„НОВА БОСНЕНСКА ИДЕНТИЧНОСТ”

През ноемрви (21-ви) тази година ще се навършат двадесет години от Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. – договор, подписан от четирима президенти (на САЩ, Хърватия, Сърбия и Босна и Херцеговина), който сложи край на гражданската война в Босна и Херцеговина.

Вследствие на Дейтънското мирно споразумение се появи нова „независима и международно призната държава” – Босна и Херцеговина като конфедерация от две политически цялости (Република Сръбска и Мюсюлманско-Хърватска федерация), но етнически стриктно разделена на три сегмента, образувани от сърбите, хърватите и мюсюлманите (днес бошняци) в контролираните територии. За разлика от Република Сръбска (49% от територията на Босна и Херцеговина) Мюсюлманско (бошняшко) – Хърватската федерация е кантонизирана на етническа основа.

Днес обаче Босна и Херцеговина е само поредният неработещ проект на Запада – държава, която не е независима. Тя е западен протекторат, територия, изцяло зависима от международните финансови дарения и кредити. Страната е етнически разделена така, както са наложили САЩ и НАТО, без никакво вътрешноетническо сътрудничество между трите водещи етнически групи.

1962610_796113203790236_4524969785699723988_n

Независимо от това, една от най-характерните черти на следвоенна Босна и Херцеговина е създаването и същестуването на нова етнолингвисична и етнонационална идентичност „бошняците” (мюсюлманите), които говорят „босненски” език като отделен и независим език в рамките на семейството на южнославянските езици. Това е една изкуствена конструкция, чиято цел е да създаде етническо и езиково разделение.
Политическите последствия от проекта „бошняци” имат международно значение: тази етнонационална идентичност е базирана на Исляма и на мюсюлманската политическа идеология, както и всичките останали компоненти на идентичността, включително и езикът, който през 80-те години на миналия век беше сърбохърватски. Впоследствие мюсюлманите бошняци приеха всички компоненти на политическата ислямска идеология, вследствие на което светът днес е изправен пред факта, че мюсюлманската част (кантоните на Босна и Херцеговина) е първата европейска ислямска държава (втората е мюсюлманското албанско Косово)
– страна, която е основният европейски център за набиране на джихадистски бойци за Близкия Изток.

Въпреки това политическият проект за създаването на „бошняшка” етнонация изискваше и създаването на отделен етноезик за тази етнонация, за да се докаже, че бошняците заслужават да бъдат третирани като отделна нация със своя независима държава.

Тази статия си поставя задачата да представи процеса на създаването на отделна (от сръбската, хърватската и черногорската) бошняшка етнолингвистична национална идентичност посредством използването на техниката „лингвистично инженерство/хирургия” в процеса на създаването на отделен (от сръбския, черногорския и хърватския) босненски език като национален език на южнославянските мюсюлмани от Босна и Херцеговина, които преди това говореха на общия сърбохърватски език. Ще представим също начините, по които различни елементи от лингвистичното многообразие на бившия сърбохърватски език са „емблематизирани” и взети като маркери на етнонационалната и политическата идентичност на мюсюлманите бошняци в мултикултурната/мултирелигиозната Босна и Херцеговина, в периода от 1993 г., когато беше наложена официално бошняшката етнонационална идентичност, до днес.

Взаимоотношенията между понятията език, нация и държава са част от идеологическата композиция не само в Босна и Херцеговина, но и в останалата част на Балканите (подобно и на по-голямата част от европейските региони). Босна и Херецеговина е историческа балканска провинция, в която последствията от сблъсъка между националните идеологии, имащи както местни корени, така и примеси отвън с повече или по-малко автономни течения в мисленето и поведението, са били дълбоки и крайни.

Внесената отвън идеология на немския романтизъм от XIX в. за езиковите корени на етнонационалната идентичност и за решаването на националнодържавния проблем („Един език, един народ, една държава”) се е смесила с по-самостоятелни течения, които са били доста обагрени от „кървавите спомени” от Втората световна война, и се е превърнала в нещо, което се определя като „посткомунистически национализъм”. Тази амалгама се е превърнала в основа за създаването на нарастващо хомогенни държави, в които се подновява междуетническата нетърпимост.

