Неуловимата Институция между личности и мрежи

Както беше констатирано, проучването ми ни поставя пред трудността да схванем контурите на институцията think tanks. Една от причините за това е, че тази институция е сложна цялост, пронизана от три нива на идентификация: това на лидерите на think tanks, които стават синоними на организациите си; това на законовите структури, вписани като НПО, които имат в състава си също млади изследователи и административен персонал; и накрая, това на националните (политически и социални) и международните (най-вече фондации и международни организации) мрежи, които утвърждават и поддържат проектите на think tanks.

Институционалната култура на think tanks в България е много интересна с това, че има тенденцията да слага знак на равенство между индивид и институция: Иван Кръстев се е превърнал в институция и институцията (ЦЛС) се отъждествява с Иван Кръстев.

Иван Кръстев, черният кардинал на българския преход, основател и ръководител на мозъчния тръст "Център за либерални стратегии"

Иван Кръстев, черният кардинал на българския преход, основател и ръководител на мозъчния тръст „Център за либерални стратегии“

Това огледално отъждествяване е валидно за повечето от другите think tanks, присъстващи в българското публично пространство, но също и в чужбина, посредством реномето на харизматичните им лидери. Индивидуалистката идеология (1) всъщност е една от базисните предпоставки на стратегията за легитимация на think tanks: интервюираните експерти винаги подчертават неформалната, изобретателна, субективна и индивидуална страна на своите практики, за сметка на позоваването на институционалните норми. Не индивидът се ражда в институцията, а институцията се ражда чрез действието на индивида. Институцията е представена като променяща се реалност, която трябва да се приспособи към нуждите на индивида, а не обратното. За разлика от европейските чиновници от Комисията, тук не съществува дори задължението да се следват поведенчески правила или код на облекло, защото културата на think tanks предполага индивидуален почерк и известна неформалност. Антропологът обаче трябва да предизвика тази заблуждаваща очевидност, за да разбере, че „неформалността“, за която става дума, е напълно кодирана, т.е. че променливите (от облеклото до начините за изграждане на кариерата) се подчиняват на един диапазон от добре установени избори и правила на средата.

1 Уводът на Мери Дъглас („Il n’y a pas de don gratuit“) в новото английско издание L’Essai sur le don на Marcel Mauss (Routledge, Londres, 1990) обяснява по много убедителен начин основната заслуга на трудовете на Дюркейм и на Мос за изграждането на антропологическата критика на индивидуализма и на утилитаристката теория, текстът е възпроизведен в Mary Douglas, Comment pensent… , р. 163–178.

Но ако, от една страна, think tanks са идентифицирани с лицата на техните лидери и с техните индивидуални характеристики ипрактики, то, от друга, те са признавани в зависимост от мрежите (в т.ч. и международни), в които участват. Така институцията на think tanks се появява в отношението между индивидите-институции и мрежите-институции.

В Европейската комисия особеното организиране на интелектуални позовавания и практики в институцията има за резултат откъсване от останалия свят и мотивира заетите в институцията да употребяват категорията „дом“(1). Уместно ли е тази идентификация да се сравнява с начина, по който експертите от българските think tanks се отнасят към „глобалната мрежа“ на think tanks? Мисля, че съпоставката е рискована, но предлага ключ за интерпретиране на новия тип глобална институция (институция-мрежа), която think tanks представляват, отвъд индивидуалните think tanks институции, вписани във всяка отделна страна според националното ѝ законодателство.

Институцията-мрежа има свои собствени йерархии, практики и ритуали (например конференциите), но също и представи, и стратегии за легитимиране и възпроизвеждане, признати от всички think tanks в света (наричащи себе си think tanks, което пък им позволява да бъдат част от глобалната мрежа).

Ето защо е много интересно да се изследва дискурсът за мобилността на експертите на think tanks: например казва се, че един експерт от български think tank може да бъде нает както в България, така и в Съединените щати или другаде по света, тъй като повечето от техните policy papers се пишат на английски и боравят със същия апарат от понятия. Това твърдение подсилва идеята, че би могло да става дума за транснационална институция-мрежа, културно хибридна, защото е съставена от различни локални експерти, функциониращи в различни национални и културни контексти, но с възможност за вътрешно движение на работната ръка и следователно с общи норми и стандарти за всички страни. Обаче Иван Кръстев, директор на think tank-а ЦЛС, никога нямаше да бъде Иван Кръстев, т.е. човек-институция, признат за експерт номер едно в България, ако беше нает в Съединените щати или ако неговият think tank не беше установен в България, а в Брюксел или Вашингтон. Затова би трябвало да разбираме мрежата от think tanks като институция-мрежа, в която експертите-лидери, а също и самите НПО заемат определено място, обусловено от сложното отношение между глобална и локална легитимност.

1 I. Bellier, Une approche anthropologique de la culture des institutions…, р. 139.

Тогава би трябвало да си зададем въпроса за трансферите и културните приспособявания: какво възприемат българските think tanks от виртуалния модел на идеалния think tank според американските норми и какво договарят и приспособяват към конкретната ситуация в България? Как тези избори са оправдани и идеологизирани в техните дискурси? Както отбелязва Ирен Белие (цит.съч., стр. 131), служителите на институциите на властта не са неутрални същества в един рационален, нечувствителен към културната вариация свят. Става дума тъкмо за схващането на културната вариация в отношението локално/глобално, в отношението между институционалната среда на българските think tanks и глобалната мрежа.

Ето защо е необходимо да сме много внимателни, когато изказваме хипотезата за една международна институционална култура на think tanks. В действителност отношението между „ние“ (с което think tanks се идентифицират) и „другите“ константно се премества според стратегическите интереси на think tanks и на техните лидери. Можем да предложим, че това „ние“, за което става въпрос, се променя в съответствие с контекста на представяне: think tanks се идентифицират като общо „ние“ с другите think tanks, в т.ч. и с донорите, в противовес на хората и правителството в България, когато трябва да бъде представен модернизиращият свят в противовес на модернизиращия се свят. В следващия момент обаче те стават „ние“ с българския и дори с балканския народ, когато казват, че говорят от името на локалните интереси в противовес на донорите. Това „ние“ с двойно лице функционира също в контекста на връзките на think tanks с академичната общност: те ту стават „ние“ с хората от университета („ние, които знаем“) в противовес на представителите на властта, ту стават „ние“ с представителите на властта („ние, които можем“) в противовес на университетските преподаватели, които нямат финансови и политически средства и са изключени от обращението на властовия капитал. Тази игра на променящото се „ние“ (с много лица) е сложна и трудна за схематизиране: улавянето на динамиката ѝ е една от целите на това изследване.

Това е така, тъй като, както ще покажем в следващите глави, фундаменталната отличителна черта на институционалната култура на think tanks, родена в контекста на прехода, се състои в медиаторското положение на think tanks по отношение на различни социални и културни полета. Тази култура може да бъде сравнявана в някои аспекти с тази на европейските администрации в странитечленки на Европейския съюз, за която говори Ирен Белие: „Това, което ги прави огнища на „субкултура“, в действителност е само медиаторската (посредническата) им позиция между света на европейските решения и правителствения свят“ (Белие, цит.съч, стр. 144). Те в известен смисъл са „преводачи на европейската система“ на национално ниво, както think tanks са преводачи на либералната демокрация и на способите за вземане на политически решения по американски. Това медиаторство ни препраща към политическото сърце на институционалната култура на think tanks.

Извадка от книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода“

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s