Фантазии за свободен пазар: Капитализмът в истинския свят

За онези, които се интересуват от действителността, един поглед върху истинската история предполага някои корекции – модификация на теорията за свободния пазар към нещо, което бихме могли да наречем „теорията за свободния пазар в истинския свят“. Онази, която не се рецитира, а се прилага в действителността.

Принципът на тази теория за свободния пазар е следния: свободните пазари са чудесни за вас, но не и за мен. Това е почти универсално. И така вие – независимо кой сте – трябва да се научите на отговорност, да станете обект на пазарна дисциплина, това е добре за вас, това е трудна любов и т.н., и т.н. Но аз имам нужда от бавачката Държава, която да ме пази от пазарната дисциплина, така че да имам възможност да се удивлявам на чудесата на свободния пазар, докато съм доволно субсидиран и защитен от всички останали чрез бавачката Държава. И разбира се това трябва да е безрисково. И така, готов съм да трупам печалби, но не искам да поемам рискове. Ако нещо се обърка, вие ще ме спасите.

free_market_fantasiesАко дългът на Третия свят излезе от контрол – социализирай го. Той не е проблем на банките, които са направили печалбите. Когато кредитният пазар се срина [по време на кризата „Savings and Loan“ от осемдесетте] – ситуацията бе същата. Обществото спасява банките. Когато американските инвестиционни компании изпаднат в затруднения, защото мексиканският балон се е спукал – спасяваш Голдмън Сакс. После същото се повтаря отново и отново, има много такива случаи.

В действителност едно изследване наскоро показа какво е отношението между водещите международните корпорации от Топ100 списъка на списание Форчън и съответната държава, в която са резиденти. Всички сто компании са спечелили от индустриалната политика на държавата, което означава че държавата е действала в тяхна полза, спечелили са от нея. Двадесет от стоте са били спасени от пълен крах, т.е. от банкрут. Когато хората говорят за глобализация на икономиката, спомнете си че бавачката Държавата трябва да е много силна, за да може да спаси богатите. И в това отношение нищо не се променя. Още веднъж да спомена – двадесет от сто са били спасени от държавата, включително и няколко тук, в Харвард.

Това е действително съществуващата теория за свободния пазар. Има множество примери в близост. Можем да започнем с губернатор Уелд, който бе описан от вестник Бостън Глоуб като либертарианец с религиозна вяра в свободния пазар. Няколко дни по-късно вестникът съобщи, че чрез различни схеми администрацията му е успяла рязко да увеличи федералните субсидии в Масачузетс по такъв начин, че той да може да парадира като фискален консерватор. Тази схема е често срещана.

Може би си спомняте как миналата година се наложи да затворят залива Джорджис (най-богатия район за риболов в света), защото не беше останала никаква риба поради прекомерен риболов благодарение на комбинация от дерегулации и субсидии за риболовния сектор, която комбинация води до странния ефект, че всичката риба бива изловена [поради разрастване на сектора и дейността]. От страни изглеждаше все едно рибата е била унищожена и затова е трябвало да затворят залива. Не след дълго религиозният либертариански фанатик Уилям Уелд взе самолета до Вашингтон, молейки за държавна помощ. Риболовният сектор искаше федералното правителство да обяви случая за национално бедствие. Причината, както обясни губернатора заедно с кохорта учени, беше че имало някакъв странен вид хищна риба, която никой не могъл все още да открие, но не се безпокойте, ще я открием. Случаят бил природно бедствие и затова обществото трябвало да плати за резултата от дерегулацията и субсидирането на риболовната индустрия. Е, това е начина да си либертарианец с религиозен плам.

Друг подобен образ е лидерът на консервативната революция Нют Гингрич. Никой не говори толкова пламенно за пазарите като него и най-вече за това, в което се е превърнал неговият щат по собствените му думи – норман-рокуелски свят на реактивните самолети и оптичните влакна. Само че ако попитате от къде идват тези самолети и влакна, ще откриете, че обществото е платило и продължава да ги плаща. В действителност той е успял да осигури повече федерални субсидии за щата си от която и да е друга област в страната извън федералната система. Така консерватизмът разцъфва между моловете.

Или може да се върнем назад до времето на поддръжниците на Рейгън, които също бяха многословни и пламенни за свободните пазари, налагани на всички останали. Междувременно успяха да дадат силен тласък на автомобилната индустрия – осигуриха повече протекции от която и да е администрация след Втората световна война, повече от всички администрации взети заедно. Удвоиха рестрикциите по вноса, наляха публични пари в основни индустрии, така че те да могат да капитализират печалбите си, реконструираха стоманопреработвателната индустрия, автомобилната такава, полупроводниците и т.н., всички от които щяха да фалират ако пазарите бяха станали свободни и отворени.

Тачъристите във Великобритания бяха същите. Съотношението на правителствените разходи към БВП остана почти същото, но всичко, предназначено за обществото рухна. Междувременно военно-промишленият комплекс отбеляза бум, продажбите на оръжия на симпатични хора като Садам Хюсеин и генерал Сухарто скочиха и всичко това беше субсидирано с обществени пари.

Е, това е теорията за свободния пазар в истинския свят.

Какви бяха основополагащите политики?

Вашингтонският консенсус, който в общи линии бе създаден, за да може Третият свят да бъде и да остане такъв, сега започва да се прилага не само там, но и в богатите индустриални държави, начело със САЩ и Великобритания. Прилага се обаче с известни промени.

Тъй като става въпрос за у дома, теорията на свободния пазар в истинския свят се прилага нюансирано. Силно правителство в помощ на богатите и пазарна дисциплина и груба любов за всички останали. Можете да видите това много ясно, разгледайте различните елементи на Вашингтонския консенсус.

