В Крим беше погребана мечтата за глобална доминация на САЩ

За начало, ще припомня на читателите официалните резултати от референдума в Крим, проведен на 16 март 2014. 96,77% са гласували за присъединяването на автономната република към Русия. 2,51% са гласували против, 0,72% от бюлетините са недействителни. В референдума са участвали 83,1% от всички с право на глас. Ето какъв пък е етническият състав на Крим по официални данни от 2001: 58,3% от населението са руснаци, 24,32% – украинци, а 12,1% – кримски татари.

Какво означава всичко това?

На първо място, което е и най-главното, участието беше масово и привържениците на обединяването с Русия регистрираха съкрушителна победа.

На второ място, гласуването очевидно не е било на етнически принцип. Както вече споменах, руснаците в Крим са 58,32%, но това не означава, че всички имат право да гласуват (децата очевидно нямат такова право). Тоест, реалното количество на руските избиратели в Крим вероятно е под 50% от всички. Въпреки това резултатите сочат, че 96,77% от избирателите са гласували за присъединяване към Русия. Откъде са дошли останалите 43,77% (примерно)? Това, както изглежда, са гласове на украинци и татари. Дори ако предположим, че 100% от руснаците са имали право да гласуват и, че всички са подкрепили присъединяването към Русия, дори и в този случай остават 35,45% от гласовете, дошли от неруските общности. Впрочем, дори и 100% от украинците не запълват въпросния дял. С други думи, т.нар. „бойкот на референдума от кримските татари“ е изцяло измислица на големите западни медии.

Естествено, възниква въпросът, защо кримските татари, които са били подложени на жестоки репресии и масова депортация по времето на Сталин, и които крещят „Алах Акбар“ по време на сблъсъците си с проруските демонстранти, внезапно са решили да гласуват за присъединяване към Русия? Възможно ли е да са го направили под дулото на оръжията? Не, разбира се. Обяснението е много по-просто: през 22-годишното си съществуване като независима държава, Украйна не направи нищо за да помогне на кримските татари, техния език и култура, да не говорим за компенсации за понесените от тях в миналото страдания. И обратното, Русия още през 1991 прие „Закон за реабилитация на репресираните народи“, който в общи линии решава и проблемите на кримските татари, които, заедно с новите си руски паспорти, ще получат и всичко онова, за което претендират. Разбира се, има татари, които биха предпочели да останат под суверенитета на Украйна, защото вярват, че руснаците „по наследство“ във всеки момент са в състояние да повторят действията на Сталин и, че руският национализъм е заплаха за тях. Няма да коментирам доколко основателни са подобни опасения – истината е, че някои от тези хора действително вярват, че някой ден могат да станат част от Турция или пък да създадат собствена мюсюлманска държава. Тяхно право е да разсъждават така, но те очевидно са „малцинство вътре в малцинството“, т.е. броят им е незначителен. Реалността е, че целият „кримско-татарски въпрос“, изкуствено се раздухва от определени среди на Запад, отчаяно опитващи се да открият някаква „етно религиозна опора“, за да отхвърлят легитимността на референдума и да провокират допълнително етническо напрежение.

Какво ще се случи по-нататък?

фасш

Украйна е мъртва, да живее „Бандерастан“?

Вероятно някои читатели няма да приемат използваното от мен име „Бандерастан“ по отношение на днешна Украйна. Но, ако четат по-внимателно, ще разберат, че въобще не поставям знак за равенство между Украйна и „Бандерастан“. Горчивата истина е, че Украйна е държава, която престана да съществува през февруари 2014, а това, което наричам. „Бандерастан“, представлява нов национален проект, лансиран от т.нар. „Десен сектор“ и партия „Свобода“ (чието първоначално название, както е известно, беше „Социал-национална партия“). Така че, какво всъщност представлява „Бандерастан“?

„Бандерастан“ е онази Украйна, която се опитват да създадат Дмитрий Ярош, Андрий Парубий или Олег Тягнибок, т.е. „социал-национална“ държава, чиито фундаментален принцип ще бъде „бий чифутите и московците – Украйна за украинците“. Просто и ясно. В подобна държава ще има само един език (украинския), само един етнос (украинския), само един лидер (Ярош) и само един „баща-основател“ (Степан Бандера). Дългосрочната политическа цел на този режим ще бъде „връщането“ на „останалите“ украински земи, които в момента са „окупирани“ от руснаците и поляците, и „наказанието“ на „предателите на Отечеството“.

