Шест милиона – изгубени и намерени (Част 5)

АУШВИЦ И ПОЛСКИТЕ ЕВРЕИ

Концлагерът Аушвиц край Краков се явява мястото, където уж били убити милиони евреи. Веднага след войната плъзват слухове, че в лагерите Дахау и Берген-Белзен също са били осъществявани масови убийства в газови камери, но скоро става ясно, че това не са газови камери. Тогава историята за геноцида се премества на изток в лагерите на територията на Полша, особено в Аушвиц. Но тъй като тези лагери са се намирали в съветска окупационна зона, никой не може да каже колко състоятелни са тези твърдения. В продължение на единадесет години след края на войната руснаците не разрешават на никого да посети Аушвиц, а по това време те работят по изменението облика на лагера, за да му предадат вид, съответстващ на легендата за милионите унищожени там. Те даже построяват комин, който води до несъществуваща пещ!

Това не е единственият подобен трик. В Бабий Яр, например, повечето от погребаните там жертви са загинали от ръката на палачите на ГПУ и НКВД. Те са били погребвани още от 20-те години, обаче и до ден днешен там стои паметник, показващ че на това място немците са разстреляли 200 000 мирни жители. В течение на почти петдесет години руснаците заблуждават, че убийството на полските офицери в Хатин е дело на хитлеристите, те даже създават село Хатин в Белорусия за да отвлекат вниманието от истинското Хатин, докато Горбачов не е принуден да признае, че престъплението е извършено от сталинския режим. Руснаците също така твърдят, че масовите убийства във Виница са дело на немска ръка, въпреки че всички веществени доказателства, събрани от международна комисия по време на детайлни разкопки и изследване на труповете, сочат кървавата ръка на Сталин. Аушвиц е бил най-големият и най-важният индустриален център, произвеждащ материали за войната. Там са се намирали заводите за производство на синтетично гориво и каучук, построени от фирмата “ ИГ Фарбен” ( J. G. Farben Industrie), в които работели затворниците. Там са се намирали също така и заводите на Круп, други мощни компании, селскостопанска изследователска станция, оранжерия и ферма за отглеждане на расови говеда. Записките за посещенията на Химлер в Аушвиц показват, че главната цел на неговите визити са били инспекция и оценка на промишленото производство. Когато посетил Аушвиц през март 1941 година заедно с ръководители на фирмата “ИГ Фарбен”, той заповядал да се разшири лагера с цел побирането на 100 000 затворници. Това решение противоречи на преписваното му участие в унищожаване на затворниците.

Все повече и повече милиони

Според слуховете около 3 000 000 (три милиона) хора са изтребени в Аушвиц, даже някои споменават цифрата четири и даже пет (!) милиона. 4 000 000 е сензационната цифра, съобщена от съветското правителство, след като то провело “разследване” на територията на лагера, по същото време, когато това правителство се опитва да прехвърли вината за убийствата в Хатин върху немците. Райтлингер признава, че броят на убитите в Аушвиц и други из-точни лагери произлиза от следвоенните комунистически режими в Източна Европа. “Вещес-твените доказателства” от “лагерите на смъртта” на територията на Полша са събрани основно след войната от полски държавни комисии или от Централната еврейска комисия в Полша (“The Final Solution”, стр. 631). Обаче не е представен нито един свидетел, който да потвърди съществуването на газови камери.

Бенедикт Каутски, който прекарва осем години по концлагери, от които три в Аушвиц, заявява в своята книга “Taufel und Verdammte”, (Цюрих, 1946 г.), че не по-малко от 3 500 000 евреи са били убити именно в този концлагер. Това е един забележителен факт защото, както сам той пише, никога не е виждал газова камера.

Той пише: “Аз бях затворен в големите немски концлагери. Обаче трябва да призная, че нито в един от тях не съм виждал газови камери” (стр. 272) Единствената екзекуция, коя-то той някога е наблюдавал, е екзекуцията на двама поляци, които били разстреляни за убийството на двама евреи. Каутски, когото прехвърлят от Бухенвалд в Аушвиц през октомври 1942 година, за да работи във фабриката на Буш, подчертава в своята книга, че основната цел на концлагерите е била използването на затворниците в качеството на работна сила. Но той не казва как тогава може да обясни пълното противоречие в политиката за унищожаване на евреите, което уж се е провеждала по това време. Масовото унищожаване на хора в Аушвиц уж се е провеждало между март 1942 година и октомври 1944 година. Тогава, ако приемем цифрата 3 000 000 като достоверна, то това означава, че там са били убивани 94 000 души за месец или 3350 за ден, в продължение на две години и половина. А как са се избавяли от всички трупове, за които и до днес не е открит нито един масов гроб, нито една могила от кости и никой никога не е виждал планината от въглища, която би била необходима за изгарянето на всички тези трупове? Въпреки това Райтлингер заявява съвсем сериозно, че в Аушвиц немците убивали и изгаряли по 6 000 (!) на ден. Шест хиляди на ден означава, че до октомври 1944 година са били унищожени повече от 5 000 000! Но даже и това не е предел на фантазиите сред привържениците на легендата за планомерното изтребление. Олга Лендел, в своята книга “Петте комина”, Лондон, 1959 година надскача всички възможни граници. Признавайки, че е бивш затворник от Аушвиц тя казва, че там изгаряли в крематориумите не по-малко от 720 трупа на час, 17 280 на денонощие! Тя даже заявява, че 8 000 трупа са били изгаряни за едно денонощие (стр. 80). Но при такива темпове немците биха убили повече от 8,5 милиона души за година. А това означава, че от март 1942 година до октомври 1944 година в Аушвиц са убити повече от 21 милиона души! С цели 6 милиона в повече, отколкото цялото еврейско население на света!

Тук има и друго разминаване с реалността, което привържениците на легендата за масовото изтребление на евреите не могат да обяснят.

Под давление на фактите даже Райтлингер е принуден да признае, че за периода от януари 1940 година до февруари 1945 година в Аушвиц са били регистрирани само 363 000 затворници (“The SS Alibi of a Nation”, стр. 268), и не всички от тях са били евреи. Разбира се, твърди се, че не всички от затворниците са били регистрирани. Но това твърдение не може да бъде доказано. Но даже и да допуснем, че нерегистрираните са били толкова колкото регистрираните, то това би означавало, че през Аушвиц са преминали 3/4 милиона, цифра, която даже и не се доближава до тези 3 – 4 милиона, които уж са били убити там. Съща така трябва да добавим, че голямо количество затворници са били преместени в други лагери по време на войната, а малко преди приближаването на фронтовата линия в близост до лагера, 80 000 човека са били евакуирани на запад. И накрая, няколко хиляди са останали в лагера в очакване на Съветската армия.

На затворниците от Аушвиц е бил предложен избор – или да си тръгнат с немците, или да останат и да чакат съветските войски. Ел Визел, един от най-големите опоненти срещу легендата за изтреблението, не остава в Аушвиц, а предпочита да си тръгне с немците.

А ето и още един пример на манипулация с цифри – Шиърър в своята книга “Възход и падение на Третия Райх” потвърждава, че през лятото на 1944 година не по-малко от 300 000 унгарски евреи са унищожени в продължение на 46 дни. (стр. 1156) Но това би означавало, че почти цялото еврейско население на Унгария, наброяващо 380 000 е било унищожено. Съгласно данните на Централното Статистическо Бюро в Будапеща в Унгария пребивавали 120 000, а не 300 000 евреи. От тях 35 000 емигрирали, а 25 000 все още са се намирали в съветската окупационна зона, в която по-рано те били доведени от немците за работа в трудовите отряди. По този начин остават около 60 000, които “изчезват”. Но съгласно Намен, около 60 000 са се върнали в Унгария, от където били по-рано депортирани, въпреки, че Райтлингер твърди, че тази цифра е завишена (“The Final Solution”, стр.497). Може и да е така, но отчитайки значителната емиграция на унгарските евреи през войната, можем да кажем, че броят на загиналите унгарски евреи е твърде незначителен.

