – мисия и политика” Джефри Гурок (Jeffery Gurock) пише: „Брандайс извършва енергично собствено проучване на „колежани,” особено на младежи, завършили юридическия факултет на Харвард, които той избира за лидери или извършители на специални задачи за редовните и извънредни ционистки организации, които той контролира. Сред подбраните от него са хора като Феликс Франкфуртер, съдията Джулиан Мак (Julian Mack), Валтер Липман (Walter Lippmann), Бернард Флекснер (Bernard Flexner – един от основателите на Съвета за външни работи), Бенджамин Коен (Benjamin Cohen – висшестоящ служител както при Рузвелт, така и при Труман) и други, които стават национално и световно известни.”

Jeffery Gurock, American Zionism: Missions and Politics (London: Routledge, 1998), 135.

Калън, създарелят на „Parushim,” е известен като един от бащите на „културния плурализъм,” противопоставяки се на изключително популярната гледна точка за „шарената смесица,” според която имигранти от цял свят ще се съберат заедно като смесени американци. See, for example: Michael Alexander, Jazz Age Jews (Princeton, NJ: Princeton UP, 2001), 90.

Повечето американци и нови имигранти, включително и американските евреи, са срещу създадения от Калън културен плурализъм и идеята за смесени американци и предпочитат асимилацията и шарената смес. Виж например Cohen, Americanization of Zionism, 18: „Много (евреи) намериха в Америка обетованата им земя.” За някои ционистки лидери в Америка една от първостепенните задачи по думите на Коен е „да се борят срещу асимилацията.” Cohen, Americanization of Zionism, 22) „Популярната теория за шарената смес е противоположна на същността на ционистката идея.” (Cohen, Americanization of Zionism, 15)

(55) Neff, Pillars, 12-14.
(56) Neff, Pillars, 12; Grose, Mind of America, 57-58.

Брандайс също „играе решаваща роля в изготвянето на икономическата програма на президента Уилсън, и по-специално във формулирането на Държавния резерв.”

Benjamin Ginsberg, The Fatal Embrace: Jews and the State (Chicago: University of Chicago, 1993), 93.

(57) Neff, Pillars, 12; John & Hadawi, Palestine Diary, 59-60.

Дейността на Феликс Франкфуртер в полза на ционизма продължава много години. През 1939 г. Рузвелт го назначава във Върховния съд, а дори и преди това Франкфуртер е използвал „достъпа си до президента, за да привлича вниманието му върху въпросите на ционозма и да го подтиква към намеса в полза на ционистката кауза.” (Christison, Perceptions, 47)

По волята на Брандайс Франкфуртер се включва в движението на американския ционизъм. През 1917 г. Франкфуртер придружава посланик Хенри Моргентау (Henry Morgenthau) до Турция и Египет, за да види какво би могло да се направи за заселниците в Плаестина по време на световната война. Той участва също и в мирната конференция в Париж като представител на американското ционистко движение и в качесвото му на връзка на Брандайс. (Alexander, Jazz Age Jews, 91)

По искане на Брандайс финансистът Якоб Шифт прави дарение на Харвард, за да се осигури отваряне на място за Франкфуртер в началото на кариерата му. (Alexander, Jazz Age Jews, 83).

[58] Kolsky, Jews against Zionism, 25, 32

Източник: ifamericansknew.org

Харесва ли ви ANONYMOUS BULGARIA? Подкрепете ни!

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s