Държавата Босна и Херцеговина е може би най-добрият балкански пример за съдбоносно критично взаимодействие между език и национализъм. За да бъдат отделни нации, и трите основни етноконфесионални играчи в Босна и Херцеговина официално обявиха, че техните национални езици не са свързани със сърбохърватския. Това беше от голямо значение за мюсюлманите/бошняците, тъй като без „доказателство”, че родният им език е различен от сръбския и хърватския, те трудно биха убедили международната общност, че не са по произход сърби или хървати, а това беше решаващото оправдание на техните претенции да живеят в международно независима „национална” държавна организация. (1)

Босненският език (де факто говорен само от мюсюлманите бошняци), като отделен (южно)славянски език, беше официално въведен през 1996 г. чрез публикуването на книгата на С. Халилович „Правопис на босненския език”(S. Halilović, Pravopis bosanskog jezika) в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Според този „Правопис” (и други подобни публикации) босненският език е различен от родствените му сръбски и хърватски поради следните главни причини:

  • Употребата на фонемата „h” в определени думи, различна от тази в сръбски, хърватски и черногорски. Например думата „кафе” се пише и произнася в тези езици така: на босненски kahva; на сръбски/черногорски: кафа/kafa; на хърватски: kava; на босненски hudovica (вдовица), на сръбски/хърватски udovica и др.
  • По-голямата употреба на „турски” думи (т.е. от ориенталски произход) като ahbab (приятел); amidža (чичо); adet (обичай, навик), akšam (здрач) и др. (всички тези думи са познати в сръбския, черногорския и хърватския езици, но не се използват редовно, тъй като са заменени със славянски думи). (2)
  • Използването на само една форма за бъдеще време: “ja ću kupiti/kupit ću” (ще купя), която се използва стандартно също и в хърватския, без да се използват форми “купићу/ја ћу да купим” като в стандартния сръбски/черногорски. (3)
  • Употребата на йекавския поддиалект на щокавския диалект, но не и екавския вариант на същия диалект. (4) Обаче йекавският поддиалект се използва в говоримия и нормативния език от всички сърби, хървати и бошняци на запад от река Дрина (исторически и политически разделяща Сърбия от Босна и Херцеговина), от сърбите в западна Сърбия и от всички славяни в Черна гора.

Официално босненският език се записва и с латинаца и с кирилица. Обаче на практика се използва само латиница (както и при хърватския), за да се скъса всяка връзка със сърбите, за които кирилското писмо (според закона за езика) е първо, докато латиницата е втора национална азбука. (5)

Трябва да се подчертае, че хърватската, босненската, черногорската и сръбската кирилска писменост са идентични. В исторически контекст родният език на жителите на Босна и Херцеговина (обявени за босанци) е използвал три азбуки: „латиница”, „босанчица/босаница” (кирилица) и „арабица” (арабска азбука). Обаче що се отнася до „босанчицата”, фактът че тази писменост е дошла в средновековна Босна и Херцеговина от Сърбия по време на османското робство, не се признава. В средите на феодалните кръгове на босненските мюсюлмани до средата на XIX в. тя е била известна като „старосръбски”. В същото време хърватските филолози твърдят, че „босанчицата” е хърватско национално кирилско писмо. Без съмнение с „арабица” е записана т. нар. „аджамийска литература”- една от най-прекрасните светски лирики, религиозна и художествена литература. (6)

Независимо от официалното местно и международно признаване на отделен босненски език, от гледна точка на лингвистиката граматиката и произношението в сръбския, черногорския, хърватския и босненския език са като цяло еднакви. (7) Това показва, че и четирите езика имат общ произход, еднакъв процес на развитие и еднаква езикова същност. Дори и фактът, че между тях има 8% лексикални различия, не означава, че на практика има някакъв проблем в разбирането и комуникацията в ежедневния живот.

Общата връзка, която на практика, а дори и в литературата, свъзва босненския език със съседните му хърватски, сръбски, македонски и черногорски езици, е наличието на около 3000 ориенталски думи („турцизми”).