Постепенно, сред мъглата за геноцида на евреите, започват да изплуват нови факти за Аушвиц. Неотдавна излезе книгата “Лъжата за Аушвиц – разказ за преживяното от Тис Кристоферсон”, 1973. Немският юрист Манфред Рьодер, който пише нейния предговор, по-късно отпечатва тази книга в списание “Deutsche Burger – Initative”. Това е разказ за Аушвиц от човек, който е бил там и е работил в лабораторията на фабрика, в която е изпратен от института на Кайзер Вилхелм, за да изследва нови методи за получаване на синтетичен каучук. През май 1973 година, малко след публикуването на това повествование, еврейският “ловец на нацисти” Симон Визентал пише до Франкфуртския съюз на юристите молба за започване на дело срещу Манфред Рьодер. И, както може да се предполага, делото започва да се разглежда през юли, въпреки критиките в пресата. “Deutsche Wochenzeitung” от 27 юли 1973 година публикува статията “Симон Визентал – новият гаулайтер на Германия?”

Повествованието на Кристоферсон е един от най-важните документи за Аушвиц. Той прекарва там цялата 1944 година и през това време посещава всеки един от лагерите, влизащи в състава на комплекса Аушвиц, включително и Биркенау, където уж са се провели най-масовите екзекуции на евреи. Кристоферсон доказва, че всичко това е измислица.

Той пише: “Аз бях в Аушвиц от януари до декември 1944 година. След войната чух историята за масовите убийства, които били извършени от СС и бях поразен. Въпреки показанията на “свидетелите” и вестникарските репортажи, аз не вярвам, че това е ставало. По този повод казах много, но никой не ми повярва.”

Ние няма да разглеждаме детайлите от разказа на Кристоферсон, ще отбележимсамо, че те включват подробни описания на режима на затворниците, коитобезусловно се отлича-ват от това, което пише в многобройните книги за масовиизтребления. Ето какво пише той за уж съществуващия там лагер на смъртта: “Повреме на моите посещения в Аушвиц аз не видях нищо, което би могло да ме наведена мисълта за използване на газови камери с цел ликвидиране на хора.” В историитена “очевидците” могат да се срещнат такива “детайли” като миризма на горящочовешко месо, разстилаща се над лагера . Според Кристоферсон това е пълнаизмислица.

Недалече от лагера се е намирал стоманолеярен завод и миризмата от негоестествено не е била от най-приятните (стр. 33). Райтлингер потвърждава, че там еимало пет стоманолеярни пещи и пет пещи за обгаряне на кокс, които заедно сфабриката на Бун, представляват лагера Аушвиц ІІІ (стр. 452). Кристоферсон неотрича съществуването на крематориум в Аушвиц. “Там бяха около 200 000 човека ивъв всяко градче с толкова население има крематориум. Естествено и там са умирахахора, но това не бяха само затворници.”

Съпругата на началника на Кристоферсон, например, също е починала по оновавреме.

Нивото на подпочвените води около Аушвиц е много високо и погребението на труповев тези места е невъзможно. “В Аушвиц нямаше тайни”, пише Кристоферсон. “Презсептември 1944 година комисия от Червения кръст пристигна там за инспекция. Теособено много се интересуваха от лагера Биркенау, но провериха също така и другителагери от комплекса Аушвиц.”

Потвърждението, че се е извършило масово унищожение на хора не издържа никаквакритика, като се има предвид колко много и различни комисии са преминали презлагера. Кристоферсон описва посещението на своята съпруга в Аушвиц и добавя“…този факт, че роднините можеха да пристигнат по всяко време показва доколкооткрит е бил режимът в лагера. При нас едва ли можеха да идват посетители, ако вАушвиц се провеждаше унищожаване на хора”. (стр. 27)След войната до Кристоферсон достигат вести, че в Аушвиц е имало голямо здание согромен комин. “Навярно, пише той, искаха да го представят като гигантскикрематориум. Обаче аз не видях там такова здание.”

Райтлингер твърди, че всичко е било разрушено и напълно изгоряло. Що се касае досвидетелите, това е видяно само от един евреин, някой си Бендел. Други свидетелидосега не са открити (Райтлингер, 457). Стандартна история – когато нещата достигатдо веществени доказателства, те просто ги няма – зданието е “разрушено”, документъте “загубен”, заповедта е “устна”, “очевидецът” е починал…

Днес в Аушвиц има крематориум, който показват на туристите и говорят, че там са би-ли унищожени милиони човешки същества.

Съветската държавна комисия, която провежда “разследване” в Аушвиц, обявява на 12май 1945 година, че се е стигнало до заключението, че в течение на съществуванетона Аушвиц фашистите са убили там не по-малко от 4 000 000 човека. Но даже и такъвпривърженик на легендата за масовото изтребление като Райтлингер назовава тазицифра “несериозна”. (стр. 460)Трябва да се отбележи, че единственият обвиняем, който не е изправен пред съда повреме на процеса за Аушвиц, проведен в 1963 година във Франкфурт е Рихард Бер,който става комендант след Рудолф Хес. Въпреки факта, че е в отлично здравословносъстояние, той неочаквано умира в затвора малко преди началото на процеса. И, кактоотбелязва вестник “Deutsche Wochenzeitung” от 27 юли 1973 година, той умира призагадъчни обстоятелства. Неговата внезапна смърт непосредствено преди даванетона показания е подозрителна, имайки предвид една статия в парижкия вестник“Ривавол”, в която се казва как Бер твърдял, че в Аушвиц не е имало никакви газовикамери.

Показанията на Кристоферсон се явяват значително допълнение към другите доказателства за това, че Аушвиц е бил военно-промишлен комплекс, в който влизали около30 различни фабрики. Той е бил толкова голям, че по негова територия преминавалажелезопътната магистрала Краков-Виена. И въпреки това, че там се е използвалпринудителния труд на затворниците, унищожаване на хора в лагера не е имало.

Варшавското гето

Твърди се, че уж полските евреи са пострадали повече от всички в резултат на “планомерното масово изтребление” и не само в Аушвиц, но и в Треблинка, Собибор, Белзек,Май-анек, Челмно, а неочаквано и някои други се превръщат в “лагери на смъртта”“Гвоздеят на програмата” в тази легенда се явява, разбира се, въстанието въвВаршавското гето през април 1943 година.

Това въстание се представя като кулминацията на протеста против “лагерите насмъртта”. То уж започва, когато детайли от секретно съвещание между Хитлер иХимлер достига до жителите на гетото. Тази история много добре илюстрира как есъздадена легендата за “масо-вото унищожение” на евреите. Евакуацията на гетотопрез 1943 година често се представя като унищожаване на полски евреи. А следпубликуване на книги като “Стена” на Джон Хърси и “Изход” на Леон Урас, събитията втова гето буквално се обгръщат с митология.

Реалната ситуация е такава – когато немците окупирали Полша, те събрали всичкиевреи в гето от съображения за безопасност. Вътрешната администрация на гетото сее намирала в ръцете на евреи. В гетото са се използвали специални пари, които билипуснати в обръщение с цел по-ефикасна борба със спекулата. Не трябва да сезабравя, че тези мерки са въведени при военни условия. Разбира се, гетото съвсем нее било привлекателно място, но то в никакъв случай не може да се инструмент нагеноцида. В много публикации се заявява, че гетото се е използвало за унищожаванена евреите наред с концлагерите, тъй като там са ги морили с глад.

Това не съответства на действителността. В гетото е съществувало значително нивона икономическа дейност и тези, които работели, са имали възможност да си осигурятсносен живот.

