Краят на режима на Ердоган

„СИРИЯ СЕГОДНЯ“, 16.06.2015 г. Тиери Мейсан
Превод: Десислава Атанасова/Българска Легия за информационна защита


Поражението на Ердоган на парламентарните избори

Резултатите от парламентарните избори в Турция са заплаха не само за плановете на Реджеп Тайип Ердоган, който вече се мисли за новият Султан, но и за неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Три други партии (консервативната Партия Народно Движение (ПНД), социалистическата Републиканска Народна Партия (РНП), и лявата /прокюрдска/ Партия Народна Демокрация (ПНД)) заявиха несъгласието си да сформират коалиционно правителство и се изказаха в полза на тройна коалиция без ПСР. В случай че след 45 дни не се постигне съгласие, ще трябва или социалистите да сформират коалиционно правителство, с което ПСР не е съгласна, или повторно да се проведат парламентарни избори.

Този сценарий изглежда толкова невероятен за политолозите, колкото изглеждаха невероятни и резултатите от изборите до седми юни.

Обаче, подписвайки на 01.12 2014 г. икономическото споразумение („Турски поток”) с Владимир Путин, за да даде възможност на последния да избегне санкциите на Евросъюза, Ердоган наруши неписаните правила на НАТО. С този акт той стана неудобен както Вашингтон, така и за Брюксел. Затова по време на предизборната кампания САЩ направиха всичко възможно, за да попречат на ПСР.

150608193617-aman-erdogan-2-12-2015-full-169

На тези избори Ердоган си постави за цел да получи 400 места от възможните 550. За да бъде приета конституция, която да му предоставя всички пълномощия, които той иска, са необходими 367 парламентарни места. Той би се задоволил и с 330, които ще му позволят да свика референдум и да приеме новата конституция с просто мнозинство. Обаче той разполага само с 258 места, което не е достатъчно за запазване на властта.

Господството на ПСР от 2002 г. насам се обяснява както с добрите икономически показатели, така и с разединението на опозицията. Обаче турската икономика в момента е в трудно положение: темповете на растеж, които в продължение на едно десетилетие бяха 10%, спаднаха по време на войната срещу Ливан и тайната операция срещу Сирия. Сега той се равнява на 3%, но скоро може да стане и отрицателен. Расте безработицата, броят на безработните достигна 11%. Тези войни се водиха срещу съюзниците на Турция и нейните най-важни икономически партньори. Що се отнася до опозицията, ЦРУ, което по-рано подклаждаше разногласията й, сега се старае да я обедини.

Всичко би било просто, ако се вземат предвид оплакванията, предизвикани от властолюбието на Ердоган. През юни 2013 г. опозицията се обедини на базата на протестите в парка Таксим-Гези. Но това движение не получи развитие, защото тогава Вашингтон поддържаше Ердоган, а самото движение не излезе от рамките на градските вълнения. Манифестантите протестираха срещу закона за собствеността, но също и основно срещу диктатурата на „Мюсюлмански братя” и срещу войните в Сирия.

Смятайки, че това движение не може да я свали от власт, ПСР грешно реши, че никой не може да го направи. Тя се опита насилствено да проведе ислямистка програма (забрадки за жените, забрана на извънбрачното съжителство за лица с противоположен пол и др.). И това по същото време, когато непогрешимият образ на Султана беше опетнен с факти за семейна корупция. През февруари 2014 г., явно от прихванати телефонни разговори, всички разбраха, че Ердоган е поискал от сина си да скрие 30 милиона евро в наличност преди полицейския обиск.

Към казаното дотук можем да добавим и чистките сред тези, които останаха верни на бившия му съюзник Фетулах Гюлен, масовите арести на генерали, адвокати и журналисти, неспазените обещания, дадени на кюрдите и строителството на най-големия в света президентски дворец.

Този провал е резултат от външната му политика.

