Джон Пилджър
Global Research, 13.07.2015
Превод: Р. Григоров / Българска Легия за информационна защита
Гърция изконсумира едно историческо предателство. Игнорирайки напълно мандата, даден му от гръцките избиратели, правителството на Сириза умишлено пренебрегна грамадната си победа от миналата седмица при провеждането на „НЕ”-вота и тайно се съгласи да приеме пакет от репресивни и водещи към тотално обедняване мерки в замяна на /поредния/ „спасителен план”, представляващ зловещ чуждестранен контрол и същевременно, предупреждение към целия останал свят.
Премиерът Алексис Ципрас прокара през парламента предложение за орязване с най-малко 13 милиарда евро на държавния бюджет – с 4 милиарда евро повече в сравнение със сумата на „срогите икономии /остеритет/”, отхвърлена с голямо мнозинство от гръцките избиратели на референдума от 5 юли.
Според информациите, това означава увеличение с 50% на цената на здравните грижи за пенсионери, над 40% от които живеят в бедност, драстични намаления на заплатите в обществения сектор, тотална приватизация на обществените съоръжения като летища и пристанища, увеличение на ДДС до 23% плюс прилагането му и върху гръцките острови, чието население и в момента се бори буквално, за да си изкара прехраната. А има и още.
“Партия-противник на строгите икономии печели зашеметяваща победа”, обяви в свое заглавие Guardian на 25 януари. Вестникът нарече „радикална левица” Ципрас и неговите впечатляващо образовани другари. Те носеха ризи с разкопчани яки, а финансовият министър караше мотор и беше описван като „рок звезда на икономиката”. Това обаче беше фасада. Те не бяха радикални в който и да било смисъл на този клиширан етикет, нито пък бяха „анти-строгите икономии”.
В продължение на шест месеца, Ципрас и наскоро прогоненият му финансов министър Янис Варуфакис сновяха между Атина и Брюксел, Берлин и останалите центрове на европейската финансова власт. Вместо финансова справедливост за Гърция обаче, те постигнаха нова, още по-голяма задлъжнялост, задълбочаващо се обедняване, които просто замениха гнилата система, базирана върху кражбата на данъчни приходи от прослойката гръцки супер богаташи и – в съгласие с европейските „неолиберални ценности” – евтините, но високодоходни заеми, давани от тези, които сега искат скалпа на Гърция.
Дългът на Гърция според одитния доклад на гръцкия парламент „е незаконен, нелегитимен и омразен” /“is illegal, illegitimate and odious”/. Пропорционално той съставлява по-малко от 30% от дълга на Германия, неговият основен кредитор. Той е по-малък от дълга на европейските банки, чийто „спасителен план” през 2007-2008 г. обаче беше само противоречиво оценяван, но остана ненаказан.
За малка държава като Гърция еврото е колониална валута: завързваща я толкова здраво за капиталистическата идеология, че дори Папата я определя като „непоносима” и „тор на Дявола”. За Гърция еврото е това, което е доларът за малките, отдалечени територии в Тихия океан, бедността и сервилността на които е гарантирана от тяхната зависимост.
В техните пътешествия до Съда на силните в Брюксел, Ципрас и Варуфакис не се представяха нито като радикали или „левица”, дори не и като честни социалдемократи, а като двама леко самозабравили се молители в техните пледирания и искания. Без да подценяваме, разбира се, враждебността, с която те се сблъскваха, справедливо би било да кажем, че те показаха липса на политическа смелост. На няколко пъти гръцкият народ разбра за техните „тайни планове за строги икономии” от информациите в медиите: като напр. писмото от 30 юни, публикувано във „Файнаншъл Таймс”, в което Ципрас обещаваше на ръководителите на ЕС, Европейската централна банка /ЕЦБ/ и Международния валутен фонд /МВФ/ да приеме основните им и най-злостни изисквания – които сега той наистина и вече прие.
Когато гръцките избиратели гласуваха с „НЕ” на 5 юли за тази гнила сделка, Ципрас каза: „В понеделник гръцкото правителство ще може да договаря на масата за преговори след референдума, по-добри условия за гръцкия народ”. Гърците не гласуваха за „по-добри условия”. Те гласуваха за справедливост и национален суверенитет така, както направиха и преди това на 25 януари.