Организирането на служба за социална обезпеченост е било вече работа наеврейската администрация на гетото. Точно за това е било създадено самото гето.

Евреите да живеят сред свои, в своя среда. Богатите и там живеели в разкош, в гетотое имало не само ресторанти, но и нощни клубове! Така че евреите са били длъжни дапроявят повече грижи за своите събратя, а средства за това в гетото е ималодостатъчно.

Ние вече споменахме, че според преброяването на населението през 1931 година,броят на евреите в Полша е бил 2 732 600 и че след бягството им в Съветския Съюзне повече от 1,1 милиона остават под немски контрол. Обаче тези факти не пречат наМанвел и Франкъл да твърдят, че в Полша е имало повече от 3 000 000 евреи когатоГермания започва войната и че през 1942 година два милиона все още са очаквалисмъртта си. (стр. 140)

През лятото на 1942 година Химлер заповядва да започне преселването на полскитеевреи от гетото и другите райони в лагери за принудителен труд. Както заявяватвсички привърженици на легендата за унищожението, всички тези евреи са билиубити, но всъщност те са използвани само като работна сила. Доколко строг е билрежимът в гетото може да се съди по факта, че по време на неочакваното сипосещение във Варшава през януари 1943 година, Химлер открива, че 24 000 евреи,които били регистрирани като работещи във военно предприятие, всъщност билизаети нелегално като шивачи и майстори по обработването на вълна и кожа (Манвел иФранкъл, стр. 140). След шест месеца мирна евакуация, когато в гетото остават самооколо 60 000 евреи, избухва въстанието.

То започва на 18 януари 1943 година. Манвел и Франкъл признават, че евреите, коитоучаствали във въстанието, в продължение на доста време, тайно пренасяли иукривали оръжие. След това, в един ден, техните бойни групи нападнали охраната,занимаваща се с отправяне на поредния ешелон към лагерите. Въстаниците саподпомогнати от партизаните на Армията на Крайова и Полската работническапартия. След това на немската армия не й оставало нищо друго освен да атакувавъстаниците, които, между другото, са били така добре въоръжени, че се е наложилонемците да използват даже и авиация.

Можем да си представим колко “строг” е бил режимът в гетото, след като е възможнода се натрупа толкова голямо количество оръжие и боеприпаси (!), а също така и да сесъздаде боеспособна организация и даже да се построят отбранителни съоръжения!

Немските загуби при потушаване на въстанието, включително и поляците, воюващи нанемска страна, наброяват 101 човека убити и ранени. Упоритата съпротива на въстаниците срещу превъзхождащата ги сила довела примерно до 12 000 убити и ранени (евреи и поляци), болшинството от тях загинали в горящите домове. 56 000 след това били преселени по други места.

Много евреи в гетото били против действията на еврейската въстаническа организация и съобщавали на немците за нейната дейност.

Във Варшава е имало две въстания – в гетото, през 1943 г. и непосредствено преди идването на съветските войски през 1944 г. Варшавското въстание, а също така и депортацията на евреите в концлагерите, създават благоприятна почва за възникването на всякакъв род легенди относно съдбата на полските евреи, най-голямата еврейска общност в Европа.

Еврейският Обединен комитет по разпределението, в данни, приготвени за Нюрнбергския трибунал, съобщава, че през 1945 година в Полша остават само 80 000 евреи. Също така се съобщава, че в Германия и Австрия не е имало преместване на полски евреи, което противоречи на факта, че много полски евреи са арестувани от американските и английски окупационни власти за спекула.

А когато комунистическият режим в Полша се оказва неспособен да предотврати масовия погром в Килце на 4 юли 1946 година, повече от 150 000 полски евреи бягат в западната окупационна зона. Тяхната поява предизвиква значително объркване в правителствените кръгове на окупационните държави и за да се избегне грандиозния скандал, емиграцията на тези евреи в САЩ и Палестина е осъществена в рекордни срокове. След тези събития броят на полските евреи, преживели немска окупация е значително “преразгледано” и в Американския еврейски алманах за 1948-49 г. се посочва числото 390 000, което е значителен скок на по-рано посочената цифра от 80 000.

Сигурни сме, че и това число може да бъде увеличено.

МЕМОАРИТЕ ЗА КОНЦЛАГЕРИТЕ

Най-влиятелното “агентство” в разпространяване на легендата за изтреблението на евреите се явява книгопечатането и вестникарската индустрия. Чрез редица сензационни публикации беше набит в главите на хората този мит, който по своята цел и характер се явява на-пълно политически. При това анти-немските публикации се правеха през 50-те години, когато германофобията имаше голям пазар, но тази индустрия продължи да процъфтява и до наши дни. Нейният продукт основно се състои в така наречените “мемоари”, които могат да се разделят на две категории – написани от уж бивши есесовци, коменданти на лагери и т. н. и тези, които са написани от уж бивши затворници.

От първия тип, един от най-ярките примери за такива писания е книгата “Коменданта на Аушвиц”, Лондон, 1960 г., която първоначално е била издадена на полски език. Хес е бил назначен за комендант през 1940 година. Той е бил арестуван от англичаните, съдили са го в Нюрнберг, а след това е предаден на комунистическия режим в Полша.

Той е осъден на смърт през 1947 година и екзекутиран малко след произнасяне на присъдата. Така наречените “мемоари” на Хес без съмнение са фалшифицирани, въпреки че комунистите разказват как Хес ги е написал сам след като му било заповядано да го направи. Те твърдят, че ръкописът съществува, но все още никой не го е видял. Хес е подложен на изтезания и техните последствия са били много добре наблюдавани по време на водените съдебни заседания в Нюрнберг. Той говорил с монотонен глас като сломен човек, неговият поглед бил напълно отсъстващ. И даже Райтлингер отрича неговите показания като казва, че те не заслужават особено доверие.

За отбелязване е фактът, че значителна част от “доказателствата за масовото унищожение” произхождат от комунистически източници, включително “показанията” на Вислицени и “мемоарите” на Хес, които се явяват най-цитираните “документи” във фолклора за “шестте милиона”. До неотдавна практически цялата информация за така наречените “лагери на смъртта”, като Аушвиц, идваше от комунистически източници – от Еврейската историческа комисия на Полша, от Централната комисия по разследването на военните престъпления във Варшава и от Съветската държавна комисия по военните престъпления.

Райтлингер признава, че значителна част от показанията на Хес в Нюрнберг са били нереални. Той казва, например, че в Аушвиц били умъртвявани по 16 000 човека на ден. Но това би означавало, че при такива темпове, до края на войната, само там са били унищожени 13 милиона души! Как ли Райтлингер и другите се отнасят към тези приказки? Те предпочитат да не ги опровергават, а вместо това започват да обясняват, че в главата на Хес и нему подобните се заражда т. нар. “професионална гордост” от добре свършената работа. Но, колкото и да е странно, в “мемоарите” на Хес, които ни се поднасят като нефалшифицирани, картината е коренно противоположна. В тях се говори за отвращението, която тази работа е предизвиква-ла у тях. Хес “признава”, че 3 милиона са убити в Аушвиц, въпреки че на съда срещу него във Варшава, който се провежда след Нюрнберг, броят на жертвите е снижен от обвиняемия на 1 135 000 . А Съветското правителство, както вече отбелязахме, обявява официална цифра от 4 000 000 , след като е проведено “разследване” на лагера. Такова жонглиране с милиони, като че ли, не смущава писачите на литература за “масовото изтребление”.

Обемът на тези книги не ни дава възможност да направим обзор на “мемоарите” на Хес. Ние ще се ограничим само с отбелязване на тези детайли, които са изфабрикувани с цел затрудняване доказателствата за фалша на тези “спомени”.