Поражението на Реджеп Тайип Ердоган е обусловено не от вътрешните му политически решения, то е пряко следствие от външната му политика. Необикновените успехи от първите му години не биха били възможни без скритата помощ от САЩ, които искаха да го направят лидер на всички сунити. През 2011 г. икономиката на страната преживя криза заради участието на Анкара в операции по разрушаването на Либийската арабска джамахирия, която до този момент беше нейният втори икономически партньор. Турция възобнови историческите връзки, които имаше с нардностните групи мистрата, и най-вече с агдама, т.е. приели исляма турски евреи, заселили се в Либия през XVIII и XIX век.

Турция разбираше, че атакувайки Либия, губи много важен пазар, но разчиташе на това, че ще оглави правителство, поддържано от „Мюсюлмански братя” в Тунис, а след това възможно и в Либия, Египет и Сирия. В началото беше така, но това не продължи дълго.

Анкара се включи и във войната срещу Сирия. Именно на турска територия НАТО разположи щаб за управление на операциите. По време на първата война (война от четвърто поколение) от февруари 2011 г. до Женевската конференция през юни 2012 г. НАТО прехвърляше в Турци бойци от либийската „Ал Кайда” за формирането на т.нар. „Свободната сирийска армия”. Ердоган беше доволен от предоставените му въздушни бази, маскирани като „лагери за бежанци”, а заслепената западна преса не виждаше в това нищо друго, освен „демократична революция” (sic!) в стил „арабска пролет”.

През юни 2012 г., победата на „Мюсюлмански братя” на изборите в Египет обещаваше на цялото това Братство светло бъдеще. Затова и Ердоган следваше плана на Хилари Клинтън, генерал Петреус и Франсоа Оланд по възобновяване на войната срещу Сирия, но този път на принципа на войната в Никарагуа. Ставаше дума не за подкрепа на тайна операция на НАТО, а за класическа широкомащабна война.

Реджеп Тайип Ердоган – координатор на международния тероризъм

Когато през юли 2012 г. Оста на съпротивата /Иран, Сирия и „Физбула/, в отговор на убийството на членове на Съвета за национална сигурност, се опита да ликвидира саудитския принц Бандар бен Султан, Ердоган се възползва от случая. Той превърна Турция в съюзник на Саудитска Арабия в международните терористични манипулации.

За две години повече от 200 000 наемници от всички краища на света преминаха през Турция в Сирия, за да водят джихад. Турските спецслужби разработиха мощна система за предаване на оръжия и пари за поддържане на войната, която беше платена от Катар, но контролирана от ЦРУ.

Ердоган създаде на територията на Турция три тренировъчни лагера за „Ал Кайда” в Шанлиурфа (на сирийската граница), в Османия (близо до военната база на НАТО в Инджирлик) и в Караман (до Истанбул), където организира също академия за тероризъм в традициите на „Американската школа”.

Полицията и турското правосъдие показаха, че също както и бившият американски вицепрезидент Дик Чейни, и Ердоган е личен приятел на Ясин ал-Кади, „банкера на Ал-Кайда”. Във всеки случай така го наричаха във ФБР и ООН, докато не го изключиха от списъка на международните терористи през октомври 2012 г.. По времето, когато беше международно издирван, Ясин ал-Кади тайно е посещавал Анкара с частен самолет. Телохранителите на Ердоган са го посрещали на летището, предварително изключвайки камерите за визуално наблюдение.

На 18. 03. 2014 г. по YouTube беше излъчен запис на разговор с управителя на компанията „Turkish Airlines”, Мехмет Караташ, в който той се оплакваше на съветника на Ердоган, че правителството е използвало компанията за тайно превозване на оръжие в Нигерия за джихадистите от „Боко Харам”. Високопоставеният чиновник е бил обезпокоен не от това, че е нарушил международното право, а от това, че оръжието би могло да бъде използвано не само за убиване на християни, но и на мюсюлмани.

През май 2014 г. турската разузнавателна служба MIT прекара със специален транспорт за „Ислямска държава в Ирак и Левант” /ISIS/ тежко въоръжение и пикапи Toyota, предоставени от Саудитска Арабия. „Ислямска държава”, която тогава представляваше организация от няколко стотици бойци, за един месец се превърна в нарастваща по численост армия от вече няколко десетки хиляди човека и превзе Ирак.