За много от тях няма местни славянски варианти. (8)

Един от най-проблематичните въпроси във връзка с етно-лингвистично-държавната реалност за бошняците е фактът, че техните собствени етнически, езикови и държавни наименования не използват същата терминология като по-голямата част от европейските нации (напр. полска нация; полска държава; полски език и пр.). С други думи, тяхното етнонационално наименование „бошняци” не кореспондира с наименованието на националната им държава – „Босна и Херцеговина”, а двете заедно не отговарят на наименованието на националния език – „босненски”. В този контекст може да се зададе въпросът защо бошняците не говорят бошняшки език, а по-скоро босненски? Във връзка с това трябва да се каже, че започвайки от 1991 г., до 1996 г. бошняците официално имаха претенциите да говорят бошняшки език (но никога не се опитаха да преименуват Босна и Херцеговина в „Бошнякия”). Тази практика беше дори международно одобрена от Дейтънското мирно споразумение от ноември 1995 г., когато текстът на договора беше подписан на четири езика: английски, хърватски, сръбски и бошняшки (не босненски!).

Много скоро обаче идеолозите на бошняшката етнонационална идентичност разбраха, че международната научна общност в сферата на славянските филологии се отнася с голямо подозрение към употребата на бошняшкия език, тъй като той изобщо няма обосновка в историческите извори, в които от 1300 до 1918 г. се споменава само босненски език (всъщност като провинциален диалект, използван от православните, католическите, и от 1463 г. натаък и от мюсюлманските общности). (9) Босненският език като майчин език за всички жители на Босна и Херцеговина е специално поощряван в тази провинция по време на австроунгарското управление в периода от 1878 до 1918 г. (10) Това решение обаче беше решително отхвърлено от сърбите и хърватите от Босна и Херцеговина, които наричат езиците си според етническите си наименования. Така идеята за босненски език по това време (а и сега също) бе приета само от местните мюсюлмански жители. (11)

Въпреки това австроунгарската практика босненският език да се смята за роден езика за всички жители на Босна и Херцеговина е възприета днес от тези, които защитаваха босненския език като майчин за сърбите, хърватите и бошняците от Босна и Херцеговина и за бошняците от областта Санджак (Рашка в сръбския език и историография). Тази област след 1913 г. е разделена между Сърбия и Черна гора, но преди 1878/1908 г. е била част от османската провинция (пашалък на сърбохърватски) Босна (не Босна и Херцеговина), която е съществувала от 1580 до 1908 г. (12)

Истината е, че през XV и XVI век „босненският” (или „сърбохърватският”, или „сръбският”, или „хърватският”) език е бил вторият дипломатически и официален език в двора в Истанбул (след турския) поради факта, че по това време в Истанбул е имало много висши османски държавни служители и еничари (13), включително и велики везири, произхождащи от Босна и Херцеговина. Този фак обаче става основа за твърдението, че босненският език по това време е бил нещо като lingua franca (общ език) и дипломатически език в Европа. Независимо от това изворите ни съобщават, че в повечето случаи местното южнославянско население, говорещо бившия сърбохърватски, (особено това в Дубровник) е наричало собствения си език „нашият език”, „славянският език”, „илирийският език” и пр., но само в много редки случаи според етнонимите. (14) Създателите и защитниците на самостоятелния босненски език, за да докажат становището си, е трябвало да приложат техниките за „лингвистично инженерство”, подобно на техните хърватски колеги по отношение на хърватския език. (15) И в двата случая това се е правило, и се прави, единствено с цел да се докаже, че техните лингвистични групи са независими, което им дава възможност да се наричат отделни нации, международно признати като независими национални държави съгласно правото на самоопределение. Обаче за разлика от хърватския случай босненското „лингвистично инженерство” не се основава върху въвеждането на неологизми (16), а по-скоро върху обратното въвеждане на ориенталски думи, които са донесени на Балканите от османските власти (тези думи са турски, арабски и персийски по произход).
В заключение можем да кажем, че проблемът за официалното признаване на отделен босненски език на бошняците от Босна и Херцеговина може да се реши, ако се вземат предвид две становища: лингвистичното и социо/политико-лингвистичното.