Първият е ограничаването на правителството. Това всъщност не е вярно. Не ограничаваме и смаляваме правителството, ние просто го пренасочваме, преобръщаме го. И така социалните разходи спадат от началото на седемдесетте (когато всичко това започна) до сега. Учбникарски пример е системата за социално подпомагане AFDC, която беше свита на половина между седемдесетте и деветдесетте. Всичко това имаше очевиден ефект върху бедните семейства и децата. Това беше част от обширна война срещу жените и децата, проведена от консерваторите под името „семейни ценности“. Интересното е, че те успяха да се измъкнат. Това ви говори нещо за интелектуалната култура.

Едната страна на въпроса е намаляването на бюджета на системата за социално подпомагане AFDC. В момента тя реално не съществува. Целта на това е около пет-шест милиона деца, на средна възраст седем години, да се научат на отговорност. Това е част от суровата любов.

Междувременно друга част от правителствените разходи е доста стабилна и в действителност нараства – Пентагона. Там нещата са горе-долу на нивото от Студената война. Бюджетът му е по-висок отколкото по времето на Никсън, въпреки че както знаем големият враг изчезна. Това показва поне на рационалните хора колко точно властта е била загрижена за съветската заплаха. Не само разходите са на нивото от Студената война, те растат под диригентството на фискалните консерватори. Фондация Херитидж, една дясна фондация, която проектира бюджета на армията на Гингрич, призовава за нарастване на разходите в системата на Пентагона. Също както Гингрич и Клинтън. И така разходите там нарастват.

Трябва да спомена, че орязването на социалните разходи става при силна обществена съпротива. По времето на изборите за Конгрес през 1994 г. над 60% от населението искаше нарастване на социалните разходи. Да, но те драстично намаляха. Ами разходите на Пентагона? Шест от всеки седем души бяха против, което ви дава част от общата картина на това какво се случва с американската демокрация.

И така една част от системата се разраства – Пентагона. Друга се свива – социалните разходи.

Същото важи и за други сфери. Например юридическата помощ за бедните бе зачеркната и реално унищожена. От друга страна системата на затворите се разрасна. Нарасна броят и разходите за затвори. Нивата на престъпност не са се променили кой знае колко в последните двадесет години и някак инцидентно в САЩ тези нива не са далеч във висините извън скалата, противно на това, което мислят повечето хора. Нивата са в горната граница за индустриалния свят, но не са извън скалата. С едно изключение – убийствата с огнестрелно оръжие. Но това е характерна черта за американското общество, която няма общо с нивата на престъпност. Извън това изключение криминалните прояви са в горната граница, но не и над нея.

Броят на затворниците се е утроил по времето на Рейгън и нараства все по-бързо и по-бързо. Според мен причината за това е един друг аспект от модела на Третия свят, а именно – излишното население. Има голямо количество излишно население – то не допринася за запазването на богатството. Е, ние все пак сме цивилизовани и не сме като хората в Колумбия, които спонсорираме и които избиват излишните. Затова ще ги пратим в затвора. Към това има и допълнителни ползи. Вкарването на повече хора в затвора при по-лоши условия е техника за социален контрол над всички останали.

Нали знаете, ако някой ден решите да установите диктатура и искате да навредите на хората като например Хитлер в Германия и да провеждате вредни за тях политики, ще трябва да ги контролирате по някакъв начин. А няма много възможности, всички стигат до едно и също. Насаждате страх и омраза – накарайте ги да мразят онези, които изглеждат малко различно и после накажете здраво онези лоши хора, защото те са ужасни. Това кара всички да се страхуват още повече. Може да видим това около нас. Като изграждането на схващането за престъпление – трябва да разберете, че думата „престъпник“ има една малка дума „чернокож“ пред себе си, това е буквално теория за подтекста. Точно като „майка на социални помощи“ – „богата чернокожа майка на социални помощи“. А престъпник както знаете означава онзи чернокож мъж, който идва за вас. Това има и допълнителния ефект да се отървете от ненужното население, основно неквалифицирани работници, с висока степен на корелация между класа и раса. Вие също така ги демонизирате по такъв начин, че всички са уплашени и са готови да приемат случващото се без да търсят корените и източника.

Войната срещу наркотиците е точно това, тя няма почти нищо общо с наркотиците, но има много общо с криминализирането на нежеланото население и плашенето на всички останали.

Същата цел има и влошаването на условията в затворите. Там САЩ са далеч извън всякакви класации. Нарушаваме международните конвенции, постоянно сме осъждани от международни правозащитни организации и всичко става по-лошо. Въвеждането отново на оковаване на затворници в редица разбира се е критикувано изключително силно. Но нали знаете, това е лошия Юг, Алабама. Да, но вече се случва и в Илинойс. Преди една-две седмици щатският сенат в Илинойс узакони оковаването в редици, но не за рецидивисти, а за хора, заловени за притежание на наркотици, ограбили магазин или неща в този дух. Чикаго Прес отбеляза, че това напомня за робството. Но законодателят, щатският сенатор, който прокара този закон, каза, че това е просто още един аспект на суровата любов. После обясни, че някои хора работят по-добре когато са унижавани. Следователно наистина е добре да възстановим някои аспекти на робството и отново – имаме допълнителния подтекст, че всички останали ще се страхуват. Знаете, онези там трябва да се разхождат с вериги като роби, сигурно сме в истинска опасност и трябва да приемаме случващото се. Такава е логиката.

И така, затворите се увеличават и това има множество странични ползи освен простото отстраняване на излишните хора. Това е източник на евтина работна ръка. Трудът в затворите се засилва. Евтината работна ръка означава, че не трябва да се притеснявате за синдикати, няма бонуси, хората не излизат от правия път. Това съвсем естествено подкопава заплатите на други места. Какво пък, също както когато карате майките на социални помощи да работят – отглеждането на деца не е работа, трябва да ги върнете в икономиката. Подобно на хората, които отиват при Фиделити Инвестмънтс, за да измислят трикове със застрахователния пазар, вие наистина искате да накарате тези хора да работят. Но тъй като няма работа за тях, те трябва да работят при ниско заплащане или пък да бъдат субсидирани от държавата, което ще подкопае нечии други заплати. Така е и при труда в затворите.