През последните четири месеца на 2014 г. Турция не разрешаваше на кюрдите от ПКК да преминат границата, за да отидат на помощ на своите в Кобани (Айн ал-Араб), когато градът беше нападнат от ISIS. При това много журналисти свидетелстваха, че джихадистите са можели свободно да преминават границата.

На 19 януари турската жандармерия, по нареждане на Прокуратурата залови конвой с оръжие за ИДИЛ. Обаче обискът не беше доведен до край, тъй като се оказа, че конвоят е съпровождан от агенти на турските спецслужби MIT. След случката прокурорът и полковникът от жандармерията бяхя осъдени за „предателство” (sic!).

В хода на изслушванията по този процес съдията допусн да изтече информация, че MIT е наела общо 2 000 камиона за транспортиране на оръжие за ИДИЛ.

Скелетът на турската терористична система е лесно разпознаваем: през 2007 г. военната академия Уест-Пойнт показа, че терористите от „Ислямска държава в Ирак” са джихадисти от либийската „Ал-Кайда”. Наемниците, които бяха използвани за свалянето на Муамар Кадафи през 2011 г., впоследствие влязоха в състава на „Свободната сирийска армия” (т.нар. „умерени”).

Сирийските терористи от „Ислямска държава в Ирак” пък създадоха „Ал Кайда” в Сирия (Фронтът „Джебхат ан-Нусра”). Много сирийски и либийски джихадисти се върнаха обратно в „Ислямска държава в Ирак” след като последната беше преименувана на „Дайш” /арабският акроним на ISIS, б.пр./ и започна да доставя терористи и на „Боко Харам” (Нигерия).

Намесата на Турция в конфликта

Турция извлече голяма полза от войната срещу Сирия. Преди всичко като организира разграбването на археологически ценности. В Антиохия беше създаден пазар, на който колекционери от цял свят да могат да купуват плячкосани произведения на изкуството и да правят поръчки за нови „доставки”. Освен това, беше организирано и разграбването на промишлените предприятия в Алепо, главият промишлен център на Сирия. Търговско-Промишлената палата на Сирия показа как са се демонтирали цели заводи и машини са били превозвани в Турция под бдителното око на MIT. Сирийци са подавали жалби в съда, но техните турски адвокати веднага са били арестувани и до сега са в затвора.

Наскоро Турция започна да изпраща хора от своите специални служби в Сирия и няколко от спецслужителите бяха пленени от Сирийската Арабска армия. Въпреки това, през септември 2013 г. им се удаде да организират атаката над християнския град Маалуля, който не представлява никакъв стратегически интерес за тях, но пък е най-древното средище на християнското вероизповедание. Освен това, през март 2014 г. турски войски навлязоха в територията на Сирия, за да съпровождат джихадистите от „Фронт ал-Нусра” („Ал Кайда”) и „Ислямска армия” (просаудитска) до арменския град Касаб с цел изтребване на жителите му, чиито предци са избегнали геноцида, извършен от османо-турците. Не е изненадващо, че Франция и САЩ се противопоставиха на осъждането на тази агресия в Съвета за сигурност към ООН. Впоследствие турски войски нееднократно са влизали в територията на Сирия, но не са участвали в сражения.

Тежестта на престъпленията на Реджеп Тайип Ердоган

В турската преса нееднократно е съобщавано за престъпленията на администрацията на Ердоган, което окончателно откъсна от него алевитите (близки до сирийските алавитите) и кюрдите. Първите поддържат основно СНР, а вторите HPD. Но това не е достатъчно, за да бъде свален от власт новият Султан.