Още на следващия ден след изборите през януари, едно наистина демократично и, да, радикално правителство, би спряло всяко едно евро, напускащо страната, би отрекло дълга като „незаконен и омразен” /“illegal and odious” debt/ – така, както това направи успешно Аржентина – и скоростно би провело план за напускане на негодната да функционира Еврозона. Такъв план обаче нямаше. Имаше единствено желание да се седи „на масата на преговорите” в търсене на „по-добри условия”.
Истинската същност на Сириза рядко е разглеждана и обяснявана. За чуждите медии тя не е нищо повече от „левица” или „крайна левица”, или „леви хардлайнери” – обичайната заблуждаваща мъгла. Някои от международните поддръжници на СИРИЗА достигнаха в някои случаи дори будещите смях нива от времената на възхода на Барак Обама. Малцина бяха тези, които се запитаха: Кои са тези „радикали”? В какво вярват те?
През 2013 г. Янис Варуфакис написа:
„Трябва ли да приветстваме кризата в Европейския капитализъм, като една възможност да бъде той заменен с друга, по-добра система? Или трябва да бъдем дотолкова разтревожени от нея, че да запретнем ръкави и да започнем да поправяме капитализма? За мен отговорът е ясен. Европейската криза е много малко вероятно да роди някаква друга, по-добра алтернатива на капитализма…”
„Кимам с глава в знак на съгласие с критиките, че съм водил кампания, основана върху разбирането, че лявото беше и си остава категорично победено… Да, аз бих се радвал да представя една радикална програма. Но не, не съм готов да повторя грешката на британската Лейбъристка партия след победата на Тачър”.
„Какво добро постигнахме във Великобритания през ранните 80-те с представянето на една програма за социалистическа промяна, която британското общество презираше, пропадайки междувременно в неолибералното пътешествие, към което го поведе Тачър? Абсолютно никакво. Какво добро ще постигнем днес, призовавайки за демонтиране на Еврозоната и на самия ЕС като такъв…?”
Варуфакис пропуска да спомене Социалдемократическата партия, която разцепи лейбъристкия вот и доведе до Блеъризма. Назовавайки британския народ „презиращ социалистическата промяна” – при условие, че не е съществувала реална алтернатива, която да донесе тази промяна – той повтаря Блеър като ехо.
Лидерите на СИРИЗА са революционери само на вид – тяхната революция обаче е извратеното, познато присвояване от страна на либералите, на социалдемократическите и парламентарни движения, „спретнати”, за да обслужват /groomed to comply/ неолибералните безсмислици и социалното инженерство, чието истинско лице е това на Волфганг Шойбле-германският финансов министър и имперски главорез. Подобно на Лейбъристката партия във Великобритания и нейните еквиваленти измежду всичките тези бивши социалдемократически партии, все още само-описващи се като „либерални” или дори „леви”, СИРИЗА е продукт на заможната, силно привилегирована и образована средна класа, „обучена в постмодернизма”, както писа Алекс Лантие /Alex Lantier/.
За тях класата е нещо крайно неприятно, което дори не трябва да се споменава, да не говорим пък за вечната борба, водена въпреки реалността на ежедневния живот на повечето хора. Светлините на СИРИЗА са добре излъскани; те обаче не носят съпротивата, за която жадуват обикновените хора и в името на която гръцкият народ така смело демонстрира, а само „по-добри условия” на користното статукво, което ги държи заградени в кошара като добитък и наказва бедните. И когато се слива с „автентичната политика” и нейното коварно отвличане на вниманието, последицата не е съпротива, а раболепие.
„Мейнстрийм”-политическият живот във Великобритания е класическият пример за това.
Всичко това далеч не е нещо неизбежно или свършено веднъж завинаги, но само обаче ако се събудим от дългата, пост модернистична кома и отхвърлим митовете и заблудите, създавани от тези, които претендират да ни представляват и започнем борба.
Източник: globalresearch.ca
| Харесва ли ви ANONYMOUS BULGARIA? Подкрепете ни! |
|---|
ANONYMOUS BULGARIA 