Според мен, т.нар. „бандеровци“ представляват своеобразна украинска версия на Движението Талибан, но още по-зловеща и много по-глупава. Всъщност, по-точно сравнение би било това с движението „Интерахамве“ в Руанда (както е известно, само за сто дни през 1994, две екстремистки групировки на руандийското племе хуту – Интерахваме и Импузамугамби, избиват около 937 000 представители на съперничещото племе тутси и умерени членове на хуту – б.р.). Какво ще кажете за това?

Разбира се, шансовете на подобен проект са нулеви по няколко основни причини:

След 22 години на олигархично управление, проспериращата в миналото Украйна се превърна във фалирала държава. „Бандерастан“ пък е поставен в още по-тежки условия. Повечето украинци, включително тези от Западна Украйна, не са „социал-националисти“ и всеки път, когато въпросните „бандеровци“ предприемат някакви действия, реакцията срещу тях става все по-остра. Мнозина руско езични граждани на Украйна, както и част от местните евреи, изпитват ужас пред бъдещето, като с течение на времето този ужас само нараства.

На всичкото отгоре, „революционерите“ не разполагат с никаква икономическа програма. Резултатът е прост и разбираем: нещата опират до това, да можеш да управляваш страната, или по-скоро да градиш наново фалиралата и рухнала държава и нация, а не да маршируваш в нацистка униформа, да разчиташ само на финансова помощ отвън и да водиш героични битки с полицията, под лозунга „Слава на Украйна, слава на героите!. На практика, целият „проект Бандерастан“ се намира в състояние на свободно падане, независимо какво биха искали повечето западни лидери. А що се отнася до външните заеми (отпускани от САЩ, ЕС и МВФ), те биха могли само да отложат неизбежното.

ес

Как се оказахме в подобно безумна ситуация?

Най-важната особеност на днешната американска външна политика е, че тя в общи линии се провежда от хора, които не притежават опит и дори не са наясно с принципите и целите на дипломацията. Това се отнася и за г-жа Нюланд и скандалната и фраза „майната му на ЕС“, и за държавния секретар Джон Кери, който постоянно се мята от една крайност в друга и постоянно заблуждава обществеността на САЩ, и за госпожа Сюзан Райс с нейните агресивни и традиционно войнствени заплахи срещу Русия и много други държави и, накрая, това се отнася и за самия президент Обама, чиято имперска надменност по странен начин се съчетава с феноменално лицемерие. Самата мисъл за преговори по какъвто и да било въпрос е съвършено чужда на тези имперски политици, убедени, че търсенето на компромис (в пълния смисъл на това понятие) е признак за слабост. Според тях, единственото, по което може да се търси споразумение, е останалите да приемат всички искания и условия на САЩ, а когато това не се случва, Вашингтон е в правото си да го наложи със сила.

Отдавна останаха в историята времената на Джордж Буш-старши и блестящия му държавен секретар Джеймс Бейкър, които бяха наясно, колко много може да се постигне със средствата на умелата дипломация и преговорите. Поколението на Кери и Райс смята, че може да говори, каквото си иска, и ако това не проработи, грубата сила (независима дали става дума за заплахи или за практическото и използване) ще реши всеки проблем. Ето защо САЩ упорито не искаха да преговарят с Кадафи или Асад, ето защо и руските предложения да се търсят решения чрез преговори, систематично биваха отхвърляни.

Както е известно, Русия предлагаше преговори още през есента на 2013, когато се очертаха първите признаци на надигащата се криза. Тогава руският външен министър Лавров предложи да стартират тристранни преговори между ЕС, Украйна и Русия. Брюксел обаче (дали под натиска на Вашингтон или заради илюзиите за собственото си величие) високомерно отхвърли подобна възможност под предлог, че Украйна е независима държава и поради това Русия има не по-голямо право на глас при решаване на въпроса за бъдещето и, отколкото Парагвай или Вануату например. По-лошо, ЕС демонстрираше увереност, че украинското правителство наистина ще подпише 1500-страничния текст, в който изискванията и условията на предлаганата асоциация между ЕС и Украйна се разясняваха без оглед на това, което би могла да предприеме Русия. В края на краищата, Янукович и Азаров осъзнаха, че Москва няма да има друг избор, освен за затвори границите си за да защити своята икономика от потока европейски стоки, който неизбежно би залял Украйна. Впрочем, когато в последния момент Янукович реши да даде „заден ход“, Русия отново предложи преговори и предложението и отново беше отхвърлено. Очевидно, някои бюрократи от ЕС все още са вярвали, че Янукович ще капитулира на срещата във Вилнюс в края на 2013. Той обаче нямаше как да го направи, защото това би означавало убийството на украинската икономика.