Де факто (лингвистично погледнато) сръбският, хърватският, босненският и черногорският езици са част от една стандартна лингвистична система. Те са близки по правопис, граматика, морфология, синтаксис, фонология и семантика. Например всички те имат 30 фонеми (25 съгласни и пет гласни). Между тях има приблизително само 8% лексикални различия (в това число и „неологизмите”). Има тенденция обаче да се създават лексикални различия с цел да се изградят бариери, за да може твърдо да се оправдае етнолингвистичната и държавнополитическата диференциация. Очевиден е фактът, че степента на разбираемост е 100% (с изключение на най-новите неологизми). Де юре (в социо/политиколингвистичен аспект) тези четири езика са международно признати отделни езици. И докато сръбският, хърватският, босненският и черногорският се смятат за отделни езици, по същество те са един и същ език.

Решаващата техника за „лингвистично инженерство”, прилагана върху босненския език е лексикалната ориентализация, която има за цел да изпълни три социолингвистични и етнонационални задачи:

1. Вътрешно да хомогенизира бошняшката нация.
2. Да денационализира хърватите и сърбите в Босна и Херцеговина (чрез внушението, че всичко обитатели на тази държава говорят босненски език). (17)
3. Външно да хетерогенизира етноконфесионалната бошняшка нация по отношение на съседните сърби и хървати. (18)

Политиките на „лингвистичното инженерство” в случая с босненския и хърватския езици се прилагат с крайната цел да се създаде първо, независимо стандартизиран национален език в средата на официално общия сърбохърватски (по времето на бившата Югославска конфедерация), а след това (след разпадането на Югославия през 1991 г.) да се създадат международно признати отделни езици чрез задълбочаване и използване на колкто се може повече диалектни/регионални различия на същия говорим сърбохърватски език. Крайният резултат е, че минимални разлики в изговора бяха обявени за национални характеристики и като такива бяха използвани, за да се положат основите на новозаявените автономни национални езици. В следствие на това общият сърбохърватски език престана да съществува заедно с общата сърбохърватска националност.

В крайна сметка в края на XX в. мюсюлманската общност в Босна и Херцеговина престана да бъде религиозна общност. Тя бе категоризирана и международно призната за национална идентичност със свой собствен национален език. Обаче бошняците, хърватите и сърбите от Босна и Херцеговина (също както и тези от Черна гора, Санджак или бившата република Сръбска Краина), всички те говорят един и същ език, съществувал през XX в. като сърбохърватски, и споделят общо историческо минало.

Ако се приложат критериите на немския романтизъм върху етнонационалната идентичност на сърбите, черногорците, бошняците и по-голямата част от хърватите, те ще бъдат смятани за една етнолингвистична нация, която има правото да живее в обединена национална държава с обща идентичност.

Бележки:

1. Една от изключителните черти на Босна и Херцеговина е, че териториално покрива разделителните линии между трите главни вероизповедания: Римокатолицизма, Православието и Исляма. От тази гледна точка местният/ите нацинализъм/зми не са само етнически; те са много повече свързани с вероизповеданието.

2. Лексикалните различия са първостепенният критерий за установяването на отделен босненски език.

3. Обаче и сърбите от източна Херцеговина (обикновено) и тези от западна Сърбия (в повечето случаи) използват конструкция за бъдеще време “ja ću kupiti/kupit ću” като в стандартния босненски и хърватски.

4. Бившият сърбохърватски език има (официално) три диалекта: чакавски, кайкавски и щокавски. Последният става стандартизиран литературен език за сърбите, хърватите, черногорците и мюсюлманите/бошняците. Щокавският диалект допълнително се е делял/се дели на три поддиалекта: йекавски (mlijeko =мляко), икавски (mliko) и екавски (mleko). Икавският поддиалект не е стандартизиран.

5. Подобна политика за използване на азбука за босненския език са провеждали и австроунгарските власти в Босна и Херцеговина в периода 1878-1918 г.

6. Освен всичко споменато по-горе, исторически погледнато на територията на Босна и Херцеговина са били използвани също глаголическо и гръцко писмо.

