Западната връзка в убийството на сръбския министър-председател Джинджич

Никола Вързич
thesaker.is, 20.03.2015 г.

Превод: Десислава Атанасова/Българска Легия за информационна защита


Преди няколко дни, на 12.03., Сърбия отбеляза поредната – дванадесета – годишнина от убийството на сръбския министър председател Зоран Джинджич. На официалната версия за Джинджич като реформатор, който беше убит от престъпници и сръбски националисти, тази година беше противопоставено доказателство, което показа, че историята е много по-сложна и че в нея имат голямо участие западните, главно британски и американски, тайни служби.

Официалната версия за смъртта на Джинджич, утвърдена в деня на убийството му през 2003 г. и потвърдена по-късно от съда, твърди, че Джинджич, прозападният реформатор, „колаборационистът от Белград”, както го нарече Нийл Кларк (Neil Clark) в „The Guardian на 14.03.3003 г., е убит от членове на Земунския (Земун е предградие на Белград) криминален клан и „червените барети” – част на сръбската тайна полиция за специални операции, която се би във войните в Хърватия, Босна и Косово. Престъпниците, продължава историята, искали смъртта на Джинджич, за да избегнат предстоящото си арестуване, докато „червените барети”, уж подкрепяни от националистическите кръгове на сръбското общество (в армията, в политическите партии, в Сръбската православна църква…) искали смъртта на Джинджич заради сътрудничеството му с Хагския трибунал и най-общо казано заради това, че е предал сръбските национални интереси и е сътрудничил на Запада.

Зоран Джинджич с фанелка на Отпор

Зоран Джинджич с фланелка на Отпор

Джинджич беше убит, когато с ескорта си стигна до сградата на сръбското правителство. Според официалната версия, той слязъл от колата си и тръгнал (с патерици, тъй като преди това наранил крака си, докато играел футбол) към вратата, която била затворена, обърнал се с гръб към нея в опит да я отвори като я натисне с гърба си и в този момент бил застрелян с един куршум (който никога не беше открит). След като Джинджич е застрелян, последвал втори изстрел, който ранил бодигарда му, Милан Веруович, и пробивайки тялото му, се забил в каменната стена до вратата, където Джинджич e застрелян.

Това е официалната версия.

Тук започва нашето разследване.

В наскоро публикуваната книга „Третият куршум. Политическият фон на убийството на Зоран Джинджич”, чиито автори са Милан Веруович, раненият бодигард на Джинджич, и Никола Вързич, авторът на тази статия, официалната версия на сръбските масмедии за убийството е внимателно изследвана чрез задълбочен анализ на всички доказателства, представени в съда, на свидетелските показанията, на полицейските документи…, в резултат на който анализ книгата опровергава официалната версия за убийството на Джинджич както от гледна точка на това, което се е случило на 12.03. 2003 г., така и по отношение на политическите мотиви, които довеждат до неговата смърт. Казано накратко, изглежда заговорът е много, много по-голям и излиза извън границите на Сърбия.

Както свидетелствата на очевидците, така и веществените доказателства показват, че не два, а три куршума са били изстреляни в този ден, което означава казано накратно, че е имало и друг снайпер; и още веднъж, както свидетелите, така и всички веществени доказателства потвърждават, че Джинджич е бил застрелян от този друг снайпер, тъй като той не се е обърнал с гръб към сградата на правителството, опивайки се да отвори сам вратата (при наличието на девет бодигарда около него) – вратата всъщност е била отворена – а е бил застрелян с лице към сградата на правителството, тоест точно откъм обратната на официално приетата посока; входната рана на Джинджиж (33 х 20 мм.), заедно с повредите на дрехите му, е значително по-голяма от входната рана на Веруович (6 х 7 мм.), което също доказва, че двамата са били застреляни с различни оръжия от различен калибър, при Веруович както следва с калибър (диаметър на куршума) 7,62 мм. от единственото според официалната версия оръжие, използвано на 12.03. 2003 г.; що се отнася до това оръжие, сравнението между документацията на сръбската полиция и документацията на германската полиция (която след това е изследвала оръжието) дава силни индикации, че е било използвано оръжие, различно от това, което оригинално е намерено; в дните след като Джинджич е застрелян някакъв хърватин с криминални контакти е идентифициран като един от възможните убийци, обаче сръбската полиция дори не показа негова снимка на свидетелите и не проследи тази връзка, а вместо това насочи общественото внимание към един невинен белградчанин, за да отклони вниманието от хърватската следа; нещо повече, полицията премълча за колата, която е използвал хърватинът и че тази кола – черно Волво 240 – е собственост на една от сръбските служби за сигурност…

Милан Веруович

Милан Веруович

Накратко, доказва се, че официалната версия за смъртта на Джинджич е официална лъжа.

Което води до съществения въпрос – кой има вина за тази лъжа? Един отговор е очевиден: полицията, която разследва престъплението, прокурорите и съдиите, които потвърдиха фалшивата официална версия, въпреки че всички доказателства и свидетелски показания сочеха обратното. Над тях са наследниците на Джинджич в неговата партия и сръбското правителство, които оказаха силна политическа подкрепа за фалшивата официална версия и активно участваха в нейното утвърждаване, т.е. това е тяхната версия за убийството на Джинджич.

Трябва да се отбележи, че наследниците на Зоран Джинджич са от средите на най-прозападно ориентираните политически сили в Сърбия.

