„ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА” не може да бъде разбрана, ако не се познава историята на уахабизма в Саудитска Арабия

Huffington post, 27.08. – 02.09.2014,
Алистър Крук (Alastair Crooke), бивш агент на МИ-6, автор на книгата „Противопоставяне: същността на ислямската революция”.

Превод: Десислава Атанасова/Българска Легия за информационна защита


HAIDAR HAMDANI via Getty Images

(HAIDAR HAMDANI/AFP/Getty Images)

Драматичната поява на Ислямска държава (Da’ish –  на арабски ad-Dawlah al-Islāmiyah fīl-Irāq wash-Shām, което дава акронимa Da‘ish, Da‘eesh, или DAESH, или ISIS – Islamic State of Iraq and Syria, или просто Ислямска държава, нататък ИД – б. пр.) на сцената в Ирак шокира голяма част от Запада. Мнозина се объркаха и ужасиха от нейната сила и от очевидния магнетизъм за младите сунити. Нещо повече, пред лицето на тази демонстрация те видяха двойнственото отношение на Саудитска Арабия, едновременно тревожно и необяснимо, и се учудиха – „Не разбират ли саудитците, че ИД заплашва и тях?”

Изглежда дори и сега управляващият елит на Саудитска Арабия е разделен.

Някои са доволни от това, че ИД се сражава с иранския шиитски „огън” чрез сунитския „огън”, от това, че в самото сърце на това, което те смятат за историческо сунитско наследство, се оформя нова сунитска държава и са привлечени от строго салафитската идеология на ИД.

Друга част от саудитците е по-притеснена и припомня истрията с уахабитското въстание на уахабитските Братя (Ikhwan, също и Akhwan, означава „братя”– уахабитска религиозна полиция, съставена по традиция от членове на номадските племена, която представлява значителна военна сила за владетеля Ибн Сауд и има големи заслуги за установяването му на власт както над голяма част от Арабския полуостров, так и в кралство Саудитска Арабия. След потушаване на въстанието им, през 1929 г. те са реорганизирани в Саудитска арабска национална гвардия – б. пр.) (уточнение: тези „Братя” нямат нищо общо с “Мюсюлмански братя” и всички бъдещи споменавания ще се отнасят до уахабитските Братя, а не до Мюсюлманските братя) срещу Абд-ал Азис (Abd-al Aziz), което почти взриви уахабизма и Саудитите в края на 20-те години на XX в..

Много саудитци са силно разтревожени от радикалните доктрини на ИД и започват да поставят под въпрос някои аспекти от посоката на движение и дискурса на Саудитска Арабия.

САУДИТСКАТА ДВОЙСТВЕНОСТ

Вътрешните противоречия и напрежението около ИД в Саудитска Арабия могат да бъдат разбрани, единствено ако се схване унаследената (и все още съществуваща) двойнственост, заложена в сърцевината на доктриналната дегизировка на кралството и нейния иторически произход.

Една от доминиращите съставки на саудитската идентичност е пряко свързана с Мохамад ибн Абд ал-Уахаб (Muhammad ibn Abd al-Wahhab) (създател на уахабизма) и с начина, по който Ибн Сауд (Ibn Saud) използва неговия радикален, изключителен пуританизъм. (Последният по времето на Уахаб не е бил нищо повече от второстепенен лидер сред всички останали водачи на непрекъснато пътуващите и враждуващи помежду си бедуински племена в горещите и отчайващо бедни пустини на Нажд). (Najd – централната пустинна част на Саудитска Арабия – б.пр.).

Втората съставна част на тази объркана двойнственост е свързна точно с последвалата промяна в държавността при крал Абд-ал Азис през 20-те години на XX в.: обузданото от него насилие от страна на Братята (за да може като национална държава да има дипломатически отношения с Великобритания и Америка), институционализирането на автентичния уахабитски импулс и последвалото своевременно спиране на кранчето на петродолара през 70-те години на XX в., канализирането на опасното течение на Братята и   насочването му извън страната – по-скоро като разпространяване на културна революция, отколкото чрез насилие в целия мюсюлмански свят.

Но тази „културна революция” се оказа всъщност неподатлив на обработка реформизъм. Това беше революция, основана на приличащата на якобинството омраза на Абд ал-Уахаб към разложението и отклоненията, която той прилага и към самия себе си, и последвалия от това негов призив да се изчисти исляма от всички ереси и всяко идолопоклонничество.

МЮСЮЛМАНСКИТЕ ИЗМАМНИЦИ

Американският писател и журналист Стивън Кол (Steven Coll), описва как Абд ал-Уахаб, този суров и строг ученик на философа от XIV в. Ибн Таймийа (Ibn Taymiyyah – ислямски учен, философ и теолог, живял в края на XII – началото на XIII в., един от най-значителните поддържници на религиозното право – б.пр.), е презирал „скромното, артистично пушене на тютюн, смъркането на хашиш, ударите на барабана, египетската и османска аристокрация, която пътува из цяла Арабия, за да се моли в Мека.”