Размерът на строителство на затвори (което е нещо като кейнсиански стимул за икономиката по принцип) е толкова огромен, че дори високотехнологичната индустрия (сещате се, хората, които иначе се занимават да разбиват сигурността на Пентагона) започна да се вглежда и да пресмята, че реорганизирането на системите и средствата за наблюдение е друг начин за източване на публични пари с цел задвижване на високотехнологичната индустрия. Това бе постигнато, не в мащабите на военно-промишления комплекс, но все пак и тази индустрия отбелязва ръст.

Това в общи линии е един от аспектите на т.нар. редуциране на правителството или ако искаме да сме коректни – модифициране на правителството.

Друг аспект е т.нар. „децентрализация“ – намаляването, изместването на правителствената власт от федерално (държавно) към щатско (местно) ниво. И това има рационален лайтмотив, който чуваме по всяко време и навсякъде. Например преди няколко седмици имаше редакторска статия в Ню Йорк Таймс от Джон Коугън от Хувър Инститют в Станфорд, който отбеляза наречената от него философска нишка, която разделя демократите от републиканците. Демократите вярват в голямото правителство и правомощията му, докато републиканците – в прехвърлянето на властта надолу по-близо до хората, към щата, тъй като те са народни хора.

Е, изисква около три секунди размисъл, за да схванем, че изместването на властта, финансирането и т.н. към щатското ниво в действителност е изместване по-далеч от хората поради абсолютно елементарна причина: има скрита част от системата на властта, за която не трябва да знаете или мислите. И това е частната власт, властта на частната собственост

За да пресирате федералното правителство, трябва да сте голяма корпорация като Дженеръл Електрик или Майкрософт, но средно мащабните корпорации нямат проблем с щатската власт, те могат да я контролират доста лесно. И ако всички са били твърде глупави, за да се сетят сами, същият ден, когато излезе редакторската статия на Коугън в Ню Йорк Таймс (която е доста типична), в Уол Стрийт Джърнъл имаше статия за Масачузетс със следното заглавие „Каквото Фиделити Инветсмънт поиска, обикновено го получава“. В материала се дискутираше как най-голямата инвестиционна фирма в Масачузетс иска дори още повече субсидии и помощ от щатския губернатор и заплашва, че в противен случай ще отиде в Роуд Айлънд, където притежава имоти. В резултат на това пламенният либертариански губернатор бързо уреди данъчни субсидии и няколко други мерки и в крайна сметка Фиделити получи каквото искаше.

Фирмата нямаше да стори това с федералното правителство. Нямаше как да каже „или ще ни дадете повече, или отиваме в Швейцария“. Други биха могли, но не и Фиделити.

Рейтиън, най-големият производител във военно-промишления комплекс, направи същото. Всъщност не че Фиделити са бедни, те анонсираха рекордни печалби преди няколко дни. Рейтиън също анонсираха рекордни печалби, но нали знаете – те имат по-големи проблеми и затова искат по-големи субсидии. Директни субсидии от Масачузетс – опрощаване на данъци, което значи трансфер на данъци. Заплашиха, че ще се преместят в Тенеси и разбира се получиха поисканото. Законодателите приеха специален закон, наричайки го специална екстра субсидия за защита на индустрията.

Забележете, че Рейтиън е обществено субсидирано предприятие от самото начало. От там идат парите им. Но сега трябва да се субсидира допълнително, така че печалбите ще бъдат още по-високи от рекордните, които вече са направили. Същото се случва и при Фиделити. И това е играта, която всеки, дори и малките бизнеси могат да играят с отделните щати.

Ефектите на децентрализацията са прости и ясни. Може да сме убедени, че всяко финансиране от централния бюджет под формата на безвъзмездни помощ ще отиде в дълбокия джоб на богатите, а не в ръцете на бедните деца, майки и т.н. Така даваш власт надолу по системата, на хората, това е децентрализация.

В действителност в общи линии това, което се нарича „орязване на правителството“ е малко или много прехвърляне на разходи. Почти никога не е тяхно намаляване, понякога е увеличаване.

Нека разгледаме здравната реформа. „Реформа“ е дума, за която винаги трябва да внимаваме. Когато Мао е започнал „Културната революция“, тя е била наречена реформа. Реформата е промяна, която се предполага, че трябва да харесате. Но когато чуете думата реформа, някак посягате към портфейла си, за да видите кой ви го задига. Както и да е, има неща, наречени „здравни реформи“, чието предназначение е да намалят разходите. Да, те намаляват едни видове разходи, но разбира се увеличават други.

Едно много уважавано учреждение, наречено „Национален дву-партиен лидерски съвет“, оглавявано от двама бивши президенти (Форд и Картър) наскоро направи изследване относно ефектите на трансфериране на разходи от планираната здравна реформа. Изводът бе, че тя ще добави около десет трилиона долара екстра-разходи на година, но тези допълнителни разходи ще дойдат от заплатите и по-високите премии на работещите. Това означава силно регресивен данък за бедните. А това са десет трилиона долара на година! Изследването също така показа, че реформата ще увеличи броя на здравно неосигурените с 15% до 20% до 2002 г., т.е. до около 54 милиона души. Е, това е солиден разход, неизмерим разход. Може да намерите и други данни, не са голяма тайна.

Когато реформите се дискутираха в Конгреса, Уол Стрийт Джърнал излезе със следното заглавие: „Богатите печелят, бедните губят, компромиси за средната класа“. Това е вярно. Точно такава цел имат реформите. Трябва обаче да знаете, че под „средна класа“ се има предвид хората, които са точно под много богатите. Т.е. вестникът няма предвид средния, медианния доход, не хората с доход от 13 000 долара годишно. Идеята е: чудесно за богатите, супер богатите; компромиси за горе-долу богатите, груба тежка любов за всички останали, т.е. почти всички хора. Когато затваряте обществени болници и т.н., знаете много добре кой ще страда.