Например описанието на масовите убийства. Оказва се, че те са осъществявани не от немските военнослужещи, а от специалните команди, състоящи се от евреи, които сами са били затворници. Те уж поемали охраната на всеки новопристигнал ешелон, съпровождали жертвите до огромните газови камери, а след това изгаряли труповете. Тоест, получава се усещането, че немците там не са вършели почти нищо, а по-голяма част от членовете на охраната и администрацията даже и не са подозирали какво се върши по това време. И разбира се, отчитайки факта, че нито един евреин от тези “специални команди” никога няма да признае своите престъпления, то цялата история става недоказуема. Тук е мястото да повторим, че нито един свидетел от тези, които уж са присъствали на масова екзекуция, все още не е призован пред нито един съд.

На първото дело срещу Ернст Цундел в Торонто за публикуване на книгата “Шест милиона – изгубени и намерени”, бяха призовани няколко “свидетели”, но тяхната история буквално се разпадна под кръстосания разпит на адвоката. На второто дело повече нито един от “оживелите” не се появи. Даже такива “асове” в легендата за масовото изтребление като Рудолф Вебр (с истинско има Валтер Розенборг), автор на книгата “Аз не мога да простя”, който бил в Аушвиц и Майданек, а също така и професорът от университета Вермонт Раул Хилберг “благоразумно” решиха да не изкушават съдбата и не дойдоха на второто дело.

Сериозен аргумент в полза на доказателството, че “мемоарите” на Хес са фалшифицирани, се явява твърдението, че членовете на религиозната секта Свидетели на Йехова уж одобрявали масовите убийства на евреите, тъй като те вярвали, че евреите са врагове на Християнството. Но в Съветския съюз и другите страни от Източна Европа комунистите считат че тази секта е опасна за своята идеология и Свидетелите на Йехова са подложени на значителни гонения. Факт е, че в своите “мемоари” Хес не се изказва много ласкаво за Свидетелите на Йехова, а това се явява отражение на това, че мемоарите са фалшифицирани.

Съществуват “мемоари”, приписвани на Адолф Айхман

Преди неговото отвличане от Аржентина през май 1960 година и последвалата шумотевица в пресата, едва ли някой е чувал нещо за него. Той е заемал доста ниския пост на началник отдел в четвърти департамент на Гестапо, занимаващ се с извозването на евреите по концлагерите. Отвличането на Айхман и съдът над него дава повод за поредната вълна от литературни произведения на тема “лагерите на смъртта”. Една от тях е книгата на К. Кларк “Айхман – жестоката истина”. Ето какво е написано в главата “Простата смърт и дивите сексуални оргии”, стр. 124: “Оргиите често продължаваха до шест сутринта, а след няколко часа поредната група от жертви са отправяха на смърт.”

И което е най-поразително, неочаквано тези “мемоари” се появиха веднага след отвличането на Айхман. Те бяха публикувани без коментар в американското списание Life в броевете от 28 януари и 5 декември 1960 година. Тези “мемоари” уж били предадени от Айхман на журналисти от Аржентина малко преди неговото задържане. Поразително съвпадение! Но според друг източник, причината за появата на тези “мемоари” е съвсем различна – те се появяват в резултат на записан разговор между Айхман и някакъв негов сътрудник, чието име все още не е известно. И тук се случва още едно невероятно “съвпадение” – в резултат на разследване военните престъпления в библиотеката на конгреса на САЩ са открити всички документи от отдела на Айхман. И това се случва след цели 15 години от края на войната! А що се касае за самите “мемоари”, те са скалъпени така, че да е възможно чрез тях да бъде повдигнато обвинение, но техните автори са се постарали да избегнат твърдения, които биха могли лесно да се познаят като фантастични. Те описват Айхман като садист, който с огромно удоволствие пише за унищожаването на евреи. Сериозни грешки от фактически характер много ясно показват, че цялото писание е само един фалшификат. Така например, в тях е написано, че Химлер е командвал резервна армия през април 1944 година, но всъщност той е получил тази длъжност през юли след покушението срещу Хитлер и това Айхман би трябвало много добре да го знае.
Появата на тези мемоари точно в подходящия момент не остава никакво съмнение в това, че тяхната цел е била да бъде представена пред съда картината на “непоправимия нацист”, на звяра в човешка кожа.

Тук ние няма да правим обзор на процеса над Айхман.

“Документи” от типа “показания” на Вислицени ние вече описахме, а “методите на въздействие”, които са се използвали спрямо Айхман пред съда са описани в Лондонската еврейска хроника от 2 септември 1960 година.
Същността на цялата тази легенда за масовото унищожение и литературата по този въпрос много добре е илюстрирана от писмата, които уж Айхман е написал и предал доброволно на своите похитители в Буенос Айрес. Поразително е как израелските власти съвсем сериозно се стараят да представят това писмо като напълно достоверно! Какво означава само едно предложение: “Аз предавам тази декларация по свое собствено желание” (!) Но даже и това не е всичко! Оказва се, че Айхман е горял от желание да представи пред съда в Израел всичко “за да може бъдещото поколение да узнае цялата истина”!

Фалшификациите за Треблинка

Eдни от най-старите “спомени” по темата “лагери на смъртта” се явяват мемоарите, появили се от името на Франц Щангел, комендант на Треблинка, който е осъден на доживотен затвор през декември 1970 година. Те са изфабрикувани в лондонския “Дейли Телеграф” от 8 октомври 1971 година и се състоят от серия интервюта , които уж са били взети от Щангел в затвора. Той умира няколко дни след като неговите интервюта са били уж преведени.

Тези спомени се явяват фантастични, въпреки, трябва да признаем, че според показанията, представени през съда, не е доказано, че описанията на неговата дейност са “отчасти изфабрикувани”.

Типичен пример за такова изфабрикуване се явява описанието на неговото първо посещение в Треблинка: “Още щом като излязох на гарата и видях хиляди тела, лежащи от двете страни на коловоза. Хиляди разлагащи се трупове наоколо! А на гарата имаше влак с евреи – някои от тях вече мъртви, други още живи. Като че ли те бяха тук от няколко дни.” Но и това не е предел на фантазиите на автора. По-нататък върви повествованието как Щангел, излизайки от вагона, затъва до колене в пари (!).

“Аз не знаех накъде да се обърна, накъде да тръгна. Аз затънах до колене в банкноти, скъпоценни камъни, украшения, дрехи. Всичко това се търкаляше наоколо.” Но даже и това не е предел на фантазиите! Следва сцена, в коя-то варшавски проститутки танцуват и пеят от другата страна на оградата, забравили всичко в някакво странно опиянение. Непонятно е на какво могат да разчитат авторите на подобни писания. Да газиш до колене в пари и скъпоценности (!) сред хиляди разложени трупове и в същото време да наблюдаваш веселящи се проститутки.

А по въпроса защо немците са убивали евреите Щангел отговаря: “Те искаха да им вземат парите! Цялата тази работа относно расите беше вторична”. На въпроса имаше ли някакъв смисъл от всички тези масови убийства, Щангел отговаря: “Аз съм уверен, че имаше смисъл. Евреите трябваше да бъдат стреснати, за да се обединят и да се почувстват едно цяло, за да може всеки един от тях да се почувства член от еврейската нация”.

Бестселърът – фалшификат

От другия тип мемоари, от онези, които рисуват картината на безпомощното еврейство, преследвано от нацизма, най-известен е така наречения “Дневник на Анна Франк”. Истинската история на тази книга е добър пример за това как се изгражда легендата за “масовото изтребление”.

“Дневникът на Анна Франк” за първи път е публикувана през 1952 година и веднага става бестселър. След това е преиздавана много пъти и е преведена на много езици, по нея е заснет филм и поставена пиеса.