Първата грешка беше направена на 01.12.2014 г., когато Ердоган подписа гигантското икономическо споразумение с президента Путин, когото Ердоган възприема като цар, и следователно, като образец за подражание. Възможно е той да се опасява, че САЩ ще му обърнат гръб, в случай че Сирия падне, така както Турция обърна гръб на Саддам Хюсейн, когато Ирак беше напълно изтощен. Въпреки това Ердоган, в желанието си да играе игра на две шахматни дъски – на Изток и на Запад, губи поддръжката, която от 1998 г. насам безпрекословно му оказваше ЦРУ.

Професионалният път на Реджеп Тайип Ердоган.

В младостта си Ердоган е мечтаел да стане футболист. Притежавал лидерски качества и като бъдеща харизматична личност е живял в квартал, управляван от престъпници. Той встъпва в редиците на „Милли Герюш” (буквално „Национален поглед”, което, като се има предвид цензурата, следва да се разбира като т.нар. днес „Политически ислям”) на Неджмедин Ербакан, чиято програма е да се ислямизира страната. Той се включва в групата на крайно десните антикомунисти и участва в различни погроми срещу евреите и масоните. След избирането му в Парламента през 1991 г., в резултат на държавния преврат и репресиите, които се предприемат срещу ислямистите, му е забранено да участва в тези организации. Избран през 1994 г. за кмет на Истанбул, той не изказва гласно ислямистките си убеждения и не ги налага на никого. Обаче, след забраната на партията е осъден за цитиране на пантюркистки стихове по време на реч, прекарва четири месеца в затвора и му е забранено да издига кандидатурата си на избори.

След като беше освободен, той заяви, че окончателно скъсва с миналото. Изостави антизападната реторика, а това предизвика разкол в движението на Неджмедин Ербакан. Не без помощта на американското посолство Ердоган създаде ПСР – партия, едновременно ислямистка и прозападна, в която постъпват не само неговите съюзници от „Милли Герюш”, но и последователи на Фейтулах Гюлен и бивши привърженици на Тургут Юзал. Последният е кюрд сунит и освен това е президент от 1989 до 1993 г.. ПСР излиза победител на изборите през 2002, но те не са признати. Тя спечели победата и през 2003 г, което позволи на Реджеп Ердоган да стане най-накрая министър-председател и сложи край на наложената му политическа забрана.

С идването си на власт Ердоган забрави /временно/ за ислямистките си възгледи. Той започна да развива икономиката с помощта на Америка, а от 2009 г. и да прилага на практика теорията на Ахмет Давутоглу (последовател на Фетулах Гюлен), чиято същност накратко може да бъде определена като „никакви проблеми с нашите съседи”. Става дума за решение, със сто години закъснение, на конфликтите, останали от Османската империя. В същата тази 2009 г. Ердоган създаде общ пазар със Сирия и Иран, което предизвиква регионален икономически бум.

ПСР и „Мюсюлмански братя”

Организацията „Милли Герюш” винаги е проявявала повишен интерес към „Мюсюлмански братя” в Египет, въпреки че двете имат различна история. Значи тя поддържа учението на Хасан ал-Бана и Саид Хотба.

ПСР официално се сближи с „Мюсюлмански братя” по времето на войната на Израел в Газа през 2008-2009 г.. Това принуди правителството на Ердоган да поддържа и да приеме участие в т.нар. „Флотилия на свободата”, организирана от Братята под прикритието на хуманитарната асоциация IHH (Фонд за защита правата на човека и за хуманитарна помощ) и под зоркото око на ЦРУ.

От самото начало на арабската пролет ПСР поддържаше Рашид Ганучи в Тунис, Махмуд Джибрил в Либия и Мохамед Морси в Египет. Партията предоставяше на „Мюсюлмански братя” специалисти по връзки с обществеността и им даваше съвети по общото схващане за исляма в тяхната среда.

Особен знак на този съюз стана помощта, която Ердоган им оказа при създаването в Истанбул на Националния сирийски съвет, който трябваше да стане сирийското правителство в изгнание – инстанция, изцяло контролирана от „Мюсюлмански братя”.