По мнението на Абд ал-Уахаб това не са мюсюлмани, това са измамници, маскирани като мюсюлмани. Всъщност той не намира и поведението на местните араби бедуини за по-добро. Те го вбесяват с тяхното почитане на светци, с тяхното издигане на гробници и с тяхното „суеверие” (т.е. преклонение пред гробове и места, смятани за специално наситени с божественото).

Всичко това Абд ал-Уахаб отрича в качеството му на bida – забранено от Господ. Както и Таймийа преди него, така и Абд ал-Уахаб е убеден, че времето, което пророкът Мохамед е прекарал в Медина, е идеалът на мюсюлманското общество („най-доброто време”), към който всички мюсюлмани би трябвало да се стремят и на който ревностно да подражават (това, по същество, е салафизъм).

Таймийа обявява война на шиизма, суфизма и гръцката философия. Той се изказва същo и против посещаването на гроба на Пророка и празнуването на рождения му ден, като обявява всички тези видове поведение просто за имитация на християнското почитане на Исус като Бог (т.е. за идолопоклонничество). Абд ал-Уахаб усвоява тези ранни учения, твърдейки, че „всяко съмнение или колебание” от страна на вярващия по отношение признаването му на тази специфична интерпретация на исляма „лишава човека от имунитет по отношение на живота и имуществото му.”

Една от основните догми на доктрината на Абд ал-Уахаб става ключовата идея за takfir (изкупление – б.пр.). Според тази доктрина Абд ал-Уахаб и неговите последователи могат да сметнат своите колеги мюсюлмани за неверници, ако се занимават с дейности, които по някакъв начин посягат на суверенитета на абсолютната власт (т.е. на краля). Абд ал-Уахаб отрича всички мюсюлмани, които почитат мъртвите, светците или ангелите. Той държи на това, че подобни чувства отклоняват човека от пълното подчинение, което трябва да изпитва единствено и само спрямо Бог. Уахабитският ислям по този начин забранява каквито и да било молитви към светци и любими покойници, поклонничество към гробници и специални джамии, религиозни фестивали в чест на светци, почитането на рождения ден на мюсюлманския пророк Мохамед и дори поставянето на надгробни плочи на гробовете на мъртвите.

Тези, които не сa съгласни с това виждане, трябва да бъдат убити, жените и дъщерите им – насилени, а имуществото им – конфискувано” – пише той.

Абд ал-Уахаб изисква уеднаквяване, което трябва да бъде демонстрирано по материални и осезаеми начини. Той твърди, че всеки мюсюлманин трябва да засвидетелства предаността си към един определен мюсюлмански лидер (халиф, например, ако има такъв). Тези, които не са съгласни с това виждане, трябва да бъдат убити, жените и дъщерите им – насилени, а собствеността им – конфискувана, пише той. Списъкът на отстъпниците, заслужаващи смърт, включва шиитите, суфитите и другите мюсюлмански вероизповедания, които Абд ал-Уахаб не смята изобщо за мюсюлмани.

Дотук няма нищо, което да отличава уахабизма от ИД. Разликата ще се появи едва по-късно от последвалата институционализация на доктрината на Мохамад ибн Абд ал-Уахаб за „един владетел, една власт, една джамия” – тези три основни постулата, които се отнасят съответно до саудитския крал, абсолютния авторитет на официалния уахабизъм и неговия контрол над „света” (т.е. джамията).

Разликата е в това, че ИД отрича тези три основни стълба, на които се крепи понастоящем сунитската власт, и това прави ИД, която във всички останали отношения съвпада с уахабизма, сериозна заплаха за Саудитска Арабия.

Iraqi Shiite tribesmen brandish their weapons as they gather to show their willingness to join Iraqi security forces in the fight against Jihadist militants who have taken over several northern Iraqi cities, on June 17 2014, in the southern Shiite Muslim shrine city of Najaf. Fighting erupted at the northern approaches to Baghdad Tuesday as Iraq accused Saudi Arabia of backing militants who have seized swathes of territory in an offensive the UN says threatens its very existence.  AFP PHOTO/HAIDAR HAMDANIHAIDAR HAMDANI/AFP/Getty Images

AFP PHOTO/HAIDAR HAMDANIHAIDAR HAMDANI/AFP/Getty Images

 

КРАТКА ИСТОРИЯ 1741-1818 г.

Поддържането на тези ултра радикални виждания от страна на Абд ал-Уахаб неизбежно довежда до изгонването му от родния му град и през 1741 г. и след известно скитане, той намира убежище под закрилата на Ибн Сауд и неговото племе. Това, което Ибн Сауд вижда в новото учение на Абд ал-Уахаб, е възможността да бъдат преобърнати арабската традиция и обичаи. Това е път за завземане на властта.

Тяхната стратегия, също както и тази на ИД днес, е да поставят покорените от тях народи в подчинение. Те искат да всеят страх.

Кланът на Ибн Сауд, възползвайки се от доктрината на Абд ал-Уахаб, вече може да прави това, което винаги е правил – да напада съседните селища и да разграбва имуществото им. Само че сега вече го прави не в рамките на арабската традиция, а по-скоро под знамето на „джихада”. Ибн Сауд и Абд ал-Уахаб въвеждат отново също и идеята за мъченичеството в името на джихад, според която тези мъченици се възнаграждават с незабавно влизане в рая.