Нека разгледаме например Ню Йорк, който има губернатор и кмет, които са консерватори. Те предприемат доста силни консервативни намалявания на данъците, тъй като са фискални консерватори.

Както Ню Йорк Таймс писа в една малка статия, намаляването на данъците е от полза за богатите. И така някак инцидентно всички данъчни намаления се оказват в полза на бизнеса. Е, има и увеличения на данъците, които компенсират. Но те не ги наричат „увеличаване на данъците“, а „намаляване на субсидиите за обществения транспорт и за обучение в държавните университети“.

„Субсидия“ е друга интересна дума, подобно на реформа. Когато публични средства се използват за публични цели, това е субсидия. Но когато тези средства отидат към частни ръце, това не е субсидия. Това е реформа. И така, властта намалява субсидиите за обществен транспорт. Да, това е данък. Ако плащате 20% повече, за да се возите в метрото, това е като плащане на данък. Същото като да платите по-висока такса за градския университет. При това доста регресивен данък, защото кой се вози в метрото и ходи в държавен университет?

Това, което властта прави е прехвърляне – намаляване на данъците за бизнеса, т.е. за богатите и увеличаване на данъците за бедните, което да компенсира първото. И това се нарича фискален консерватизъм и смаляване на правителството. Ако се замислите и разгледате нещата, които биват определени като „смаляване на правителството“, ще видите, че те са доста характерни.

Следващият елемент на Вашингтонския консенсус е данъчната система да бъде направена по-регресивна. Няма нужда да разясняваме много, тъй като този елемент се коментира доста открито. Това, което обаче не е изяснено, е причината.

Предполага се, че целта е стимулиране на инвестициите и откриване на нови работни места. Но все пак начинът е доста странен. Страната е препълнена с капитал. Хората, чиито данъци са намалявани, по принцип нямат идея какво да правят с парите си. Ако искаш да увеличиш икономическия растеж, има друг подход, който би могъл да се използва: стимулиране на слабото търсене чрез прогресивни данъци, т.е. дай повече пари на хората, които могат да ги харчат. Това стимулира растежа, но не е правилния начин на действие. Правилният начин е да орежеш фискалните приходи, така че да има още повече валутна спекула.

Това бе втората част – да направим данъчната система по-регресивна. Ами дерегулацията?

Тя има същия ефект, тя е мярка за прехвърляне на разходи. Ако позволите на индустриите да изхвърлят токсични отпадъци (т.е. дерегулирате законодателството в тази област, което вече бе направено), това увеличава печалбата им, но от друга страна увеличава и цените на ВиК услугите, което е регресивен данък. Има обаче и още разходи, част от които не могат да бъдат измерени. Например здравето и качеството на живот. Няма как да ги остойностите. Към това трябва да прибавим и разходите за почистване. Но нали помните, тези разходи са за сметка на обществото. Доста добро стечение на обстоятелствата, защото когато поискате да изчистите отпадъците, това увеличава БВП, а това всички го искаме. Но в крайна сметка обществото ще плати.

Това всъщност е просто друга форма на радикално прехвърляне на разходите: увеличи богатството на богатите и намали това на всички останали. В общи линии това е нещо като краткосрочно извличане на печалби за малцинството и голямо увеличение на загубите за всички останали.

Как стоят нещата с дерегулирането на трудовите пазари?

Процесът там е същия и дерегулацията бе направена на практика по криминален начин. Най-доброто описание, което съм срещал, е на Бизнес Уийк. Както те отбелязват, администрацията на Рейгън на практика уведоми корпоративния свят, че няма да прилага трудовото законодателство. Има изключително силно мразен закони, като Законът Уагнър, които дават правото на организация на работниците в синдикати и администрацията на Рейгън просто информира бизнеса, че няма да спазва този закон.

В следствие на това броят на нелегалните уволнения скочи над шест пъти, направо разби скалата. Властта също така уведоми бизнеса, че няма да прилага и законодателството за безопасни условия на труд и така броят на трудовите злополуки силно се увеличи. Това беше страхотен начин да се подкопаят синдикатите и правото на организация – с цял набор от политики, които бяха част от дерегулацията на трудовите пазари.

Друга част от тяхното дерегулиране е да бъдат направени „гъвкави“. Това означава, че нямате нужда от осигуровки, нямате гаранции, броят на временно заетите се увеличава неимоверно, няма социални придобивки, нямате никаква представа дали утре ще имате работа. Това е много добре за икономиката, за заетостта.

Някои от най-печелившите корпорации, онези които са в Топ500 на списание Форчън, са тези, които продават работна ръка, като например Менпауър Инкорпорейтед. Те продават срочни договори. Това е ужасен начин за създаването на гъвкави трудови пазари. В крайна сметка води до разрушаване на живота на хората, но това всъщност няма никакво значение.

Приликата със ситуацията в Третия свят е много голяма. Ако се върнем към деветдесетте, тогава това се наричаше „икономическо здраве“. Когато тези процеси се случат, обикновено го наричаме „икономическо чудо“, още един технократски термин.

Може да вземем за пример Бразилия. Там има ужасяващо икономическо чудо при режима на нео-нацистките генерали, който ние американците наложихме с голяма доза самохвалство през шейсетте. Към 1971 година страната се превърна в латиноамериканското приказно място за бизнес общността. Президентът-генерал, който беше начело, отбеляза, че икономиката се справя чудесно, но хората – не особено.