Отто Франк, бащата на това момиченце, е направил цяло състояние от хонорарите, свързани с продажбата на книгата. Непосредствено апелирайки към човешките емоции, книгата и филмът оказват значително влияние върху милиони хора, повече от която и друга история.

“Дневникът на Анна Франк” уж е била написана от 12 годишно момиченце от Амстердам, когато нейното семейство и четирима други евреи се крият в една къща по време на немската окупация. След това обаче, те са открити и изпратени в концлагер, където Анна Франк умира от тиф. Когато Отто Франк е освободен от лагера в края на войната, той се връща в Амстердам и “намира” дневника на своята дъщеря.

Известният изследовател на легендите за масовото изтребление Дитлиб Фелдерер написва книга за дневника на Анна Франк, в която твърди, че това е фалшификат. Той се обръща към Отто Франк с молба да му бъде разрешено да анализира оригиналния ръкопис, но получава категоричен отказ.

По-късно обаче, по решение на западногерманския съд, такъв анализ е бил направен. Френският историк Роберт Ферисон, автор на книгата “Фалшифициран ли е дневникът на Ана Франк, изпраща статия от “Ню Йорк Пост” на 9 октомври 1980 година, която описва резултатите от експертния анализ на този дневник. В същата тази книга той прилага и експертния анализ на Държавния углавен департамент на ФРГ.

За анализ били представени три тетрадки, а също така и 324 отделни листове плюс бележник със записки датирани в периода от 12 юни 1942 година до 17 април 1944 година, които се преписват на Анна Франк. При анализа е било установено, че някои от записките са на-писани със съчмена писалка, които се появяват чак през 1951 година.

Дневникът на Анна Франк е един много голям бизнес. В Амстердам съществува даже институт на името на Анна Франк. Точно този институт е принуден да признае, че в дневника има места, написани със съчмена писалка, но “като цяло”, както те казват, той е автентичен.

Неотдавна беше издаден така нареченият “окончателен вариант” на дневника в опит да се прекъсне обвиненията за неговото фалшифициране. Малко преди своята смърт Отто Франк признава, че е разрешил на писател от Холандия да редактира дневника и даже да допише някои негови част. Той даже споменава, че някои имена в дневника са били заменени с псевдоними.

През 1959 година шведското списание “Fria Ord” публикува статия, описваща процес между еврейския писател Майер Левин и Отто Франк, в който Левин уж има претенции относно хонорар за написан диалог за дневника на Анна Франк. Това списание допуска грешка, която е повторена и от американското списание “Economic Couneil Letter”, препечатало статията в броя си от 15 април 1959 година. Съдебен процес наистина се е провел и Върховният съд на щата Ню Йорк присъдил 50 000 долара на Майер Левин, но това е било за написана пиеса по този “дневник”.

Митовете се увеличават

Съществува огромно количество сензационна литература за концлагерите. Болшинството от авторите, разбира се, са евреи. Във всяка книга ужасите се преплитат с реални моменти и най-невероятни фантазии, неуморно създавайки митове, в които историческите връзки отдавна са изчезнали. Ние вече споменахме за “Петте комина” на Олга Лендел, в която 24 000 евреи са убивани всеки ден. “Доктор Аушвиц” на Миклош Нисли, “Това беше Аушвиц. История на лагера на смъртта” на Филип Фридман и т. н. и т. н.

Една от най-късно издадените книги е “За тези, които обичах”, 1973 г. на Мартин Грей, която се представя като описание на преживяванията на автора в Треблинка. До момента, в който решава да стане писател, Грей е продавал фалшиви антични предмети в Америка. Книгата е толкова невероятна, че нейната идентичност веднага попада под съмнение. Даже евреи-те, разтревожени от мисълта, че тя може да причини много вреда, заявяват, че историята опи-сана там е измислица и поставя под съмнение пребиваването на автора в Треблинка. Радио BBC пита в една своя емисия защо авторът на въпросната книга е чакал цели 28 години, за да напише преживяното.

Интересно е да се наблюдава позицията на Лондонските “Еврейски хроники”. В броя си от 30 март 1973 год. в рубриката “Лично мнение”, авторите по принцип определят писани-ята на Грей като неправдоподобни. В същия момент обаче те правят грандиозна добавка към мита за шестте милиона заявявайки: “Почти половин милион са били убити в Треблинка в течение на една година. Осемнадесет хиляди са изпращани в газовите камери ежедневно.”

Поразително е как толкова много хора четат тези безсмислици без какъвто и да е критичен анализ! Та нали, ако 18 000 са били убивани всеки ден, то цифрата от един милион ще бъде достигната само за 56 дни, а не за година, както се пише и говори.

Нима газовите камери са бездействали цели 10 месеца? 18 000 убити за един ден означава 6 480 000 за една година! Тогава се получава, че само в Треблинка са били убити 6 милиона. Но заедно с 4-те милиона убити в Аушвиц ние вече се приближаваме до цифрата от 10 милиона! Това означава, че след като гигантската цифра от 6 000 000 е приета на вяра, то вече е възможно да се жонглира с тези милиони и никой не може да подложи на критика каквото и да е твърдение.

Обаче понякога книгите на бивши затворници могат да представят съвсем друга картина. Точно такава се явява книгата на Маргарет Бубер “Под двама диктатори”, Лондон, 1950 год. Бубер е била немска еврейка, комунистка, която е преживяла няколко години при жестоките условия в съветски лагер, след което, през август 1940 година е предадена на немските власти и попада в лагера за жени Равенсбрюк. Маргарет Бубер пише, че е била единствената еврейка в своя контингент депортирани от Русия, които Гестапо не е освободило веднага.

Нейната книга показва огромната разлика между съветските и немски лагери. След полугладното, мръсно съществуване в съветския лагер сред произвола на рецидивистите, Равенсбрюк й се сторил образец за ред, чистота и добро отношение към лагеристите. Редовна баня, постелъчно бельо, добро хранене, всичко това са оказало разкош в сравнение със съветския лагер. Нейната първа закуска се състояла от бял хляб, наденичка, сладка каша и сушени плодове. Тя даже се позаинтересувала дали 3. август не е някакъв местен празник. Също така тя пише, че бараките в Равенсбрюк били много просторни в сравнение с препълнените бараки на съветския лагер. В последните месеци от войната условията в лагера са се влошили, поради причини, които ние ще разгледаме по-късно. Между другото, въпреки, че Маргарет Бубер е била комунистка, нейните “еднопартийци” в Равенсбрюк не я приемат в своята група, тъй като преди е била в съветски лагер.

Друго повествование, което се явява пълна противоположност на стандартната пропаганда е книгата “Гестапо ви кани” на Шарлота Борман, комунистка, която също е била в Равенсбрюк. В нея авторката потвърждава, че слуховете за газовите камери са се разпространявали от комунистите. И колкото и да е поразително, на Шарлота Борман не е позволено да дава показания пред съда в Ращадте във френската зона, където се провежда процесът срещу охраната и администрацията на лагера Равенсбрюк и където, както е прието, никой не обръща внимание на тези, които отричат легендата за масовото унищожение.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА КОНЦЕНТРАЦИОННИТЕ ЛАГЕРИ

Историкът Колин Крос , в своята книга “Адолф Хитлер”, Лондон, 1973 г. пише, че “транспортирането на милиони евреи из Европа и тяхното масово унищожаване по време на тежките военни условия, се явява съвършено немислимо” (стр. 307). Конкретно описание на транспортната ситуация ние можем да намерим в книгата на генерал Манщейн “Изгубените победи”, Мюнхен, 1979 г., където той пише, че на 31 декември 1942 година Хитлер приема решение за създаване на нов корпус от прехвърлените от западния фронт дивизии “Лайфщандарт”, “Тотенкопф” и “Райх” за пробив към обкръжената армия на Паулус. Но заради препятствията по железопътните линии тези дивизии биха могли да се придвижат до Харков не по-рано от средата на февруари, а шеста армия едва ли би издържала толкова (стр. 380).