И това ни довежда до един вероятно решаващ аспект от историята. Участието на Запада в събитията, предшествали убийството на Джинджич, а също и след това в утвърждаването на фалшивата официална версия, е много съществено.

Като се позоваваме на общодостъпни документи, на документи от сръбската полиция и тайните служби, на съдебни свидетелски показания, на американски дипламтически връзки, разкрити от WikiLeaks, можем да бъдем сигурни, че:

  • Агенти на ЦРУ в Унгария са помогнали в уреждането на защитата на решаващия „свидетел под защита” Любиша Буха Чуме, бивш шеф на Земунския криминален клан, който дава началото на веригата от събития, довели до убийството на Джинджич. Британските разузнавателн служби също изиграват своята роля в защитата на този човек чрез уреждане на прехвърлянето му от Турция в Словакия, когато е преследван от наемните убийци на Земунския клан.
  • ЦРУ е имало свой агент в Земунския клан – Чедомир Михайлович (с прякор Игор Барух). Според свидетелствата в съда британските служби също са държали клана под наблюдение и дори са имали информация, че е имал намерение да убие Джинджич – това е според Владимир Попович, бивш сътрудник на Джинджич, с когото се разделиха в края на 2002 г.
  • Този човек, Владимир Попович, който дойде пред президентството точно пет минути след убийството на Джинджич, и който може да се смята за създател на официалната версия, беше обвинен от бившият шеф на сръбската тайна полиция, Йовица Станишич, че е вербуван от английското разузнаване. Станишич каза това в изявлението си пред сръбската полиция, когато беше арестуван. Попович от своя страна, в свидетелските си показания пред съда, спомена за контактите си с английското разузнаване.
  • UBPOK (Uprava za borbu protiv organizovanog kriminala – Служба за борба с организираната престъпност), поделението на сръбската полиция, което водеше разследването, e създадено малко преди това под британски патронаж.
  • Антъни Монктън (Anthony Monckton), който беше разкрит като агент на МИ 6 в Сърбия, също взе участие в разследването според „The Sundy Times” и „The Guardian”.
  • Специалният прокурор Йован Приич, авторът на обвинението, основано върху фалшивата официална версия, също се радваше на политическа защита от страна на американския посланик в Белград, Майкъл Полт (Michael Polt), висшия представител на ЕС Хавиер Солана и на други западни дипломати, което стана ясно, когато правителството на Воислав Кощуница се опита да отстрани Приич от служба. Накрая той обаче беше отстранен, при условие че остане главен прокурор в случая Джинджич.
  • Американски дипломатически връзки, разкрити от WiliLeaks, показаха, че посолството на САЩ в Белград, надзиравайки процеса, е било в непрекъснат контакт с председателстващия съдия по случая Джинджич и дори се е консултирало с него по въпроса кой от членовете на Земунския клан да стане свидетел под защита, т.е. сътрудник на обвинението.
  • И накрая, германските разузнавателни служби, по времето когато Джинджич е бил още жив, са извършили проверка на сигурността на местата, на които той е работил и живял, което би могло да означава, че те са знаели точно от кои места е можел да бъде застрашен животът му. Докладът им обаче изобщо не е предоставен на сръбските власти. Германците също официално взимат участие в разследването на убийството на Джинджич.

И освен това значение има и политиката на Джинджич. Въпреки че той беше качен на власт в Сърбия с подкрепата на Запада, от началото на 2003 г. от част от решението на проблема, когато трябваше да се отстрани Слободан Милошевич, Джинджич се превърна в част от проблема с това, че заплаши „Рax Americana на Балканите с искането си Косово да остане част от Сърбия и с искането си веднага да започнат преговори за окончателния статут на Косово, на което твърдо се противопоставиха и САЩ и ЕС. Той поиска сръбската полиция да се върне в Косово съгласно Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на Обединените нации. Той заплаши с независимост на Република Сръбска в Босна, в случай че Косово получи независимост с подкрепата на западните сили. Той отказа да предаде архивите на сръбската полиция и сръбската армия на Хагския трибунал, като също така отказа да екстрадира сръбските генерали, които трябваше да бъдат предадени на трибунала.

Преди да бъде убит, Зоран Джинджич беше обявен за „новият Слободан Милошевич” заради това, че се противопостави на Запада. (Zoran Djindjic: „I’m Warning the West“)

След неговата смърт политиката му на противопоставяне на Запада беше изцяло преобърната от неговите наследници, които направиха всичко възможно обществеността да забрави за сблъсъка на Джинджич със Запада преди убийството му. Нещо повече, западното управление на сръбската политическа сцена драстично нарастна в годините след смъртта на Джинджич, което в крайна сметка доведе до пълен консенсус в сръбския парламент по въпроса за присъединяването на страната към ЕС.

И най-накрая, но не и на последно място, след смъртта на Джинджич всяка партия в Сърбия получи власт в някакъв момент. По време на тази суматоха всичко можеше да се промени, освен две неща: първо, Сърбия да продължи да се приближава към НАТО – това също започна след убийството на Джинджич, и второ, никой да не се осмелява публично да поставя под въпрос официалната версия за убийството на Зоран Джинджич.

Трябва да има сериозна причина за това.

Източник


Харесва ли ви ANONYMOUS BULGARIA? Подкрепете ни за да достигнем до повече хора!

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s