В началото те покоряват няколко местни общества и налагат властта си над тях. На покорените жители им е даден ограничен избор – приемане на уахабизма, или смърт. Към 1790 г. алиансът контролира по-голямата част от Арабския полуостров и често напада Медина, Сирия и Ирак.

Стратегията им, също като тази на ИД, е да държат в подчинение покорениете от тях народи. Целта им е да всеят страх. През 1801 г. съюзниците нападат свещения град Кербала в Ирак и избиват хиляди шиити, включително жени и деца. Много шиитски гробници са разрушени, в това число и тази на Имам Хюсеин (Imam Hussein), убития внук на пророка Мохамед.

Британски служител, лейтенант Франсис Уордън (Francis Warden), като наблюдател на ситуацията там пише: „Те я оплячкосаха цялата (Кербала) и разграбиха гроба на Хюсейн …, избивайки, в продължение на целия ден, при това с особена жестокост, повече от пет хиляди от жителите ѝ … ”

Осман Ибн Бюсър Нажди (Osman Ibn Bisr Najdi), историк от времето на първата саудитска държава, пише, че Ибн Сауд пропуснал касапницата в Кербала през 1801 г. Той гордо описва клането така: „Ние превзехме Кербала и избихме и взехме хората (за роби)”, слава на Аллах, господарят на световете, и ние не се извиняваме за това, а казваме: ”Към неверниците: същото очаква и вас.”

През 1803 г. Абдул Азис влиза в свещения град Мека, който се предава под въздействието на терора и паниката (същата съдба ще сполети също и Медина). Последователите на Абд ал-Уахаб разрушават исторически паметници и всички гробове и гробници в техния център. В крайна сметка те разрушават хилядолетната ислямска архитектура близо до Голямата джамия.

През ноември 1803 г. обаче шиитски терорист убива крал Абдул Азис като отмъщение за клането в Кербала. Наследява го синът му, Сауд бин Абд ал Азис (Saud bin Abd al Azis), който продължава завоюването на Арабия. Османските управници обаче не могат повече да стоят и да наблюдават как империята им бива завладявана парче по парче. През 1812 г. османската армия, сформирана от египтяни, изгонва алианса от Медина, Джеда и Мека. През 1814 г. Сауд бин Абд ал Азис умира от треска. Неговият нещастен син обаче, Абдулах бин Сауд (Abdullah bin Saud), е пленен от османците и отведен в Истанбул, където е зверски екзекутиран (посетител в Истанбул съобщава, че е видял как в продължение на три дни той е бил унижаван по улиците на Истанбул, а след това обесен и обезглавен, отсечената му глава била изстреляна от оръдие, а сърцето му извадено и забито върху тялото му).

През 1815 г. силите на уахабитите са разбити в решаваща битка от египтяните, които действат на страната на османците. През 1818 г. османците завладяват и разрушават уахабитската столица Дарийа (Dariyah), което слага край на първата уахабитска държава. Остатъците от уахабитите се оттеглят в пустинята, за да се прегрупират, и остават там в бездействие през по-голямата част на XIX в.

ИСТОРИЯТА СЕ ПОВТАРЯ С ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА

Не е трудно да се разбере какъв резонанс ще има основаването на ИД от Ислямска държава в Ирак и Сирия в съвременен Ирак сред тези, които си спомнят историята. И наистина, характерните особености на уахабизма от XVIII в. не само не изчезват в Нажд, но и се връщат отново към живот след разпада на Османската империя в хаоса на Първата световна война.

По врема на този ренесанс от XX в. Ал Сауд се ръководи от лаконичният и политически проницателен Абд ал-Азис, който въз основа на обединяването на капризните бедуински племена създава саудитските „Братя” в духа на ранните бойци-съмишленици на Абд ал-Уахаб и Ибн Сауд.

Братята са превъплъщение на ранното, свирепо, полунезависимо авангардно движение на отдадените въоръжени уахабитски „моралисти”, които едва не успяват да завладеят Арабия в началото на XIX в.. По същия начин като тях Братята отново успяват да превземат Мека, Медина и Джеда между 1914 и 1926 г.. Абд ал-Азис обаче започва да усеща, че по-широките му интереси са заплашени от революционните „якобинци”, представени от Братята. Последните въстават, а това довежда до гражданска война, която трае до 30-те години на XX в., когато кралят ги унищожава, като ги разстрелва.

За този крал, Абд ал-Азис, простите истини от предишните десетилетия се разпадат. На полуострова е открит нефт. Англия и Америка си сътрудничат с Абд ал-Азис, но все още са склонни да подкрепят Шариф Хусейн (Sharif Husain) като единствен легитимен управник на Арабия. На Саудитите им е необходимо да си изработят по-сложна дипломатическа позиция.

Така уахабизмът принудително се превръща от движение на революционния джихад и теологичното изкупително (takfiri) очистване в движение на социална, политическа, теологична и религиозна da’wa (ислямски възглас) и в институция, която декларира лоялност към кралската саудитска фамилия и абсолютната власт на краля.