Просто е невъобразимо как немците, водещи изнурителни военни действия, биха могли да превозват милиони евреи из Европа до местата, където се организира тяхното масово унищожаване. Това би наложило огромно бреме върху тяхната транспортна система, която и без това е била разтегната, обслужвайки военните транспорти, от Баренцово море до Черно море.

Ако допуснем, че в Аушвиц, по време на войната са били транспортирани толкова хора, колкото са регистрирани, т. е. 363 000, това твърдение ще има смисъл, тъй като те биха могли да бъдат използвани за принудителен труд. От 3 000 000 евреи, намиращи се под немска окупация, едва ли повече от два милиона са били интернирани в толкова кратък промеждутък от време, а по-скоро тази цифра и по- близка до половин милион.

По-нататък ние ще анализираме доклада на Международния Червен кръст и ще видим, че в някои страни, например в Словакия, евреи въобще не са били интернирани, а други били преместени не в лагери, а в “закрити градове”, в гета, като например Терезиенщад. Трябва да се отбележи фактът, че от Западна Европа се депортирани много по-малко евреи, отколкото от Източна. Даже Райтлингер счита, че само 50 000 френски евреи са били депортирани, въпреки че по-късно, на основание анализ на железопътните документи се установява точната цифра – 75 721.

Струва си да си зададем някои въпроси: Съществувала ли е физическата възможност да бъдат унищожени милиони хора и имали ли са немците необходимите ресурси за това? Та нали те са били принудени да използват принудителен труд за своята икономика, тъй като въобще не им е достигала работна ръка. Възможно ли е да бъдат унищожени всички следи от шест милиона трупа? Възможно ли е такава огромна човешка маса, процесът на тяхното убийство, техните трупове, процесът на унищожение на тези трупове, да бъдат скрити от странични очи? Аушвиц е бил обграден не от стени, а от плетища, така че всичко, което се е извършвало вътре е било напълно видно отвън. Как може един мислещ човек да повярва в съществуването на технически възможности за убийството на шест милиона без никой да ви-ди това, а след това и да си скрият всички трупове без да се остави никаква следа?

Създателите на тази легенда полагат повече усилия за да променят представите за условията в немските концлагери до такава степен, за да може хората на повярват във възможността за убийството на уж пребиваващите там милиони нещастни жертви. Уйлям Шиърър, в обичайния си безотговорен стил, тръби в своята книга “Възход и падение на Третия Райх” – “Всичките тридесет немски концлагери бяха лагери на смъртта.” (стр. 1150). Това е съвършена лъжа и даже главните поборници на легендата за шестте милиона отдавна вече са принудени да го признаят. Шиърър цитира и книгата на Е. Когон “Теория и практика на Ада”, (1950 г., стр. 227), в която се потвърждава, че 7 125 000 били унищожени, макар, че под линия той отбелязва, че тази цифра явно е завишена.

“Лагерите на смъртта” зад желязната завеса

През 1945 година съюзническата пропаганда твърди, че всички концлагери, особено тези, които са се намирали на немска територия, са били “лагери на смъртта”, но това продължава твърде за кратко. Водещият американски историк Хари Елмер Бариз пише: “Отначало се твърдеше, че тези лагери са се намирали в Германия, такива като Дахау, Бухенвалд, Белзен, Заксенхаузен и Дора, но много скоро стана очевидно, че там не се е провеждало изтребление на хора. Тогава историята се премести към Аушвиц, Треблинка, Майданек, Собибор, Белзек. Но даже и това не е целият списък, който трябваше да бъде разширен по необходимост”. (Rampart Journal, лятото на 1967 г.). Получи се така, че някои честни англичани и американци от окупационните войски не намериха никакви газови камери, въпреки, че признаха как много затворници са загинали от глад и болести през последните месеци от войната. В резултат на това центърът на легендата за масовото унищожение се премества на изток, в съветската окупационна зона. И такива лагери като Аушвиц и Треблинка се представят като центрове за организиране по изтреблението на хора. За Съветите тази легенда е много изгодна и те полагат много усилия за да я укрепят и разпространят. Именно за това те забраняват достъпа до лагерите на територията под свой контрол.

По някакъв “странен” начин всички “лагери на смъртта” се оказват на съветска територия. Ужасните престъпления уж са се извършвали в тези лагери, но на никого не се разрешава да ги види със собствените си очи и да провери дали всичко това е вярно. Съветските власти, в хор с всички привърженици на легендата за геноцида, твърдят, че в Аушвиц са загинали 4 000 000 души, в гигантски газови камери, побиращи по 2 000 души и никой не е в състояние да опровергае това, тъй като достъпът до лагера е забранен.

Къде е истината?

С.Ф.Пинтер, който в течение на шест години е служил като юрист към военния департамент на САЩ с окупационната армия в Германия и Австрия, прави следното заявление, публикувано в католическия журнал “Нашият Неделен посетител” от 14 юни 1959 година: “Аз бях в Дахау в течение на 17 месеца след войната, като юрист на военното управление и заявявам, че там нямаше никакви газови камери. На посетителите показваха крематориум и обясняваха, че това е газова камера. В другите концлагери на територията на Германия също нямаше газови камери. Говореше се, че в Аушвиц имало газова камера, но ние нямахме възможност да се убедим лично в това, тъй като руснаците не ни пускаха там. Аз прекарах шест години в следвоенна Германия и Австрия и мога авторитетно да заявя, че въпреки съществуващите убийства на евреи, техният брой сред загиналите не е по-голям от един милион. Аз дойдох до този извод след разговори със стотици евреи, бивши концлагеристи от Германия и Австрия”.

Пинтер, разбира се, се досещал, че пропагандата се стреми да представи крематориумите като газови камери. Този трик е използван успешно в продължение на няколко години. Тъй като газови камери не са съществували, за да се заблудят хората, пропагандата използва изразът “газови пещи”. Пещи наистина е имало, но те са от обичайния тип, както в крематориумите и те са били използвани за кремация на трупове на хора, починали от естествени причини, като например от инфекциозни заболявания.

Немският архиепископ Фаулдхабер от Мюнхен съобщил на американците, че при бомбардировките на Мюнхен през септември 1944 година, загиват 30 000 мирни жители. Той по-молил властите да кремира труповете в крематориума на Дахау, но му е отговорено, че евентуалното изпълнение на молбата е невъзможно, тъй като в крематориума има само една пещ и просто е невъзможно в нея да бъдат изгорени толкова много трупове. Как тогава е било възможно да бъдат изгорени 238 000 трупове на убити евреи, за които се твърди, че са били унищожени именно там?

В съвременните крематориуми кремират средно на ден по два трупа, максималното натоварване е до три трупа на ден, не повече от 50-60 за цял месец, в противен случай облицовката на стените не би издържала. След кремацията на един труп се налага пещта известно време да се охлади (един или два часа), тъй като ако се постави труп в нажежена до бяло пещ, то тъканите буквално изкипяват и ако такава тъкан попадне върху нажежената облицовката на стените то тя може да бъде повредена. За кремацията на един труп със средни размери са необходими 40 кг. въглища.

Съвременните крематориуми все по-често използват газ. Между другото, една от причините днес някои райони в Индия да останат почти без гори, е обичаят да се изгаря починалия, за което е необходимо използването на повече от 200 кг. дървесина.