Миналата година носителят на Нобеловата награда, Робърт Лукас от Чикаго каза в интвервю за Уол Стрийт Джърнал, че се справяме чудесно и то вече от доста време. Той дори не си направи труда да добави казаното от бразилския генерал: само че хората не се справят добре. Това, което той има предвид под „ние“ е горните 5% или може би горните 10% от скалата на доходите. И това е вярно, ние се справяме чудесно, икономиката е добре, но вече дори не се притесняваме от факта, че хората не се справят добре. Няма смисъл да повтарям статистиките, които както вие, така и той много добре знаете.

Е, това са икономическите чудеса. Скоро ще имаме такова и в САЩ.

Какво можем да кажем за приватизацията?

Отново, ефектите от нея са очевидни. Например при последното икономическо чудо в Мексико приватизацията както винаги означаваше предаването на публични активи в ръцете на приятели на президента или на други богати хора или международни инвеститори за стотинки от истинската им цена. В действителност броят на милиардерите в Мексико по време на икономическото чудо се увеличи много, по-бързо от процента на хората, живеещи в крайна бедност. Оказа се, че някои са много добре, но населението като цяло – не особено. За населението това беше истинска катастрофа, дори и преди колапса. Това е приватизацията. А що се отнася до правата върху собственост, увеличаването на правата върху частната собственост?

Това е много важен аспект на грешно наричаните „споразумения за свободна търговия“, които всъщност имат силен протекционистичен елемент, въплътен в тях. Тези споразумения са Уругвайския кръг [от преговорите за Световната търговска организация], НАФТА и т.н. Един от тези аспекти е увеличаването на правата върху интелектуалната собственост. Няма да навлизам в детайли, но целта е да се гарантира монопола на големите корпорации върху технологиите и познанието на бъдещето. Чрез различни методи те увеличиха тези права, така че ако преди петдесет години можехме да използваме защитени с авторски права достижения, които са били субсидирани от публичния сектор (например резултати от научни изследвания), това днес е предадено в ръцете на частни корпорации и никой няма право да ги докосва.

noam_chomsky_fmf2_inУвеличаването на авторските права има голям ефект – то е силно протекционистична мярка, която е централна за новите търговски споразумения и има дългосрочно влияние по отношение на това кой печели и кой губи в международната икономика.

Последният елемент от Вашингтонския консенсус е намаляването на търговските бариери. Тук има още един трик, на когото си струва да се спрем.

Това, което в икономиката се нарича „търговия“, е доста странен термин. Например ако Форд мотор къмпани премества части за сглабяне от Индиана в Илинойс и след това прехвърля вече сглобеното обратно в Индиана, това не е търговия. Но ако компанията вземе части, произведени в Индиана, и ги прехвърли през границата в Мексико, където може да намери много по-евтина работна ръка и да не се притеснява за замърсяването, след което сглобените в Мексико изделия се върнат в Илинойс като такива с добавена стойност, това бива наричано „износ и внос“. Това няма нищо общо с мексиканската икономика или с която и да е икономика, защото е вътрешна операция за Форд, но въпреки това се нарича „износ и внос“.

Колко голям елемент е това всъщност? Ами около 50% от американската търговия. Т.е. около 50% от това, което се нарича американска търговия, всъщност е вътрешно за отделните корпорации. Което означава контролирано от доста видима ръка, използваща всякакви методи за изкривяване на пазарите, като де факто чисти кражби и т.н. Същото важи и за Япония. Трудно е да се извлече статистика за целия свят, но по ориентировъчни данни тези операции са около 40% от цялата търговия.

Ако споразумения като например Уругвайския кръг увеличават търговията, това, което те всъщност правят, е да увеличат правата на инвеститорите. Или иначе казано – увеличават властта на транснационалните корпорации. Трябва да се вгледаме внимателно, за да забележим какъв е ефектът върху търговията в действителност. Например споразуменията може да увеличат операциите през границата, но да намалят търговията в истинския смисъл на думата „търговия“, т.е. нещо, което не е под контрола на корпоративния меркантилизъм. Ако продължим в този ред на мисли, може би си струва да отбележим, че самата концепция за капитализъм и пазари всъщност е изчезнала.

Например нека вземем последния брой на Форин афеърс, в който има статия на възпитаника на Кенеди Скул, Джоузеф Най, който обяснява, че в ръцете на американските дипломати има ново голямо оръжие. Той казва, че американската дипломация има мултипликатор на силата. Причината за това е привличането между демокрацията и ентусиазма към свободните пазари в САЩ. Това е даденост – тези неща дават на САЩ истинска мултипликация на силата. И след това той изплюва камъчето – всичко това идва от инвестициите във високи технологии по време на Студената война: електроника, авиация, телекомуникации и т.н. Това е нашия ентусиазъм за свободни пазари и демокрация.

Но от къде идват електрониката, авиацията и телекомуникациите? Ами… от публичните пари. Те не са имали нищо общо със свободния пазар, а са резултат от инвестиране на обществени средства, трансферирани във високо технологичната индустрия под съзнателната маска на грижа за сигурността. И всичко това е направено абсолютно съзнателно.

Секретарят по въздушната отбрана на Труман заявява пред Конгреса още през 1948 година, че правилната дума не е „субсидия“, а „сигурност“. И в действителност цялата система е била изградена по този начин и продължава да бъде така. Ето това е отдаването на почит към демокрацията и свободните пазари: чрез измама заробваш обществото да плаща и обогатява богатите. Това са свободните пазари и демокрацията. И е публикувано без какъвто и да е коментар. Може би никой не го е забелязал, защото концепцията за капитализъм (също както концепцията за демокрация) е изчезнала. Никой не знае какво означава. Демокрация означава: да заблудиш хората да правят това, което богатите искат. Пазарите означават: подсигури нещата така, че обществото да субсидира богатите.