ПЕТРОЛНОТО БОГАТСТВО И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА УАХАБИЗМА

С откриването на изобилие от петролни находища, както отбелязва френският учен Жил Кепел (Giles Kepel), целите на Саудитска Арабия стават „стремежът към разпространяване на уахабизма из целия мюсюлмански свят … и „уахабизирането на исляма”, следователно и намаляването на „разнообразието от различни гласове в региона” и обединяването им в „една единствена вяра” – движение, което ще се издигне над националните различия. Милиарди долари са били, и продължават да бъдат, инвестирани в тази проява на „мека сила”.

Точно този зашеметяващ микс от милиарди долари, проекция на “меката сила” – желанието на сунитския ислям да успее да отговори на американските интереси, като едновременно с това установи уахабизма в образователната, социалната и културната сфера навсякъде в земите на исляма – доведе до зависимостта на западната политика от Саудитска Арабия, зависимост, която продължава от срещата на Абд ал-Азис с Рузвелт на американски военен кораб, когато президентът се връща от Конференцията в Ялта, до днес.

Западняците гледат на кралството със замъглени от богатството му, от видимата му модернизация, от явната му лидерска позиция в ислямския свят погледи. Те решават да допуснат, че кралството се е обърнало към императивите на модерния свят и че управлението на сунитския ислям ще обърне също и кралството към модерния живот.

От една страна, ИД е силно уахабитска. От друга, тя е ултра радикална по различен начин. По същество тя може да бъде схваната като движение, коригиращо съвременния уахабизъм.

Подходът на саудитските Братя към исляма обаче не замира през 30-те години на XX век.. Той отстъпва, но продължава да държи части от системата, откъдето идва и двойнствеността, която наблюдаваме днес в отношението на Саудитите към ИД.

От една страна, ИД е силно уахабитска. От друга, тя е ултра радикална по различен начин. По същество тя може да бъде схваната като движение, коригиращо съвременния уахабизъм.

Ислямска държава е „пост-Медина” движение, което се отнася към действията на първите два халифата като към цел за подражание много повече, отколкото самият пророк Мохамед, и твърдо отрича правото на Саудитите да управляват.

Докато саудитската монархия процъфтява в ерата на петрола и става все по-силна институция, призивът в посланието на Братята намира почва, въпреки кампанията за модернизация на крал Файсал (Faisal). “Подходът на Братята” се е радвал, а и до сега се радва, на подкрепа от страна на много видни мъже, жени и шейхове. Всъщност Осама бин Ладен е представител на точно този късен разцвет на този подход.

Днес поставянето под съмнение на кралската легитимност от страна на ИД не се схваща като проблематично, а по-скоро като връщане към изконните корени на саудитско-уахабитския проект.

В съвместното управление на региона от Саудитите и Запада в преследването на различни западни проекти (в това число социализма, Бaхaтизма (Ba’atism – означава „ренесанс/възраждане”. Това е арабска националистическа идеология, която настоява за създаването и развитието на унифицирана арабска държава, ръководена от авангардна партия и прогресивно революционно правителство. Тази светска идеология търси просвещение, ренесанс на арабската култура, ценности и общество. Тя подкрепя еднопартийната държава и отхвърля партийния плурализъм и се основава на принципите на арабския национализъм, пан-арабизма, арабския социализъм (в значение на модернизация) и социалния прогрес. Според нея социализмът (модернизацията) е единственият начин за изграждане на истински свободно и обединено арабско общество. Двете държави, в които тази идеология има почва, са Ирак и Сирия. – б.пр.), Насеризма (Nasserism – социалистическа политическа идеология, базирана на идеите на бившия египетски революционен ръководител и президент Гамал Абдел Насър, която съчетава в себе си елементи от арабския социализъм, републиканизма, национализма, антиимпериализма, създаване на световна солидарност и неунифициране. През 50-те години на XX в. е сред най-силните политически идеологии в арабския свят и нанася поражение на западните империалистически сили по време на Суецката криза. – б.пр.), съветското и иранското влияние), западните политици наблягат на предпочитания от тях самите прочит на Саудитска Арабия (богатство, модернизация и влияние), но решават да игнорират уахабитския импулс.

В крайна сметка, западните разузнавателни служи възприемат по-радикалните ислямски движения като по-ефективни в борбата срещу СССР в Aфганистан и в борбата с безполезните близкоизточни ръководители и държави.

Тогава защо трябва да сме изненадани, че от нареждането на принц Бандар и Запада да се предизвика метеж в Сирия срещу президента Асад се появи ИД – жестоко, вдъхващо ужас авангардно движение от тип „новите Братя”? И защо, след като знаем малко за уахабизма, трябва да сме изненадани, че „умерените” бунтовници в Сирия станаха по-рядко срещани и от митичния еднорог? И защо сме си представяли, че радикалният уахабизъм може да създаде „умерени” бунтовници? С други думи, защо сме си представяли, че доктрината „един лидер, една власт, една джамия: подчини се, или ще бъдеш убит” може някога изобщо да доведе умереност или толерантност?

Или, може би, никога не сме си представяли?