Как се снижава броят на убитите

Манипулацията, с която се снижава броят на убитите в Дахау се явява типичен пример за преувеличенията около легендата за шестте милиона. През 1946 година Филип Ауербах, евреин, секретар на Баварското правителство (този същият, който впоследствие е изпратен на съд и е обвинен в присвояването на крупна сума, която той получава като включва в списъка за компенсации несъществуващи хора), открива в Дахау мемориален обелиск, на който са из-дълбани следните слова: “Тази земя се съхранява като паметник на 238 000 души, кремирани тук”.

Оттогава “официалният брой” на загиналите в Дахау постоянно се снижава и по време на писането на тази книга той е малко повече от 20 000, повечето от които са починали от глад и тиф малко преди края на войната. Тази “ревизия” на загиналите, без съмнение, е валидна и за другите лагери, а все някога и тези “легендарни” шест милиона ще бъдат сполетени от същата съдба.

Броят на загиналите в Аушвиц също претърпява значителна ревизия. Вече даже и Райтлингер не вярва в абсурдните твърдения за 3 – 4 000 000. Сега той говори за 600 000 загинали. И въпреки, че и тази цифра се явява твърде преувеличена, тя е значително по-ниска от предишните “оценки”. А по-нататъшното “официално” намаление е неизбежно. Даже Шиърър приема последната цифра на Райтлингер, но по някаква непонятна причина той все още държи на приказката, че примерно 300 000 унгарски евреи са били умъртвени за 46 дни – порази-телен пример за безотговорността на писанията около тези шест милиона.

Условията в лагерите

Няколко хиляди затворници умират в лагерите през последните месеци на войната. Това води до възникване на въпроса за условията в лагерите. Отговорът на този въпрос е достигнал до фантастични преувеличения в огромното количество книги по тази тема.

Докладът на Червения кръст показва, че в течение на цялата война в лагерите са съществували доста сносни условия. Работниците са получавали на ден храна, включваща 2750 калории, което превишава повече от два пъти дажбата на немските жители в окупирана Германия след войната. Затворниците са имали достъп до медицинско обслужване, болните са били отправяни в лазарет. За разлика от съветските лагери, затворниците са получавали колети от Червения кръст, в които имало храна, дрехи и лекарства. Прокуратурата е провеждала разследване при всеки случай на криминално деяние, докато в съветските лагери е царувал произволът на рецидивистите. За разлика от създадената от пропагандата картина, в немските лагери е царувал не произволът на охраната, а законът, въпреки, че това е бил закон по време на война. И този закон се е прилагал еднакво и към охраната, и към затворниците. Във федералния архив на Кобленц се на-мира директива на Химлер, предписваща жестоки санкции към членовете на охраната и администрацията на лагерите за произвол в отношенията им към затворниците (Манвел и Франкъл, стр. 312). Разбира се, че е имало и случаи на произвол, но те моментално са били разследвани от Криминалната полиция на Райха. Комендантът на Бухенвалд Кох е предаден на съд през 1943 година за разхищаване на държавно имущество и за произвол в лагера. Главният съдия Конрад Морген възглавява лично този процес. Това е бил един открит процес и на него е мо-жело да присъства и публика. Длъжни сме да споменем, че Освалд Пол, главният администра-тор на системата от концентрационни лагери, който така жестоко е репресиран в Нюрнберг, е призовавал за смъртно наказание спрямо Кох.

Съдът на СС осъжда Кох на смърт, но му се предоставя избор да служи на Източния фронт. Обаче принц Валдек, командир на СС в този окръг, заповядва присъдата да бъде изпълнена преди още решението на осъдения да стане официален ход. Този случай нагледно демонстрира цялата сериозност, с която, с която СС се е отнасяла към реда в лагера.

Кох у обесен публично в Бухенвалд. След неговата смърт се появяват много легенди за неговата съпруга Илзе. Без съмнение тя е сложила ръка на заграбеното от Кох имущество, но доколко са правдоподобни разказите за това, че е изпращала затворници на смърт, може да се съди по това как “абажурите от човешка кожа” впоследствие се оказват фалшификати.

Проведени са 800 разследвания относно жалби срещу охраната, от които само някои са представени пред съд. В своите показания в Нюрнберг Морген заявява, че е имал доверителни разговори със стотици затворници по темата условия в лагерите. По време на инспекторските си визити той не е намерил нито един изтощен затворник, освен тези, които са лежали болни от тиф в лазарета. Той също така, съобщава , че производителността на труд в лагерите е била твърде ниска в сравнение с производителността сред волнонаемните. Лагерът Дахау, близо до Мюнхен, е типичен пример за това – въпреки, че в него хората са принуждавани да работят, условията на живот са били много човешки, както отбелязва и комунистът Ернст Руф в своите писмени показания в Нюрнберг от 18 април 1947 година.

Командирът от полските нелегални Ян Пиесчовяк, който е бил в Дахау от 22 май 1940 г. до 29 април 1945 г., отбелязва в своите показания, че отношението към лагеристите е било добро и че администрацията на СС е била дисциплинирана. Берта Широчин, която е работила в столовата на Дахау по време на цялата война дава показания, че тези, които са работели, са получавали закуска в 10 часа сутринта до началото на 1945 година, въпреки нарастващите трудности за Германия. Стотици писмени показания в Нюрнберг потвърждават добрите условия на живот в лагерите, но се разглеждат само тези, които са удобни за държавната пропаганда. От показанията на евреите може да се види, че те са твърде преувеличени в частта засягаща тяхната депортация. На тях, естествено, не им е било приятно да бъдат интернирани, но фактите си остават факти. Много хора от други националности също са били интернирани по политически причини и техните показания дават една много по-балансирана картина за това какво точно се е случвало с тях. При много случаи на бивши интернирани, например при Шарлот Борман, чиито показания сериозно се разминават с официалната пропаганда, не се дава право да застанат пред съда.

Неизбежният хаос

Преди края на войната ситуацията в лагерите се променя значително. Доклад на Червения кръст от 1948 година информира, че бомбардировките на съюзниците парализира транспортната система на Германия. Става невъзможно да се доставят храни до лагерите и това води до началото на масов глад, който между другото засяга и немското гражданско население. Тази ужасна ситуация се влошава още повече от факта, че в лагерите се намират повече хора от бройката за която са били строени.

Гладът и антисанитарните условия водят до избухването на епидемии от тиф. Това препълване на лагерите става в резултат на това, че затвор-ниците от източните лагери са евакуирани на запад. Цели колони от хора, останали без сили, пристигат в лагери, в които обстановката с всеки изминат ден се влошава. Лагерът Белзен край Бремен бил в особено лошо състояние преди края на войната и доктор Химлер, Феликс Карстен заявява, че репутацията на “лагер на смъртта” Белзен получава в резултат на жестоката епидемия от тиф, която се разразява там през март 1945 година (“Мемоари 1940-45”, Лондон, 1956 г.).

Тези ужасни условия се явяват причина за хиляди смъртни случаи. Това става в самия край на войната, но пропагандата за шестте милиона започва да използва фотографии на скелето подобни трупове като “доказателство”, че лагера се е провеждало масово унищожаване на хора още от самото негово откриване и че всички тези трупове са жертви на нацистите.