Или да вземем за пример Уол стрийт джърнъл, който би трябвало да е последния бастион на онези, които си спомнят какво е капитализъм. Е, те имат своя фронт – преди няколко седмици една от водещите статии разглеждаше различните стратегии, които отделните щати могат да използват, за да са по-отворени и дружелюбни към бизнеса. Бяха избрани два примера, Вирджиния и Мериленд, които се конкурират кой може да стимулира повече предприемаческите ценности, да е по-отворен и т.н. Поне първоначално изглеждаше, че за кратко Мериленд се справят по-добре, след което Вирджиния ги изпреварват и това е следствие от използването на различни стратегии.

Четейки статията обаче се оказва, че изобщо не става въпрос за Вирджиния и Мериленд, а за предградията на Вашингтон, част от които са във Вирджиния, а други са в Мериленд. И какви са двата вида стратегии? В общи линии предградията измислиха начин да източат Националния институт по здравеопазване и други институции и да развият индустрии, базирани на биологията като биотехнологии и други. Смятаха, че от там ще дойдат големите пари. Вирджиния, която е по-отворена за бизнеса, реши, че старата дойна крава Пентагона ще е най-доброто средство за източване на публични пари, концентрирайки се върху електроника и телекомуникации. Оказа се, че това е по-добрата бизнес стратегия. Бяха направили по-доброто предположение кой точно публичен фонд да ограбят. Това означава да имаш предприемачески ценности. И отново това е представено без какъвто и да е коментар.

Тази практика продължава без прекъсване. Ще дам и още един последен пример. Дъ Ню Йоркър имаше един всъщност добър материал по темата. В момента историята за това какво се случва с икономиката и населението, историята, за която „смахнатите левичари“ говорят, вече е публично достояние и може да бъде прочетена във вестниците. Във въпросната статия от Дъ Ню Йоркър бяха разгледани данните за спада на реалните заплати, увеличението на печалните и т.н. от човек на име Томас Касиди. Материалът не беше лош, авторът повтаряше познати факти. Накрая завършваше с твърдението, че няма кого да обвиняваме за това, всичко е дело на пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост. Той просто води до тези ефекти и не можем да направим нищо по въпроса. След това даваше три примера за пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост, а именно: Груман, МакДоналд Дъглас и Хюз Еъркрафт.

Може би тук има някаква ирония, която пропускам, но това са три прототипа на публично субсидирани корпорации. Груман, Хюз, МакДоналд Дъглас? Те нямаше да съществуват и минута ако не бяха огромните публични субсидии.

Това е пазарът с неговата безкрайна и мистериозна мъдрост.

Когато Клинтън представяше грандиозната си визия за бъдещето на свободния пазар на конференцията на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество в Сиатъл, той направи същото. Събитието беше на терминала Боинг и президентът даде именно Боинг като пример за тази грандиозна визия. Във всички вестници имаше големи заглавия, всички аплодираха любовта ни към свободните пазари и т.н. Не е необходимо да коментирам, но всъщност е доста интересно. Всичко това означава, че концепцията за капитализма и пазарите е напълно изчезнала, също като концепцията за демокрация, което е интересен факт от модерната ни история, естествен ефект от прилагането на Вашингтонския консенсус у дома. Защото трябва да елиминирате всякакво разбиране за случващото се, а именно – за действително съществуващите свободни пазари, които ни биват налагани.

Всички сегашни мерки споделят един или по-точно два фундаментални принципа и предполагам, че ги изпитваме с пълна сила. Първият гласи: трансфериране на богатство към богатите, а вторият: трансфериране на властта за вземане на решения към богатите. И така всички тези мерки имат като ефект прехвърляне на власт в ръцете на неотговорни пред никого частни тирани, т.нар. „корпорации“. В общи линии те са тоталитарни институции, неотговорни пред никого. Това е ефектът, разгледайте отново примерите. Всеки един случай, свързан с прилагането на  Вашингтонския консенсус у дома, има точно този ефект.

Голяма част от пропагандната система има същата цел. В този случай – абсолютно съзнателно. Тя от години е проектирана по такъв начин, че да демонизира профсъюзите, в което има голяма доза логика. Синдикатите са демократизираща сила, те са един от малкото начини, по който голяма част от населението може да управлява ограничени ресурси и да работи заедно за общото благо. Това е лошото в случая: демокрацията. Поради това съвсем естествено трябва да демонизираме и унищожим синдикатите, което в действителност се прави постоянно.

Другата основна пропагандна тема е анти-политиката. Под пропаганда нямам предвид само излизащото във вестниците, но също и цялата развлекателна индустрия, телевизията и всичко останало. И така, анти-политиката е създаването на една доста специфична представа, която трябва да влезе в съзнанието на хората – федералното правителство е враг. Щатското управление е нещо добро, но федералното е нещо твърде голямо, за да се справим с него и поради това е враг. Освен това никой не би могъл и да си мечтае, че правителството е от и за хората, това е невъзможно. То е враг, който трябва да мразим и от който трябва да се страхуваме.

Не че няма много грешни неща във федералното правителство, но от тяхната гледна точка то има следния голям дефект: потенциално може да бъде повлияно от населението, а и е достатъчно голямо, за да се изправи срещу богатите частници. Ситуацията е от вида „ние срещу тях“. „Те“ са правителството, врага. „Ние“ сме добрите – работещият в полза на всички по двадесет часа на денонощието изпълнителен директор, дружелюбният банкер, опитващ се да намери начин да ви даде пари, лоялната работеща може би съпруга. От другата страна са „те“, аутсайдерите, не-американците, агитаторите, синдикалистите, голямото правителство и т.н. Това е картината, която се представя.

Пропагандата навсякъде буквално набива това в главите на хората от поне петдесет или шестдесет години. Филми, телевизия, книги… постоянно. И това не е инцидент, а част от напълно осъзнати действия. Имаме огромна индустрия за връзки с обществеността, която харчи милиарди долари годишно точно за тези неща. Те дори го казват открито.