Близкоизточната бомба със закъснител: истинската цел на ИД е да замести саудитската фамилия в качеството си на „новите емири на Арабия”

Ислямска държава е истинска бомба със закъснител, хвърлена в сърцето на Близкия Изток. Но нейната разрушителна сила е всеобщо неразбрана. И не само в „маршът на обезглавителите”, не са само в убийствата, в завземането на градове и села, в суровостта на „правосъдието” (сами по себе си ужасяващи) се крие експлозивната ѝ сила. Тя е дори по-мощна с показателното си влияние върху младите мюсюлмани, с нейния огромен оръжеен арсенал и с нейните стотици милиарди долари.

„Трябва да разберем, че наистина Западът сега не може да направи нищо друго по този повод, освен да седи и да наблюдава.

Истинският и разрушителен потенциал е заложен навсякъде и е в налагането на Саудитска Арабия като фундамент на модерния Близък Изток. Трябва да разберем, че наистина Западът сега не може да направи нищо друго по този повод, освен да седи и да наблюдава.

Ключът към наистина експлозивния ѝ потенциал, както подчерта саудитският учен Фуaд Ибрахим (Fouad Ibrahim), нещо, което беше подминато, почти изцяло пренебрегнато, или поне значението му остана незабелязано, е съзнателното и преднамерено използване в доктрината на ИД (напълно в стилистиката на Абд ал-Уахаб, основателя от XVIII в., и на Ибн Сауд) на проекта „Саудити и уахабизъм”:

„Абу Омар ал-Багдади (Abu Omar al-Baghdadi), първият „принц на правоверните” в Ислямска държава в Ирак, през 2006 г. формулира принципите на перспективната си държава … Сред целите му е разпространяването на монотеизма, „което е целта (това, за което е създаден човекът) и (за която цел трябва да бъдат призовани) на исляма …” Този израз е точна реплика на формулировката на Абд ал-Уахаб. И, което не е изненадващо, писанията на последния и уахабитските коментари върху трудовете му са широко разпространени в контролираните от ИД региони и са предмет на изучаване в училищата. Следователно, отбелязва Багдади одобрително, цяла генерация от млади мъже е (била) обучена на базата на забравената доктрина за преданост и самоотричане.”

И каква е тази „забравена” традиция на „преданост и самоотричане”? Това е доктрината на Абд Ал-Уахаб, който вярва в един единствен (за него антропоморфен) Бог, който е достоен да бъде почитан, доктрина, която сама по себе си достатъчна ли е, за да бъде определен някой като мюсюлманин?

Той/тя не би могъл/могла да бъде истински правоверен, ако в добавка към това не отрича активно (и не разрушава) всеки друг обект на поклонение. Списъкът на такива потенциални обекти на идолопоклонническо почитане, които ал-Уахаб отрича като идолопоклонничество, е толкова дълъг, че има опасност почти всички мюсюлмани да попаднат в графа „неверници”. Те следователно са изправени пред избора или да приемат уахабитската версия на исляма, или да бъдат убити, а жените, децата и имуществото им да бъдат взети като плячка на джихада. Дори и само изразяване на съмнение в доктрината, казва ал-Уахаб, трябва да бъде основание за екзекуция.

„Чрез умишленото приемане на този уахабитска реторика, ИД съзнателно пали фитила на по-голяма регионална експлозия, която има реалната възможност да бъде подпалена, и ако това се случи, Близкият Изток ще се промени решително.”

Вярвам, че същността на това, което подчертава Фуад Ибрахим, е не само повторното изтъкване на изключителния редукционизъм във вижданията на ал-Уахаб, а загатването за нещо напълно различно, а именно, че чрез умишленото приемане на тази уахабитска реторика ИД съзнателно пали фитила на по-голяма регионална експлозия, която има реалната възможност да бъде подпалена, и ако това се случи, Близкият Изток ще се промени решително.

Защото това е именно тази идеалистична, пуританска, прозелитска формулирвка на ал-Уахаб, че е бащата на целия саудитски „проект” (онзи, който беше потушен със сила от османците през 1818 г., но зрелищно възстановен през 20-те години на XX век, за да се превърне в Саудитското кралство, такова, каквото го познаваме днес.) Но още от времето на своя ренесанс през 20-те години на XX в. „саудитският проект” винаги е носел в себе си „гена” на собственото си саморазрушение.

САУДИТИТЕ СА ЗАПЛАХА ЗА АНГЛИЯ И САЩ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК

Парадоксалното е, че един британски служител-отстъпник е този, който спомага за внедряването на въпросния „ген” в новата държава. Британският служител, свързан с Азис, е някои си Хари Сейнт Джон Филби (Harry St. John Philby, бащата на Ким Филби, офицерът от МИ-6, който работи като шпионин за КГБ). След като напуска службата си, той става близък съветник на крал Абд ал-Азис и до смъртта му остава ключова фигура в двора на краля. Той, също както и Лоурънс Арабски (Lawrence of Arabia – англиски археолог и офицер, който взима активно участие в Синайско-Палестинската кампания и арабското въстание срещу Османската империя през 1916-1918 г. – б. пр.), е арабист, приел уахабитския ислям, и е известен като Шейх Абдулах (Sheikh Abdullah).