Именно в този момент, САЩ внезапно и съвсем буквално побесняха, тъй като осъзнаха, че украинското „не“ на ЕС (макар и временно), означава „да“ на Русия (при това вероятно за постоянно). Тоест, че американските интереси са засегнати съвсем пряко.

usa

Целта, стратегията и тактиката на външната политика на САЩ в Украйна и света

Всъщност, основната цел на американската външна политика е съвсем проста: САЩ да останат единствената свръх държава на планетата. Фактът, че все повече признаци очевидно сочат, че те вече не са глобална свръх държава, само прави постигането на тази цел още по-приоритетно.

В този контекст, САЩ следват доста проста стратегия по отношение на Русия: да правят всичко възможно за да и попречат да се превърне в „нов Съветски съюз“, т.е. в реална заплаха за глобалната доминация на Америка. На практика, това означава само едно: да се направи всичко възможно за да се откъсне Украйна от Русия. В основата на тази стратегия е заложена ексцентричната идея на американския елит, че заедно с Украйна Русия може да се превърне в свръх държава, а без нея това ще е невъзможно. Тази идея обаче се разминава с фактите (Русия вече е свръх държава, доказателство до което е развитието на сирийската криза) и очевидно е нелогична, защото Москва или не се нуждае, или просто не иска Украйна, която, на практика, представлява „пропаднала“ и съвършено изкуствена държава, управлявана от олигарси, за които липсват каквито и да било перспективи, че ще могат да допринесат с нещо за сегашния руски просперитет. Честно казано, и от гледната точка на трезвата реална политика, Украйна е бреме, от което никой в Русия не се нуждае. Не бива да забравяме обаче, че действията на американските елити не се основават на фактите или на руското възприятие на нещата, а се базират на собствената им фикс-идея, че на Украйна в никакъв случай не бива да се позволява да се върне в сферата на руското влияние, иначе Русия отново ще се превърне в свръх държава.

От тактическа гледна точка, тази стратегия намира израз в две прости правила:

  • всички антируски сили, без значение колко са отвратителни или безумни, ще получат подкрепата на САЩ;

  • става дума за игра с нулева сума: всяка загуба за Русия е печалба за САЩ и обратното.

Най-голямата награда за САЩ би било прогонването на руския Черноморски флот от Крим и създаването в Украйна на бази на НАТО и то не защото това би им дало някакво военно предимство, а за да не допуснат сближаването между Украйна и Русия или да не и позволят отново да стане част от Русия.

С други думи, следващият най-добър вариант за САЩ е да направят всичко възможно антируският режим в Киев да съхрани властта си. За Вашингтон е без значение, че този режим е дошъл на власт чрез въоръжен метеж. Без значение е и, че с ключови позиции в новото правителство разполагат откровени неонацисти. Всичко това е без значение, ако то пречи на руснаците да си върнат Украйна.

Разбира се, светът е много по-сложен от примитивните представи за него на тези невежи и войнствени политикани. Истината е, че САЩ не просто са единствената страна, отговорна за сегашния хаос в Украйна, но и, че именно те носят отговорността за това постигнатият там резултат да се оказва съвършено противоположен на онзи, който очакваха във Вашингтон.

я

Как американската некомпетентност провокира „патриотичен ефект на доминото“ в Русия

Още през ноември 2013 в един свой коментар дадох следната характеристика на руско езичното население на Украйна: „Те нямат визия, нямат идеология, нямат ясно определена бъдеща цел. Всичко, което могат да предложат, е послание, в което, на практика, се казва следното: „Ние нямаме друг избор, освен да се продадем на богатите руснаци, вместо на бедните европейци“, или „Всичко, което можем да получим от ЕС са думи, докато руснаците ни предлагат пари“. Всъщност, това действително е така, но не звучи никак вдъхновяващо“.