През 2012 г. Ердоган покани на конгрес на ПСР лидерите на „Мюсюлмански братя”, египтянина Мохамед Морси и палестинеца Халеда Мескаля. През 2013 г. той организира конференция на Братята, на която присъстваха Юсеф Нада, Мохамад Рияд ал-Шафака (лидер на Братята в Сирия) и Рашид Ганучи. От предпазливост поканите им бяха изпратени не от името на ПСР, а от бившите им съюзници от „Милли Герюш”.

Когато през септември 2014 г. Катар, за да избегне война със Саудитска Арабия, призова „Мюсюлмански братя” да напуснат Емирата, Ердоган не пропусна удобния случай и се оказа единственият в международен план, който изрази подкрепата си за Братството.

Бъдещето на Турция

НЕОБМИСЛЕНО НЯКОИ СМЯТАТ ЕРДОГАН ЗА НЕООСМАНИСТ. Неговите планове обаче се заключават НЕ във възстановяването на Империята, а в създаването на съвсем нова Империя с нови правила. Той разчиташе отначало да намери опора във фанатизма на Халифата (заедно с „Хизб ут-Тахрир” и „Ислямска държава в Ирак и Левант” /ISIS/), а след това в пантюркизма („долината на вълците”).

Също погрешно го смятат за авторитарен политик. Всъщност, той винаги се е дъжал като племенен вожд, а за тях не се казва, че са авторитарни. Хванат на местопрестъплението в не едно криминално дело, той винаги отрича очевидното и уволнява, или хвърля в затвора полицаи и съдии, които са действали съгласно закона.

Дори и на Реджеп Тайип Ердоган да му се удаде да подкупи ПНД (Партия на националното движение), или поне само 18 нейни депутати, и да сформира правителствена коалиция, все едно, неговата партия няма да се задържи дълго във властта.

За да са сигурни, че няма да им се наложи да се сблъскат с ПСР, САЩ трябва да покровителстват разминаването в мненията между последователите на Фейтулах Гюлен и яростните защитници на Тургут Юзал и така да противодействат на създаването на тяхна собствена партия.

Правителството, което ще смени това на ПСР, ще освободи всички политзатворници, ще заведе дела срещу корумпираните ислямски лидери и ще отмени ислямистките закони, като се ръководи от мнението на мнозинството. То ще сложи край на участието на Турция в агресивната война срещу Сирия, но не е изключено и да помага на ЦРУ да прехвърля джихадисти от Ирак и Сирия по други направления.

Поражението на ПСР би трябвало да доведе до сближаване между „Мюсюлмански братя” и Катар – единствената държава, която е благосклонно настроена към тях. Не е изключено и това поражение да стане също светлината в тунела за Тунис и Либия и да допринесе за мира в Сирия и Египет.

Източник: syriasegodnia.wordpress.com

One thought on “Краят на режима на Ердоган

  1. Трите други партии в турския парламент не са, както ги изкарва Тиери Мейсан, а се наричат съответно – не Партия Народно Движение, а Партия на националистическото движение (ПНД), която не е просто „консервативна“, а крайно дясна и профашистка шовинистична пантюркистка партия, Републиканска Народна Партия или, както у нас е добила гражданственост, Народнорепубликанска партия, която не е „социалистическа“, пак по Мейсан, а лявоцентристка, еволюирала към профашистки шовинизъм, (НРП), и лявата /прокюрдска/ не е Партия Народна Демокрация, а Демократична партия на народите(ПНД) – имат се предвид различните обявили днес самоличността си в Турция народи.

    Всъщност, може би грешките са не на Тиери Мейсан, който е доста ерудиран по проблемите на Близкия изток, а на неговите руски преводачи. “Милли Гьорюш” на български означава “Национален възглед (или гледище, виждане, както е преведено на руски)”, както озаглави идеологията и движението си Ербакан, ислямистки лидер и учител на Ердоган. Палестинецът, за когото става дума в текста, е Халед Мескал. Според българската транскрибция, фамилното име на покойния бивш турски президент се изписва като Тургут Йозал.

    AB Администратор: Внимание!
    Редактирано за да се съберат двата коментара в един.

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s