7. Според конституцията на Босна и Херцеговина официалните езици са: босненски, сръбски и хърватски. Тази конституционно-езикова ситуация в Босна и Херцеговина е доста подобна на ситуацията в Швейцария – италиански, френски и немски (плюс реторомански, на който говори много малка общност).

8. По време на гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992-1995 г. босненско-херцеговинските сърби направиха безуспешен опит да изчистят езика си от „турските” думи. Обаче в много случаи това се оказа невъзможно, без да се създаде нов неологизъм (напр. čarape=чорапи, šećer=захар, pamuk=памук и др.) Интересното е, че общото наименование на босненските мюсюлмани, дадено им от местните християни, което е и наименованието на групата, използвано от боснескохерцеговинските мюсюлмани, с което те се самоопределят, е било турци. Християните в Босна и Херцеговина използват и термина poturice (тези, които са станали турци, т.е. приели са друга вяра). Мюсюлманите от Босна и Херцеговина от своя страна наричат истинските етнолингвистични турци (турскоговорящите) от Анадола Turkuše или Turjaši.

9. В историческите извори наименованието bosanski jezik (босненски език) се споменава за първи път през 1300 г. Вярно е, че първите слависти филолози П.Й. Шафарик, Й. Добровски и Й. Копитар използват термина босненски език, но само като провинциален говор за всички жители на османския Босненски пашалък , но не и като език на босненците като етнос.

10. Например според декрета на авсртоунгарските власти от 1880 г. в Босна и Херцеговина са съществували само бошняци, които според вярата си са били разделени на мюсюлманско, католическо и православно вероизповедание. Като цяло австроунгарските власти в Босна и Херцеговина доста са фаворизирали жителите католици и мюсюлманите, за сметка на православните.

11. Трябва да се подчертае, че дори и преди австроунгарското управление в Босна и Херцеговина местното население е използвало термините босненски („босански”) за езика и босненци („босанци”) за самите себе си като жители на тази провинция едновременно с много по-чистите етноними сърби или хървати.

12. Османският Босненски пашалък преди 1683 г. включва и части от историческите територии на Хърватия и Далмация.

13. Винко Прибойевич (Vinko Pribojević), доминикански монах от остров Хвар в Далмация, в книгата си „De origine successibusque Slavorum” (За произхода и успехите на славяните, Венеция, 1532 г.), подчертава, че османските султани са назначавали много южнославяни за командири в армиите си и че 20 000-ната султанска охрана (еничарите) е набирана от траките, македонците и илирийците (за Прибойевич всички те са южнославяни – местни балкански народи, говорещи един език, който по-късно е наречен сърбохърватски). С тяхна помощ османците са подчинили много страни и народи в Европа.

14. Мавро Орбини (Mavro Orbini), бенедиктински абат от Дубровник, в прословутата си панславянска книга (библия на панславизма), отпечатана в Песаро през 1601 г., „De regno Sclavorum” (За царството на славяните) много ясно казва, че всички южни славяни говорят един и същи език и съставляват една нация в по-шорката мрежа на обединеното етнолингвистично славянство. По-точно той е склонен да нарича всички, говорещи бившия сърбохърватски език от щокавския диалект, сърби. Обаче хърватският благородник от немски произход Павао Ритер Витезович (Pavao Ritter Vitezović, 652-1713 г.) в своята политикоидеологическа програмна книга „Croatia rediviva: Regnante Leopoldo Magno Caesare” (Поцъфтяваща Хърватия: Управлението на император Леополд Велики), Загреб, 1700 г., твърди, че всички славяни, включително и тези на Балканите, произхождат от хърватите и говорят по същество хърватски език с регионални диалекти. Същността на книгите и на Орбини и на Ритер (също както и на Прибойевич) е, че всички южни славяни (особено говорещите на щокавски диалект) съставят една етнолингвистична група (нация с днешната модерна терминология).

15. „Лингвистичното инженерство” на хърватския език започва още през 1967 г., когато по-голямата част от най-значимите хърватски научни, литературни и културни институции подписват Декларация за името и положението на хърватския литературен език, изисквайки той официално да се отдели от сръбския и да се изчисти от т.нар. „сърбизми” (думи от сръбски произход).