Сейнт Джон Филби е човек на делото: той твърдо решава да направи от своя приятел Абд ал-Азис владетел на Арабия. Всъщност ясно е, че в осъществяването на тази си амбиция той не е действал с официални инструкции. Когато например насърчава крал Азис да нахлуе в северен Нажд, му е било заповядано да не го прави. Но, както отбелязва американският писател Стивън Шварц (Stephen Schqartz), на Азис му е било ясно, че Великобритания неколкократно е обещавала, че разгромът на османците ще създаде арабска държава и това без съмнение окуражава Филби и Азис в стремежите им последният да стане неин господар.

Не е напълно ясно какво точно се е случило между Филби и краля (подробностите изглеждат някак си потулени), но става ясно, че идеята на Филби не се е придържала към държавотворството в конвенционалния смисъл на думата, а по-скоро е била такава, че е трансформирала по-широката ислямска ummah (общност на вярващите) в инструмент на уахабизма, с който ал-Сауд да се утвърди като арабски лидер. И за да се случи това, на Азис му е било необходимо да си спечели неохотното съгласие на англичаните (и много по-късно одобрението на американците). „Това е гамбитът, който Абд ал-Азис изиграва сам, съветван от Филби,” отбелязва Шварц.

БРИТАНСКИЯТ КРЪСТНИК НА САУДИТСКА АРАБИЯ

В известен смисъл може да се каже, че Филби е „кръстникът ” на този много важен договор, който саудитското ръководство ще използва като щит, за да „се справи” със сунитския ислям в полза на западните интереси (включително със социализма, бахатизма, насеризма, съветското влияние, Иран и др.), като за отплата Западът ще се съгласи Саудитска Арабия да използва „меката сила” на уахабизацията на ислямската религиозна общност (ummah) (със съпътстващото я разрушаване на ислямските интелектуални традици и многобразие и с посяването на дълбоки различия вътре в мюсюлманския свят).

„От политическа и финансова гледна точка стратегията Сауд-Филби е учудващо успешна. Но тя винаги се е кореняла в английската и американска интелектуална тъпота: отказът да се види опасния „ген” в уахабитския проект, латентната възможност той да мутира по всяко време и да се върне към първоначалната си кървава, пуританска деформация. Във всеки случай това току-що се случи: ИД е точно това.”

Резултатът от това е, че оттогава досега английската и американската политика са обвързани със саудитските цели (толкова тясно, колкото и със собствените си) и са силно зависими от Саудитска Арабия по отношение преследването на нейните цели в Близкия Изток.

От политическа и финансова гледна точка стратегията Сауд-Филби е учудващо успешна. Но тя винаги се е кореняла в английската и американска интелектуална тъпота: отказът да се види опасния „ген” в уахабитския проект, латентната възможност той да мутира по всяко време и да се върне към първоначалната си кървава, пуританска деформация. Във всеки случай това току-що се случи: ИД е точно това.

Спечелването и задържането на западната поддръжка обаче изисква промяна във формата: „проектът” трябва да бъде променен от въоръжено, прозелитиращо движение на ислямския авангард в нещо, наподобяващо държавническо изкуство. Това никога не е било възможно да стане лесно, защото се намесват унаследени противоречия (пуритански морал срещу реална политика и пари) и с течение на времето проблемите, свързани с настаняването на „модерност”, която държавността изисква, предизвика по-скоро активизирането на „гена”, отколкото неговото неутрализиране.

Дори и самият Абд ал-Азис се изправя пред алергична реакция под формата на сериозен бунт от страна на неговата собствена уахабитска полиция в лицето на саудитските Братя. Когато Братята разширяват контрола си, достигайки границите на териториите, контролирани от англичаните, Абд ал-Азис се опитва да възпре войските им (Филби го подтиква да потърси покровителството на англичаните), но последователите на Братята, вече критично настроени срещу използването на модерните технологии (телефон, телеграф и автоматичен пистолет), „побесняват от отказа от джихад поради причини от сферата на световната реална политика… Те отказват да сложат оръжие и вместо това въстават срещу своя крал… След серия от кървави сблъсъци, през 1929 г. те са разбити. Членовете на Братята, които остават лоялни, по-късно са включени в Саудитската национална гвардия.”

Сауд, синът и наследникът на крал Азис, се изправя пред друга форма на реакция (по-малко кървава, но по-ефективна). Синът на Азис е свален от трона от религиозната институция в полза на брат му Файсал (Faisal) заради показното му и екстравагантно поведение. Неговият разточителен, набиващ се на очи, стил обижда религиозната институция, която очаква от „имама на мюсюлманите” да води благочестив мисионерски начин на живот.

Крал Файсал, наследника на Сауд, е на свой ред застрелян през 1975 г. от племенника си, който се явява пред съда, уж за да положи клетвата си за вярност, но вместо това вади пистолет и застрелва краля в главата. Племенникът е бил объркан от навлизането в уахабитското общество на западните вярвания и иновации, които вредят на автентичните идеали на уахабитския проект.

ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ГОЛЯМАТА ДЖАМИЯ ПРЕЗ 1979 г.