Но защо се случва сега, а не да кажем преди тридесет години? Едното предположение е, че е заради пазарите и мистериозната им мъдрост. Но можем да оставим това на страна. Тези действия са прекрасно осъзната социална политика и следователно са контролирани. Второто предположение е следното: живеем в трудни времена, трябва да затегнем коланите. Пълни глупости! Единственото, което е необходимо, за да видите че са точно такива, е да погледнете бизнес пресата. Тя е в екстаз и то от години.

Преди няколко дни Бизнес уийк оповести годишния си доклад за 1000те топ корпорации. Заглавието бе: „1995 г. бе като по учебник“, а подзаглавието: „Най-доходоносните компании станаха още по-доходоносни с рекордните 35%.“. Това са тежките времена, в които живеем. Още едно заглавие от Бизнес уийк: „Проблемът сега: какво да правим с всички тези пари“, тъй като касите на корпоративна Америка се пръскат по шевовете от нарастващи печалби. Друга статия дискутира правителството, наистина доброто правителство. Конгресът на Гингрич представлява крайъгълен камък за бизнеса – никога досега толкова много екстри не са потичали толкова ентусиазирано към американските бизнесмени. Заглавието на тази статия между другото е „Завръщане в окопите“. Сещате се, трябва да искате повече – лакомото изхранване от страна на бавачката Държава трябва да продължи.

Другото голямо бизнес списание, Форчън, дори не може да намери прилагателни за случващото се в последните години. Една година е „запленяващо“, следващата е „изумително“. Очаквам изданието с топ 500, за да видя какво прилагателно ще използват този път, имайки предвид двуцифрения ръст на печалбите за четири последователни години при непроменен обем продажби и за щастие намаляващи заплати.

Заплатите на изпълнителните директори хвърчат в небесата и нямат никаква връзка с дейността. Това е друг интересен аспект. Има изследвания в тази област, така че това няма нищо общо с пазарите. Нарастването на заплатите на директорите се случва докато заплатите на работниците продължават да спадат, както спадат и семейните доходи и т.н.

Всъщност както се досещате никой, който чете бизнес пресата не може да повярва, че се намираме в трудни времена. Както казах страната е препълнена с капитали. Проблемът им е, че не знаят какво да правят с тях. Имат само един вариант – още.

Друг лайтмотив напоследък е, че за да бъдем конкурентни, трябва да използваме т.нар. „смаляване“, „съкращаване“.

Данните на американското статистическо бюро за труда показа, че от 1983 до 1993 г. броят на директорите, мениджърите и административния персонал е нараснал с 30%. Това е смаляването. Най-силно нарастващия сегмент от „белите яки“ са охранителите. Това има връзка с Третия свят – ако се разходиш из Сан Салвадор, ще видиш много пазачи. Сещате се, богатите имат нужда от охрана. Към това трябва да добавим и всички затвори, където хвърляме [излишните] хора, а те също имат нужда от надзиратели. Това е административен персонал, който нараства, същото се случва и в корпорациите. В действителност няма съкращаване, освен за работниците, а това е доста различно.

Защо това се случва точно сега? В действителност това се случва постоянно, зависи само от наличните средства. Бизнесът и най-вече американският такъв, има силно развито класово съзнание и между другото го заявява доста ясно. И винаги води непримирима класова война.

Нека се върнем един век назад към това, което бива наричано „щастливите 90 години“, когато по стечение на обстоятелствата международната икономика е била доста сходна със сегашната по отношение на капиталовите потоци и т.н., не че светът днес е станал кой знае колко по-глобализиран отколкото е бил тогава по отношение на търговията и капиталовите потоци… Тогава лайтмотивът е бил същия. Сякаш краят на света наближава, говорело се е за края на историята, перфектността е достигната, всеки е за себе си, обогати себе си и т.н. Всичко това е било чудовищно за работниците. Тук [в САЩ] е било изключително брутално. И всичко това преди един век.

Е, както знаем светът не е свършил. В Европа например общественият договор е бил приет бавно и трудно. Това обаче не се е случило тук в САЩ. До „бурните 20“ [години на двадесети век] работниците не са имали никакъв глас. Както знаем това е ерата на масовото производство на автомобили и т.н. Трудът е бил извън картината, обществото е било управлявано от бизнеса почти напълно и това е изглеждало като постоянно състояние. Това е била отново утопията на господарите, краят на историята и всички тези приказки.

Трийсетте години са показали, че това не е вярно. Имало е народна организация, протести. Постигнати са били елементи на обществения договор, които са приети в Европа десетилетия по-рано. Всичко това е предизвикало истерия в бизнес средите. В бизнес пресата може да прочетете какво се е говорело – заразата, заплашваща производителите, нарастващата политическа сила на масите, как се насочваме към катастрофа, ако не намерим изход, начин да ги контролираме и т.н.

Точно след приемането на Закона Уогнър през 1935 година започва голяма пропагандна кампания. През следващите две години бюджетът на отдел „Връзки с обществеността“ на Националната асоциация на производителите нараства 20 пъти, защото осъзнават че грубата сила няма да е достатъчна. Американската работническа история е доста брутална, много работници са били убити, но е било ясно, че само това няма да бъде достатъчно. Нужна им е била огромна пропаганда. Това е времето, по което е измислено фабрикуването на съгласие , за което вече съм говорил. Специфични начини, които те наричат научни методи за разбиване на стачки чрез контрол над общностите и т.н. По време на Втората световна война този процес е стопиран, но е въведен отново след това, отново с огромна пропагандна кампания. Няма как да повярвате за какви мащаби става въпрос, докато не разгледате фактите. Целта е била напълно ултимативна и категорична.

Целта е да се спечели непреходната битка за умовете на хората, които трябва да бъдат индоктринирани в капиталистическия разказ, а също и в предпочитания от нас начин на живот и т.н., и т.н. Всичко това са просто цитати от популярната ПР литература, която е особено важна и насочена точно към това, което описах. Те описват какво правят, можете да го видите в пропагандата, училищата, развлекателната индустрия, навсякъде.