Месец по-късно добавих следното: „Какво правят тези 17 милиона руснаци и няколкото милиона проруски настроени украинци? В крайна сметка, това е собствената им страна, която бива тласкана директно към пропастта, а те въобще не реагират. Колко руски знамена можеха да се видят на демонстрациите в Източна Украйна, в Донецк или Севастопол? Нямаше нито едно! Дори т.нар. „руснаци“ и „проруски настроени“ предпочитат да демонстрират с жълто-сини знамена, макар че това са цветовете на Западна Украйна, т.е. на Галиция. Когато се говори, че става дума за морални и духовни проблеми, помислете, дали някога сте чували жителите на Източна Украйна да повдигат подобни въпроси? Да споменават за хилядите светци, живели някога на тази свята земя? Споменават ли за милионите руснаци, загинали, освобождавайки тази земя от поляците, йезуитите и т.н., превърнали местните православни християни във втора категория хора? Не никога. Единственото, за което говорят са парите, посочвайки, че: „С ЕС ще си останем бедни, докато ако сме с Русия бизнесът ни ще просперира“ – това е тяхната „духовност“. Нима след като стана известно, че украински доброволци се сражават на страната на чеченските уахабити това породи някакви протести в Украйна? Или пък, когато украинското правителство въоръжаваше режима на Саакашвили, тласкайки го по този начин към безумна война с руснаците? Не, разбира се. За тези хора да си „проруски настроен“, означаваше просто да обичаш руските пари“.

Бях ли прав в тези свои коментари? Да, защото по онова време това беше тъжната реалност. Онова, което се промени оттогава насам обаче е, че през последните няколко месеца това напълно пасивно руско население беше подложено на жестока „шокова терапия“, извадила го от хипнозата, в която бе изпаднало в резултат на близо четвъртвековната украинска националистическа пропаганда и липсата на всякаква реакция от страна на Русия. Как точно се случи това?

Всичко започна с абсурдното неонацистко шоу на киевския Майдан, което бързо прерасна във въоръжен бунт. След това, когато Янукович най-сетне беше свален, първото решение на новото правителство бе прокарването на закон, отменящ ползването на руския език като втори официален, както и на още един, който на практика позволява пропагандата на нацистките идеи. Паралелно с това бяха извършени серия от нападения срещу „колаборационисти“ на сваления режим на Янукович, бързо прераснали в антируска терористична кампания. В резултат от всичко това, руско езичното население за първи път наистина се уплаши за собственото си бъдеще, което го тласна към обединение и предприемане на протестни действия.

След това, мнозина в самата Русия, които дотогава обвиняваха сънародниците си в Украйна в прекалена пасивност, започнаха да преоценяват ситуацията. Когато населението на Източна и Южна Украйна най-сетне реши да излезе на улицата, там вече нямаше никакви украински, а само руски знамена. Именно този момент промени радикално и позицията на руските граждани за случващото се в югозападната им съседка.

По ред съвсем обективни причини, Крим беше най-видимата част на айсберга на протестното движение, затова не е чудно, че следващото значимо събитие се случи именно там. Руските разузнавателни служби бяха наясно, какво точно ще стане в Крим, затова Кремъл взе радикалното решение да изпрати там свои специални части (твърди се че става дума за части на Главното разузнавателно управление – ГРУ). Все още не е ясно, с какви точно данни са разполагали руснаците, но е очевидно, че начинът, по който тези части бяха прехвърлени в Крим, не бе обикновена предислокация на сили, като тези, предприемани в мирно време. Действията им напомняха повече операция на специални части във военно време: те бяха бързи, прикрити, подсилени със значителна огнева мощ и целяха овладяването на ключови цели, където след това да бъдат разположени съответните подкрепления. На практика, това нощно разгръщане на руските специални части предотврати планирания преврат в автономната република, като нещата се разминаха само с няколко дребни сблъсъка.

Основният ефект от тази стъпка на Путин беше изпращането на мощен сигнал към руско езичното население в останалата част на Украйна, че Русия няма да позволи на ултра националистическия режим в Киев да го атакува и тероризира. Това, което всъщност направи руският президент бе да разшири „психологическия щит“ над руско езичната Източна и Южна Украйна, давайки ясен знак на западно украинските националисти, че ако пресекат „червената линия“ ще си имат работа с руската армия. Това имаше огромен ефект и скоро тълпите протестиращи срещу новия режим в Киев станаха и по-големи, и по-организирани. Единственото, което можа да направи в отговор сегашното украинско правителство, бе да използва силите за сигурност за да арестува някои свои политически противници. Извън това, Киев (поне засега) не предприема никакви сериозни стъпки за потушаване на вълненията в тези региони с военни сили. И, накрая, виждайки внезапния подем на руските протести в Украйна, все повече руснаци в самата Русия излизат по улиците за да изразят подкрепата си за своите съотечественици в Украйна. Тоест, крайният резултат от всичко това бе пробуждането на полулетаргичната руска национална идентичност и патриотичните настроения в Русия, при това в такива мащаби, за каквито в Кремъл не биха могли и да мечтаят.