Много по-сериозно обаче е възраждането на Братята от Джухайман ал-Отойби (Juhayman al-Otaybi), което кулминира в превземането на Голямата джамия през 1979 г. от група от около 400-500 въоръжени меже и жени. Джухайман произхожда от влиятелното племе Отойби от Нажд, което ръководи, и е един от основните елементи в първоначалното движение на Братята от 20-те години на XX в. Джухайман и неговите последователи, много от които са завършили училището в Медина, имат тихата подкрепа, сред останалите духовници, и на шейх Абдел-Азис Бин Баз (Sheik Abdel-Azis Bin Baz), бившият мюфтия на Саудитска Арабия. Джухайман твърди, че шейх Бин Баз никога не е изразявал несъгласие с теориите на Братята (които също са критично настроени към разпуснатостта на религиозната общност (ulemma) по отношение на „неверниците”), а че го е обвинил главно в търпимостта му към това, че „управляващата династия ал-Сауд е загубила своята легитимност заради корумпираността и показността си и е разрушила саудитската култура чрез агресивна политика на „озападняване”.

Забележителното е това, че последователите на Джухайман проповядват посланието на Братята в множество джамии в Саудитска Арабия отначало без да бъдат арестувани, но през 1978 г. най-накрая са задържани за разпит. Членове на религиозната общност ulema (включително и бин Баз) ги подлагат на кръстосан разпит за ерес, но след това нареждат да бъдат освободени, защото ги определят като нищо повече от традиционалисти, вслушващи се в Братята, един от които е и дядото на Джухайман, и следователно не като заплаха.

Дори и когато завземането на джамията е прекратено, остава едно ниво на снизхождение от страна на религиозната общност (ulema) към бунтовниците. Когато правителството иска да се въведе фатва, която да разрешава в джамията да могат да се използват въоръжени сили, езикът на бин Баз и другите старейшини от религиозната общност (ulema) е странно сдържан. Учените не обявяват Джухайман и последователите му за немюсюлмани, въпреки насилието им над святостта на Голямата джамия, а само ги определят като al-jamaah al– musallahah (въоръжената групировка.)

Групата, която Джухайман води, изобщо не е толкова маргинализирана по отношение на важните източници на власт и богатство. В известен смисъл тя плува в свои води, в които е приятелски приета. Дядото на Джухайман е един от лидерите на първоначалното движение на Братята и след въстанието срещу Абдел Азис много от братята по оръжие на неговия дядо са включени в състава на Националната гвардия. Всъщност самият Джухайман е служил в Националната гвардия и така е бил в състояние да се снабди с оръжия и военни съвети от симпатизантите си там, с необходимото въоръжение и с продоволствия (за да издържи обсадата), които предварително са били разположени и скрити в Голямата джамия. Джухайман също така е бил в състояние да привлече някои богаташи, които да спонсорират мероприятието.

ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА СРЕЩУ ОЗАПАДНЕНИТЕ” САУДИТИ

Това, което трябва да се запомни и подчерате в тази история е фактът, че при появата на ИД в Ирак и Сирия въпросът за командването не е бил лесен. Предишните прояви на Братята са потушени, но всичко това се случва вътре в кралството.

Ислямска държава обаче е нова версия на протестa на отрицанието на Братята, която се случва извън кралството, и която освен това следва отцепничеството на Джухайман в своя остър критицизъм спрямо управляващата фамилия на ал-Сауд.

Това е сериозният разкол, който наблюдаваме днес в Саудитска Арабия, между течението на модернизацията, част от което е крал Абдула, и ориентацията „Джухайман”, част от която са Бин Ладен, саудитските поддръжници на ИД и саудитските религиозни институции. Това е разкол, който съществува и вътре в самото саудитско кралско семейство.

Вестник „Al-Hayat”, собственост на Саудитите, през юли 2014 г. обяви че „ според общественото мнение на саудитците, проявено в социалните мрежи, 92 % от целевата група са убедени, че ИД следва ценностите на исляма и ислямския закон.” Водещият саудитски коментатор Джамал Кашоги (Jamal Khashoggi) наскоро предупреди за саудитските поддръжници на ИД, които „надничат от сенките.”

“Има млади гневни хора с изопачени менталност и разбиране за живота и шариата, които се отказват от вековното наследство и предполагаемите придобивки на модернизацията и смятат, че нещата още не са приключили. Те се превръщат в бунтовници, емири и халифи, които завземат голяма част от нашата земя. Те подвеждат умовете на нашите деца и разрушават границите. Те отричат всички правила и закони, които захвърлят заради собствените си представи за политика, управление, живот, общество и икономика. Като граждани под контрола на самообявилите се за „водачи на вярващите” халифи, вие нямате друг избор. Тях не ги интерсува дали се отличавате от обкръжението си и дали сте образован човек, или преподавател, или водач на племе, или религиозен лидер, или активен политик, или дори съдия … Вие трябва да се подчинявате на водача на вярващите и да положите клетва за вярност към него. Когато техните действия се поставят под въпрос, Абу Обедиа ал-Джазрави (Abu Obedia al-Jazrawi) изкрещява: „Млък! Нашите пълномощия са Коранът и Суните, и това е!””

„Къде сбъркахме?” – пита Кашоги. При наличието на три-четири хиляди саудитски бойци в ИД неговият съвет е, че е нужно „да се вгледаме навътре, за да обясним възхода на ИД.” Може би е време, казва той, да признаем „политическите си грешки” и „да поправим грешките на нашите предци.”