Но какво се случи през седемдесетте години на двадесети век? Имаше известни промени в международната икономика, технологиите и т.н., които просто дадоха още лостове в ръцете на господарите.

Един особено важен фактор, който бива посочван от всички, е огромния ръст на финансовия капитал. Финансовите транзакции на къса позиция отбелязаха бум. Това от части е резултат от отхвърлянето на следвоенната система на фиксирани валутни курсове Бретън Удс, което практически доведе до свободното плаване на курсовете. Администрацията на Никсън просто я премахна. От части е резултат и от технически причини. Революцията в телекомуникациите, която разбира се бе публично субсидирана, по това време направи възможно прехвърлянето на средства изключително бързо. По настоящи изчисление вие можете да прехвърлите около един трилион долара за ден от един пазар на друг, т.е. телекомуникациите направиха възможни силно краткосрочните транзакции. И всичко това е насочено към нисък растеж, високи печалби и ниски заплати. Това е фактор, определящ политиката. Не смятам, че е неконтролируем такъв, но определено е фактор. Промяната в композицията на капиталовите транзакции е поразителна.

Може би от около края на деветнадесети век до 1970 година ориентировъчни изчисления показват, че 90% от капиталовите трансфери са били свързани с реалната икономика (с инвестиции и търговия), а 10% – със спекулации. Към 1990 година числата си сменят позициите. По последни данни на Комисията за търговия и развитие на ООН (UNCTAD) през 1995 година 5% са реална икономика и 95% са спекулации. Краткосрочни спекулации например срещу валути, които в същността си са насочени срещу растежа, към увеличаване на печалбите и към намаляване на заплатите.

Това е било осъзнато много бързо, още в края на седемдесетте. Има предложения по въпроса, например от Джеймс Тобин, икономист от Йеил и нобелов лауреат. На среща на управителите на Американската икономическа асоциация през 1978 година той предлага проста реформа – много нисък данък върху краткосрочните финансови транзакции с цел забавянето им, т.е. да хвърлим малко пясък в зъбните колела. Т.нар „данък на Тобин“ може би е щял да проработи, но не е бил въведен, защото оръжието [пропагандата] е било много важно. Това оръжие е използвано изключително ефективно за всичките цели, които описах.

Има и други аспекти.

Дали всичко това е извън контрол и не можем да направим нищо? Нямаме основания да го вярваме. Елементарни реформи като данъка на Тобин биха могли да имат голям ефект. Както споменах международната икономика не е по-силно, а дори в много отношения по-слабо интегрирана от колкото е била преди сто години. Транзакциите са основно между трите големи региона – САЩ, Япония и Европа. Това може да бъде контролирано политически, демократичните общества в тези три региона биха могли да го контролират. Идеята, че не е възможно да се контролира международната икономика просто не е вярна. Финансовите потоци се явяват вътрешни за високоразвитите, богати общества, където теоретично има демократични правителства, които биха могли да наложат разнообразни ограничения.

От друга страна да говорим за корпоративната алчност според мен е несъществено. Трябва да осъзнаем, че това е голяма крачка назад спрямо това, което са смятали работниците преди около век. Да говорим за корпоративната алчност е глупост, корпорациите са алчни по природа, те не могат да бъдат нищо друго. Те са инструменти за взаимодействие с пазара с цел максимизиране на печалбата, богатството и пазарния контрол. Не можем да ги направим по-малко или повече алчни, може би бихме могли да ги накараме на сила. Все едно да кажем на някоя тоталитарна държава „бъдете по-малко брутални“. Да, може би можем да ги накараме, но не това е идеята. Идеята е не да накараме тиранията да е по-малко брутална, а да се отървем от нея. Това е било разбрано преди 150 години. Прочетете работническата преса… да, тогава сме имали много жизнена работническа преса тук в САЩ като Лоу и Лоурънс и други в средата на деветнадесети век, движена от занаятчии и млади жени от Флоренция, които са работили тук във фабриките. Те не са молели автокрацията да бъде по-малко брутална, а са искали да се отърват от нея. В действителност това е напълно логично. Става въпрос за човешки институции, в които няма нищо вечно и които са създадени по-рано през онзи век от съответните елити. Те произлизат от същите интелектуални корени като другите модерни форми на тоталитаризъм, а именно – сталинизма и фашизма и нямат по-голяма легитимност от тях. Да, да направим автокрацията по-малко брутална е възможност, но трябва да имаме изтънчеността на онези млади жени от фабриките от преди 150 години и да разберем, че това е крачка назад и не може да се толерира. Както са казали те – хората, които работят в мелниците, трябва да ги притежават. Това е демокрация, каквато в момента нямаме.

Настоящият текст е лекция на Ноам Чомски в Харвард от 13 април 1996.
Транскрипция: Уилям Грийн. Превод: Петър

Източник: lifeaftercapitalism.info

One thought on “Фантазии за свободен пазар: Капитализмът в истинския свят

  1. Нищо ново под слънцето. Държавата винаги е властови инструмент на господстващата класа и това е научно развито и доказано още преди 160 години. Макар марксизма да не е обновяван и актуализиран от тогава насам по въпросите за класите в обществото нещата са си все същите. В този смисъл нямаше да е лошо ако в университетите човек имаше избор между това дали да изучава пазарния фундаментализъм или марксизъм, защото трябва да признаем, че реалния социализъм въпреки редицата му(отстраними) недостатъци най-вече свързани с властта, то в икономическо отношение предлагаше и прилагаше адекватни решения на някои от основните проблеми на капитализма – социалното неравенство и свръхпроизводството. Друг е въпроса, че не успя да изтъкне предимствата си като система достатъчно разбираемо – здравеопазване, образование, социална система, трудова система, хранителна независимост, а се втурна в надпревара с капитализма по едни и същи критерии – БВП и икономически растеж… Ключова грешка, но поправима.

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s