В същото време западните медии полагат наистина титанични усилия да не забелязват случващото се. Мнозинството западни анализатори и политици действат така, сякаш има начин внезапно освободеният дух на руския патриотизъм „да бъде вкаран обратно в бутилката“, и то при положение, че именно те самите, а не Кремъл, го изкараха оттам. Но най-лошото е, че западната пропаганда продължава с опитите да представи проблема като касаещ само бъдещето на Украйна. Това обаче не е така. Украйна вече не съществува, тя е мъртва, беше унищожена и завинаги остана в миналото. Истината е, че нещата вече не опират до бъдещето на Украйна, а става дума (ни повече, ни по-малко) за бъдещото на американската империя.

ттее

Тектоничният провал на американската политика

Със своята надменност, невежество и крайна непримиримост, САЩ и европейските им съюзници тотално промениха отношението на руснаците към проблема. В огромното си мнозинство, руската нация вече се отнася към случващото се в Киев като към повторение на най-тежкия период на Втората световна война и очевидно е решително настроена да не допусне това отново да се случи. Гледайки репортажите за тълпите крайни украински националисти, маршируващи с факли и огромни потрети на Степан Бандера, руснаците (и в Русия, и в Украйна) виждат надигането на същото зло, което успяха да победят преди почти седемедесет години с цената на десетки милиони убити и ранени. Ето защо, в коментара си от началото на март 2014 подчертах: „не бива да се заблуждаваме, че Русия не е готова за война“.

Продължавам да смятам, че това е вярно и в момента: руската нация прекалено пострада по време на Втората световна война за да позволи на крайни националисти и откровени неонацисти отново да тероризират руското малцинство в Украйна. Дълбочината и интензивността на тези чувства е толкова голяма, че трудно може да бъде осъзната в ЕС, още по-малко пък в САЩ. Подозирам, че единствената държава, която би могла да разбере и оцени по достойнство силата на тази руска решителност е Израел. На практика, това означава, че Москва няма да преговаря с режим който застрашава сигурността и правата на руско езичното население в Украйна, и няма да отстъпи пред никакви заплахи и санкции. За пореден път Русия, като нация, изглежда готова да поеме всички разходи и жертви, за да не допусне утвърждаването на т.нар. „Бандерастан“, който в момента се ползва с мощната подкрепа на САЩ и ЕС. Струва ми се също, че ако украинските крайни националисти решат да атакуват руско езичното население в Източна и Южна Украйна, това ще провокира военната намеса на Москва.

Има обаче и друга, още по-значима последица от сегашното развитие на ситуацията.

През август 2008, веднага след като руската армия разгроми подкрепяния от САЩ режим на Саакашвили, написах голяма статия, озаглавена „Истинското значение на войната в Южна Осетия“, в която посочих, че: „Безумното нападение на грузинския сателит на САЩ срещу руските миротворци, наред с потресаващото лицемерие на западните медии и политиците, подкрепили тази агресия, се превърна в своеобразна „последна сламка“ за Москва. Тези, изглеждащи на пръв поглед незначителни събития, доведоха до мащабни качествени промени: рязко нарасна новата руска решимост за противопоставяне на заплахата за съществуването на Русия, отправяна от САЩ. Вероятно ще мине доста време преди Западът да осъзнае, както точно се е случило. Историците обаче, ще разглеждат август 2008 като моментът, в който Русия за първи път реши да нанесе ответен удар на американската империя“.

Случилото се през зимата на 2013-2014 до голяма степен е продължение на войната от август 2008. Русия отново (както и тогава) не желаеше подобно развитие на събитията, но Западът отново не и остави никакъв избор (през август 2008 в Кремъл бяха наясно, че има риск САЩ и НАТО да се намесят на страната на Грузия, затова директно им заявиха, че ако техни сили бъдат изпратени в зоната на военните действия, ще бъдат атакувани незабавно от руснаците). Все пак, през 2008 шансовете за военна намеса на САЩ и НАТО бяха сравнително малки. През 2014 обаче, Путин реши да се опълчи не срещу Саакашвили и „оперетъчната му армия“, а на президента на САЩ и обединената мощ на НАТО. В течение на няколко дни ситуацията изглеждаше също толкова критична като по време на Карибската криза. Напрежението нарасна дотолкова, че британският „Индипендънт“ излезе с редакционна статия, озаглавена „Не искаме война с Русия“, която завършваше по следния начин: „Не сме против всички войни въобще и не споделяме модните тези на онези, които твърдят, че живеем в „постинтервенционистки свят“. Ние, както и президентът Обама, сме против глупавите войни. А войната с Русия би била най-глупавата от всички глупави войни“.