16. Хърватските неологизми всъщност трябва да заместят както международната лексика (непреведена в сръбския), така и общите сърбохърватски думи, за да стане по-дълбока разликата между хърватския и сръбския език и така да се постигне по-голяма степен на неразбираемост като решително доказателство, че тези два езика и етнически групи са отделни. Например korjenoslovstvo (етимология), narječoslovstvo (диалектология), točnozor (снайпер), vrhoskuplje (среща на най-високо ниво), odmoridbenik (турист), veleprevrat (революция), и пр. Имало е такива предложения за неологизми, които трудно биха пуснали корен, като например: okolotrbušni hlačodržač (колан за панталони) uljudba (цивилизация), vrtolet (хеликоптер), prosudba (марка), и др.

17. Първият президент на постюгославска независима Босна и Херцеговина и лидера на управляващата мюсюлманска политическа Партия за демократическо действие, Али Изетбегович, е известен като автор на националистическата Ислямска декларация от 1970 г., съгласно която никаква форма на мултикултурализъм и мултиконфесионалност не е възможна за мюсюлманите, които трябва да установят чисто ислямско общество най-вече чрез ислямизиране на цялата мюсюлманска общност.

18. Най-проблематичната и недоказана от изворите хипотеза за етническия произход на бошняците (подкрепяна например от босненският лингвист Джевад Яич (Dževad Jahić)) е, че те са наследници на босненските богомили, които уж били отделна етническа група, т.е. нито сърби, нито хървати.

Автор: Владислав, Б. Сотирович (Vladislav B. Sotirović). Global Research, 16.02.2015 г.
Превод: Десислава Атанасова/Българска Лига за Защита
Източник
(Първоизточник: globalresearch.ca)


Харесва ли ви ANONYMOUS BULGARIA? Подкрепете ни за да достигнем до повече хора!

3 thoughts on “„НОВА БОСНЕНСКА ИДЕНТИЧНОСТ”

  1. Вярно е, че на Югославия беше помогнато отвън да се разпадне, за да няма голяма славянска държава на Балканите, която да води самостоятелна политика. Но и самите сърби имат вина, налагайки се над останалите народи във федерацията. На тях им се върна тъпкано с т.нар. ,,босанци“ за Македония и ,,македонската нация“.

    Иначе една статия за Косово и базата ,,Бондстийл“ на пътя между бъдещите газови коридори няма да е излишна.

  2. Аз на такива писания им викам „избиване на комплекси“! Комплекси за малоценност естествено. Авторът и дума не обелва за българите, които са най-древното, коренното население на Балканите (траки/ пелазги/ скити и т.н.), т.е. на прародината на индоевропейците. И като най-древен българският е и най-развитият славянски език днес!
    Богомилите идват от България след завладяването й от османците.
    По време на войната в Босна и Херцеговина световните медии казваха че там се води етниченска война, между трите етноса – сърби, хървати и мюсюлмани?!?! Защо приравниха вероизповеданието към етносите?
    И въобще – поне аз лично – виждам в цялата тая работа мръсния пръст на ЦРУ – да раздробим населението на Европа на мънички държавици, които автоматично стават наши гъзоблизци и подлоги. Разделяй и владей!

    • Не е избиване на комплекси. Просто един специалист си гледа работата. Това, което обяснява е много важно. Същото е било направено и в Македония, да речем, и в Украйна… Между другото, в Украйна примерът е толкова драстичен, че по скандалност е равен на аферата с терористичния акт на 11.9.2001 – една междудържавна конспирация и нагла, мащабна фалшификация. Само че езикова…
      Тези неща трябва да се знаят. Защо да пише човекът неща, които са в съвсем друга област, по съвсем друга тема? Вие вземете и напишете за тях! Всички патриоти ще ви подкрепим.
      Въпросът за „мюсюлманската нация“ е наистина скандален. Естествено, че тази цялата работа беше скалъпена от Фашингтон, в работилниците на ЦРУ. Статията е преди всичко изобличителна. Който разбере как точно работят негодниците зад океана – колко долно и подло, той може би ще им има по-малко доверие. А това може да е полезно за отъпялото овче стадо в България.

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s