МОДЕРНИЗИРАНИЯТ КРАЛ Е НАЙ-УЯЗВИМ

Парадоксалното е, че настоящият саудитски крал Абдула е най-уязвим от всички, точно защото е модернизатор. Кралят обуздава влиянието на религиозните институции и на религиозната полиция, и което е много важно, разрешава четирите сунитски юридически школи да бъдат използвани от тези, които се придържат към тях, за разлика от ал-Уахаб, който отрича всички останали юридически школи освен своята собствена.

„Ключовият политически въпрос е, дали простият факт на съществуването на успехите на ИД и цялото процъфтяващо манифестиране на всички изконни благочестия и авангардизма на архитипния импулс ще стимулират и активират отстъпническия „ген” вътре в Саудитското кралство. Ако това стане, и Саудитска Арабия бъде погълната от плама на ИД, Заливът никога няма да бъде същият отново. Саудитска Арабия ще се разпадне и Близкият Изток ще бъде неразпознаваем.”

Възможно е дори шиитските обитатели на източна Саудитска Арабия да изберат шиитското законодателство „Джафри” (Ja’afri е фамилия, която обикновено се свързва с потомците на имама Джафри ал-Садия от 6-ти в., който е далечен потомък на Мохамед. Много поддръжници на неговата юридическа школа живеят в Ирак, Иран, Индия и Пакистан. – б.пр.) и да предпочетат за управници шиитските духовници от тази школа. (В пълен контраст на това за ал-Уахаб е характерна особената враждебност спрямо шиитите, които той смята за отстъпници. Както през 90-те години на XX в., така и сега духовници като бин Баз, бивш мюфтия, и Абдула Джибрин (Abdullah Jibrin) многократно повтарят обичайната гледна точка, че шиитите са неверници).

Някои съвременни саудитски религиозни общности (ulema) биха сметнали подобни реформи за почти извършващи провокация срещу уахабитската доктрина или в крайна сметка като за друг пример за “озападняване”. Ислямска държава например смята всеки, който потърси друго правосъдие освен това, което предлага самата ИД, за виновен в неверие, тъй като всички такива „други” видове право съдържат в себе си нововъведения или „заимствания” от други култури според нейното мнение. Ключовият политически въпрос е, дали простият факт на съществуването на успехите на ИД и цялото процъфтяващо манифестиране на всички изконни благочестия и авангардизма на архитипния импулс ще стимулират и активират отстъпническия „ген” вътре в саудитското кралство. Ако това стане, и Саудитска Арабия бъде погълната от плама на ИД, Заливът никога няма да бъде същият отново. Саудитска Арабия ще се разпадне и Близкият Изток ще бъде неразпознаваем.

„Те показват на саудитското общество огледало, което според тях отразява образа на изгубената „чистота.”

Накратко, това е естеството на бомбата със закъснител, заложена в Близкия Изток. Позоваването на ИД на абд ал-Уахаб и Джухайман, чиито дисидентски писания са в обращение в ИД, представлява мощна провокация: те показват на саудитското общество огледало, което според тях отразява образа на изгубената „чистота” и ранни вярвания и несъмнени факти, изместени от показно благосъстояние и задоволеност.

Това е бомбата, която ИД хвърля в саудитското общество. Крал Абдула и неговите реформи са популярни и може би той ще може да задържи избухването на дисиденското движение на Братята. Но ще я има ли тази опция и след неговата смърт?

И тук е трудният момент с включването на американската политика, която отново изглежда е едно от водещите задкулисия, и с търсенето на обединение на сунитските държави и общности в борбата срещу ИД (както в Ирак със Съветите за пробуждане).

Тази стратегия изглежда доста неправдоподобна. Кой би искал да се намеси в този чувствителен вътрешен саудитски спор? Ще направят ли съгласуваните сунитски нападения срещу ИД ситуацията на крал Абдула по-добра, или могат да я доразпалят и да вбесят дори повече местните саудитски дисиденти? Кого точно заплашва ИД? Не може да стане ясно. Тя не заплашва директно Запада, въпреки че западняците трябва да продължат да се тревожат и да се опитват да не настъпят този конкретен скорпион.

Историята на саудитските Братя е ясна: както Ибн Сауд и Абд ал-Уахаб го направиха през XVIII в., така и те направиха същото през XX в. Истинката цел на ИД би трябвало да бъде Хиджас (Hijaz – буквално означава „Бариерата”, западната част на днешна Саудитска Арабия между Червено море, реката Йордан, централната област Нажд и южната Асер. Главният град на областта е Джеда, но тя е по-известна със свещените си градове Мека и Медина. В исторически аспект областта се смята за отделна от Саудитска Арабия. Тя е най-гъсто населена, а етническият ѝ състав е разнообразен – б.пр.) – превземането на Мека и Медина, и легитимността, която ще придаде това на ИД като на „новите емири на Арабия”.

Източник: huffingtonpost.com


Харесва ли ви ANONYMOUS BULGARIA? Подкрепете ни за да достигнем до повече хора!

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s