Впрочем, съвсем скоро стана ясно, че САЩ не са готови да воюват заради Крим или Украйна. Можеше да се очаква, че в „дуела“ между Барак Обама и Владимир Путин, Обама пръв „ще трепне“. Макар че САЩ положиха толкова усилия да не допуснат референдума за бъдещето на Крим, той все пак се проведе, а резултатите от него бяха не просто удар за Вашингтон. Вече има признаци, че САЩ вече са склонни да търсят пътища за отстъпление.

Тоест, Обама не просто „трепна първи“, а и първи даде заден ход. Това показва, че Русия очевидно разполага с достатъчна военна мощ и политическа воля за да попречи на Американската империя да постигне най-важната си стратегическа цел – да продължи да бъде единствената свръхдържава на планетата. Ако провалът на американската политика в Сирия беше болезнен удар за Вашингтон, случващото се в Украйна е събитие от качествено по-висок порядък: Русия обърка плановете на ЕС, НАТО и САЩ и не се поколеба да изостри максимално конфронтацията, в рамките на която Западът до последния момент се опитваше с всички позволени и непозволени средства да постигне победа, но вместо това претърпя сериозно поражение.

Obama-Hammer-Cicle-kolazh-21

Вече всички са наясно, че тоталната доминация на САЩ остава в миналото

В момента са очевидни две неща. На първо място, че Крим се върна в състава на Русия и това вече не може да се промени. На второ място, опитите за превръщането на Украйна в „Бандерастан“ са обречени на провал. Макар постоянно да се появяват съобщения че въоръжени групи на крайните националисти от „Десния сектор“ се придвижват към Донбас, лично аз не виждам, как властите в Киев ще успеят да потушат сегашните протести в Източна и Южна Украйна. На всичкото отгоре, след като това, което теоретично е останало от бившата украинска икономика, окончателно рухне, новият режим ще има далеч по-сериозни и неотложни проблеми от протестите. Очаквам, че в определен момент САЩ и Русия ще седнат на масата за преговори и ще се разберат деликатно да посочат изход от създалата се ситуация на екстремистите, които в момента контролират лостовете на властта в Киев. В резултат от това те ше бъдат заменени от един повече или по-малко цивилизован и неутрален режим и ще бъде създадена една повече или по-малко цивилизована и неутрална „Украинска Федерация“. Ако пък хунтата в Киев все пак удържи позициите си и остане на власт, значителна част от Източна и Южна Украйна могат да последван примера на Крим. Впрочем, възможно е и временно разделяне на Украйна на две части по кипърския „модел“.

Честно казано, не мога да си представя някой да се окаже толкова безумен, че да провокира влизането на руски войски в Източна или Южна Украйна. В дългосрочен план, за всички би било по-добре да се позволи Украйна да се разпадне на две или три различни части: западна – униатска и националистическа, руска, която вероятно ше се присъедини към Евразийския съюз, и (възможно) независима Южна Украйна. При всички случаи обаче, мечтата за голяма единна Украйна, управлявана от националистите-русофоби, няма да се реализира – този шанс е пропуснат завинаги.

Какво да очакваме занапред?

На пръв поглед, нищо особено. Бизнес, както винаги. Нито Русия, нито Китай ще предприемат нещо необмислено, което би могло да провокира САЩ – подобно на Русия през 90-те, те си остават ядрена свръх държава и една от основните военни сили на планетата – нещо което нито една страна може да си позволи да игнорира. Но митът за всемогъщата Америка вече не съществува и така ще бъде и занапред. Нещо повече, Европа ще трябва да поеме основното бреме на последиците и да се опита постепенно да превърне сегашния украински „Бандерастан“ в нещо по-нормално и по-малко опасно. Междувременно Съюзът вероятно ще затъне още повече в сегашната си икономическа и социална криза, което пък ще измести случващото се в Украйна на по-заден план. Тоест, външно нещата няма да се променят особено и вероятно ще мине доста време преди Западът да осъзнае, какво се е случила всъщност – а именно, че през февруари 2014 Русия е нанесла успешен ответен удар на обединените сили на САЩ и ЕС, поставяйки началото на нов етап в историята на Европа и света.

* Авторът е американски геополитик (виж The Vineyard of the Saker ), анализатор на „Ейша Таймс“

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s