Поразително честна оценка за ситуацията в Белзен е дадена в книгата “История на Втората Световна Война” под редакцията на Пурнел (том 7) в описанията, дадени от доктор Ръсел Бартън, главен психиатър на болницата в Северал, район Есекс, който прекарва цял месец в лагера като студент от медицинския факултет. Описвайки причините за голямото количество смъртни случаи в лагерите в края на войната, той цитира думите на бригадния генерал Глен Хюз от английския медицински корпус, който е назначен за командир на Белзен през 1945 година. Хюз не мисли, че в лагера е имало някакви жестокости, въпреки, че без съмнение, е имало военна дисциплина и принуди-телен труд. “Много, пише Бартън, “считаха, че състоянието на затворниците след освобождението на лагера се явява като резултат от целенасочена политика на хитлерова Германия. Заключенията говореха за лоши условия, а пред чуждестранните журналисти беше обрисувана картина в съответствие с изискванията на масовата пропаганда“. Доктор Бартън пише, че гладът и епидемиите са били неизбежни при тези условия, но това е било възможно да стане само в края на войната, през 1945 година. “От моите разговори със затворниците аз останах с впечатление, че условията в лагера съвсем не са били лоши до края на 1944 година. Бараките бяха построени между дървета, имаше достатъчно тоалетни, душове и печки за отопление”. Той също така обяснява и причината за недостига на храна. “Немските военни лекари казаха, че през последните три месеца е ставало все по-трудно и трудно доставянето на хранителни продукти в лагера. Всичко, което се е движело по пътищата се е “разстрелвало” от въздуха (…)“

Доктор Бартън пише, че е бил поразен след като е видял разкладката на постъпилите хранителни продукти в кухнята на лагера за последните две-три години. “Тогава аз разбрах, че за разлика от налагащото се обществено мнение, немците никога не са имали някакви планове за изтреблението на тези хора”. Защо тогава толкова много хора изглеждаха така страшно изтощени? Основните причини за такива ужасни условия в Белзен е недостатъчната доставка на храна и медикаменти, пренаселеността на лагера вследствие пристигането на затворници от други лагери, избухналата епидемия. Болният от тиф много бързо влошава състоянието на организма си и само за няколко дни губи значителна част от своето тегло. В допълнение на смъртните случаи, които са били неизбежни при такива условия, Глен Хюз пише, че около хиляда души са умрели веднага след освобождението си от преяждане, тъй като отслабналият организъм не може да приеме изведнъж много храна. Като човек видял концлагера със собствените си очи, доктор Бартън, без съмнение, разбира фалшивата същност на цялата тази лагерна митология, пише: “Опитвайки се да обясня причините за условията в Белзен в края на войната, трябва да бъда наясно с огромния пропаганден потенциал, който представлява цялата тази огромна маса от скелето подобни трупове”. Опитвайки се да дадем оценка на събитията, довели до възникване на наивните категории “добри” и “лоши”, означава да отхвърлим останалите причини.

Фалшивите фотографии

Трагичните обстоятелства, като тези в Белзен, не само безсъвестно се използват за целите на пропагандата, но също така се изфабрикуват и фалшиви фотографии и филми. В болшинството от лагерите са успели да избегнат ужасите от Белзен и концлагеристите са ги на-пуснали в добро здравословно състояние. Но снимки от тяхното щастливо напускане на лагерите ние няма да открием нито в книгите, нито във филмите за “шестте милиона”, затова пък там е пълно с фалшификати. Поразителен пример за такава фалшификация е описан в английския “Католически Вестник” от 29 октомври 1948 година.

Там е разказано как в градчето Касел, където всеки възрастен е бил принуждаван да ггледа филми за “ужасите на Бухенвалд”, доктор от Гьотинген вижда себе си на екрана, въпреки, че той никога не е бил в Бухенвалд. Оказва се, че това е филм, заснет след бомбардировката на Дрезден на 13 февруари 1945 година, където по онова време се е намирал този доктор. В резултат на това въздушно нападение загиват 130 000 мирни граждани, повечето от тях жени, деца и бежанци от източните райони.

Според някои оценки загиналите са около половин милион, тъй като по онова време е имало огромно количество бежанци от източните райони. В продължение на няколко седмици след това телата на загиналите са били изгаряни на клади. Тези сцени били заснети от немски военни кинооператори, след което лентата е по-паднала в ръцете на съюзниците, а те я пуснали за постигане на своите цели. В книгата на Ар-тур Понсоиби “Фалш по време на война”, Лондон, 1928 г., се показва как се фабрикувани “фотографиите за немските жестокости” по време на Първата световна война. Сред посочени-те от Понсоиби примери срещаме “творения” като “фабрика за трупове”, „белгийски деца без ръце” и др., които приличат твърде много на фотографиите за “нацистките жестокости” по време на Втората световна война. Ф. Вил пише в своя книга, че парче сапун, уж направено от човешка мазнина, напомня опита на англичаните преди тридесет години да обвинят немците в същото престъпление. Но англичаните, извинили се за старата си фалшификация, с новата си фалшификация продължават да източват пари от немската нация. Друга известна фалшификация са т. нар. абажури от човешка кожа. Специална експертна комисия доказва, че това са абажури не от човешка, а от козя кожа. Даже Манвел и Франкъл са принудени да признаят, че тези абажури, представени като “веществено доказателство” на процеса за Бухенвалд, “след това се оказват под съмнение”(стр. 84). Писмени показания по този въпрос е дал някой си Андреас Пфафенбергер. Генерал Люциус Клей признава, че много писмени показания, след разследване, се оказват измислени.

Съветското правителство представя стотици “писмени показания” от хора живеещи близо до Хатин, в които категорично се заявява, че полските офицери са разстреляни от немците. Знаменито изследване относно фабрикуването на фотографии на тема мита за “шестте милиона” се явява книгата на немския професор Удо Валенди “Фотографически документи за написване на историята”, която излиза през 1971 година и много пъти след това е преиздава-на, в това число и на английски език. От многобройните примери дадени там, ние ще посочим само един. Това е фотомонтаж, при който от първата (оригиналната) снимка е свалена задната стена, на нейно място е поставена купчина от трупове и ето ти всеизвестната ни фотография за ужасите на концлагерите!

Тази фотография под названието “Маутхаузен” е поставена на страница 341 в книгата на Р. Шнабел “СС – власт без морал”, 1957 г.

В канадския вестник “Globe and Mail” от 3 юни 1995 година беше напечатана обширна статия за това как са се фалшифицирали фотографиите с нацистките жестокости, показани са артистите, които “играели” немските войници, а също така “мирните жители” и “труповете”. В статията се превежда един от меморандумите на тази тема, а също така се показват и указанията за изземане на много документи от редица архиви и унищожаването на голяма част от тях. Очевидно правителството е предпочело да избегне последствията от евентуално разобличение.

Една фалшива фотография е доста забавна. Тя изглежда много “драматична”, но ако по този начин се постави бодливата тел на прозореца, всички затворници ще имат възможност да избягат.

Тази фотография е поместена в “Ню Йорк Таймс” от 9 юни 1974 година и е озаглавена “Пещите на Аушвиц”. Обликът на лагера е бил значително изменен в течение на 11 следвоенни години, докато е бил закрит за посетители. Това желязо повече прилича на някоя от бутафориите на Совкино (Съветско кино) отколкото на немска техника. Валенди разглежда още осемнадесет други фалшификации в книгата на Шнабел. Тази същата фотография е била отпечатана в “Дела на Международния военен трибунал”, том ХХХ, стр. 421, също уж снимана в Маутхаузен. Тя е отпечатана без заглавие и без показания-та на Е. Аронсан, Вацлав Бърдач и Роберт Нойман.

Следва продължение…

Откъс от книгата на Ернст Цундел „Шест милиона – изгубени и намерени“

One thought on “Шест милиона – изгубени и намерени (Част 5)

  1. Казвал съм го и друг път – официалната еврейска история е напълно скарана с обективността и безпристрастността!!! Тези, които я пишат са психопати, комплексари и каквито още ви хрумне на ум, но в никакъв случай не са почтени хора! Защото цялата тая лавина от лъжи, измислици, фалшификации и каквото още ни дойде на ум има за цел едно единствено нещо – да се съдерат колкото се може повече пари и облаги от Германия и нейните съюзници, да се изкара еврейското население като най-пострадавшо от ВСВ и да се въведат норми на поведение и взаимоотношения между народите, които всячески да облагодетелстват евреите! Типично поведение на паразити! Както в биологически, така и в общо човешки смисъл!

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s