Преход

Политическият преход

Историята на българския преход е предмет на множество борби за легитимност, които непрестанно променят своето съдържание: вътрешни борби в средите на българските политически и интелектуални елити, както и битки за легитимност, които надхвърлят националните граници като да речем „кампанията“ за централно-европейската идентичност, водена от „Вишеградската четворка“(1), която се опитва да „разграничи [тези страни] от Русия и от другите източни страни в състезанието за присъединяване към Европейския съюз“(2).

ad6ab4bfb301Символичната дата

Интервютата, които проведох, както и повечето от българските писмени извори относно прехода споменават рядко събитията, случили се преди символичната дата 10 ноември 1989 г.. Има обаче събития преди 1989 г., които предвещават идващите промени. През юли 1987 г. например БКП провъзгласява началото на поредна голяма реформа на държавата и на социалистическото общество. Под наименованието „Юлска концепция“ се предвижда политическа реорганизация на обществото, подготовка за ограничен политически плурализъм, както и нова конституция.3 Предвижда се също преход към пазарна икономика и частна собственост. Въпреки това, всеобщо е прието, че политическият преход е започнал на 10 ноември 1989 г. със съвещанието на Политбюро на Централния комитет на БКП, който вечерта на 9 ноември принуждава Тодор Живков, генерален секретар на Партията и председател на Държавния съвет, да напусне всичките си постове. Макар и днес, с оглед на събитията, случили се в другите социалистически страни(4), оставката на Тодор Живков да се вписва в логическата последователност на събитията, „българското пробуждане“ от 10 ноември 1989 г. остава в паметта като неочаквано чудо, което се чества – най-вече от партията на демократичната опозиция – СДС – като дата на освобождението от комунизма, в противоположност на 9 септември 1944 г., честващ освобождението от фашизма с помощта на „Големия съветски брат“.

(1) На срещата на високо равнище във Вишеград на 15.02.1991 г. четири страни – Полша, Чехия, Словакия и Унгария – се договарят да водят обща политика за приемането им в евросъюза, политика, базираща се на тяхната централноевропейска културна идентичност, която ги разграничава най-вече от балканските страни. Така се формира неформална група, позната като Вишеградската четворка..

(2) A. Pope, The Subregional cooperation in Central and South-Eastern Europe. In: La culture du vivre ensemble: conférénce des jeunes balkanistes, 14–19 octobre 1997 г. , rapport non publié. Selon le même auteur, certains pays du groupe de Visegrad ont essayé de faire „cavalier seul“ (free riders) et de se rendre plus „européens“ que les autres.

(3) E. Калинова и И. Баева, Българските преходи, 1944–1999, София, 2000, Тилия, стр. 138.

(4) На 18.08.1989 г. Тадеуш Мазовецки съставя първото некомунистическо правителство в Полша; 18.10.1989 г. Ерих Хонекер, генерален секретар на източногерманската комунистическа партия, е заменен от Егон Кранц; на 23.10.1989 г. Унгария е обявена за република. На 9 ноември пада Берлинската стена.

Според някои обаче „нежната революция“ в България е по-скоро дворцов преврат (1): Тодор Живков е заместен, до 14-ия конгрес на партията, от члена на Политбюро на Централния комитет на БКП Петър Младенов. На този конгрес БКП се отказва от съветския модел и приема социалдемократическа платформа. Той разделя и разпределя ръководните постове в държавата между лидерите на промяната: президент става Петър Младенов, а ръководител на партията – Александър Лилов, бивш член на Централния комитет на БКП; Андрей Луканов става премиер и провежда заедно с опозицията, от януари до май, „българската кръгла маса“.

Андрей Луканов

Андрей Луканов

През февруари 1990 г. комунистическата партия, която се преименова на Българска социалистическа партия (БСП), заявява, че иска да изиграе основна роля в политическия преход на страната. Нейният политически образ дълго след това се идентифицира с проекта за постепенна промяна на системата на по-малка социална цена. Образът на опозицията – която след 1989 г. се организира под наименованието Съюз на демократичните сили (СДС) – се асоциира с опита за едновременното следване на полския модел за „шоковата терапия“ и чешкия пример за декомунизацията.

(1)     Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 157. 

Демократичната промяна обаче започва преди съставянето на организирана политическа опозиция. Лидер на опозицията става д-р Желю Желев, изключен от БКП през 1965 г. и лишен от аспирантска стипендия за доктората си по философия заради твърдения, противоречащи на ленинистката дефиниция на материята. От 1975 г. той работи в Института за култура, а през 1982 г. публикува книгата Фашизмът, която е забранена след излизането ѝ заради скрит паралелизъм между фашистката и социалистическата държава, което му придава ореола на дисидент на режима. Желев е сред лидерите на Клуба за гласност и преустройство в България, създаден през ноември 1988 г. от интелектуалци, по-голямата част от които са членове на БКП. Този клуб предлага да бъдат обсъдени проблемите на българското общество: икономика, права на човека, екология и т.н., и да се огласят пред обществото. Но дисидентското минало на Желю Желев и на някои от неговите сътрудници не стига, за да се създаде митология на българското дисидентство. Българската демократична опозиция не е сравнима с чешката, полската или унгарската. В многото разговори и интервюта с лидерите на българските think tanks „това първоначално изоставане, което България не може да навакса“ обяснява закъснението на българските реформи в сравнение с чешките, полските и унгарските. Този „първороден“ комплекс на опозицията изостря враждебността и недоверието ѝ спрямо БСП (бившата БКП), считана за зле предрешен вълк, недостоен за „нормалните“ си еквиваленти в Централноевропейските страни.

Станко Тодоров, Андрей Луканов и Жельо Желев в пленарната зала на Великото народно събрание.

Станко Тодоров, Андрей Луканов и Жельо Желев в пленарната зала на Великото народно събрание.

Скандалите около досиетата на лицата, сътрудничили на тайните служби на партията, създават повсеместна атмосфера на шантаж и подозрения, която продължава да съществува и досега. Демократичната опозиция страда от тях точно колкото и бившата Комунистическа партия, защото подозрението за сътрудничество с репресивния апарат на бившия режим тежи на кадрите и на двете формации, БСП и СДС. Липсата на „истинско българско дисидентство“ пречи за кристализирането на мита за чистото и героичното минало: българско-то общество, което не е платило за свободата си с „истински жертви“, не би могло да оцени правилно стойността на демокрацията. За разлика от Румъния, където зрелищният процес и екзекуцията на семейство Чаушеску отбелязват рязко скъсване с миналото, България оставя Тодор Живков да доживее старините си в луксозната си вила.

Въпреки мерките и законите за декомунизация, приложени по времето на правителствата на СДС (Филип Димитров, ноември 1991 – ноември 1992 г. и Иван Костов, май 1997 – юни 2001 г.) – в това число и закона Панев за декомунизацията в областта на науката, – опозицията така и не получава пълно удовлетворение и дълго основава кампаниите си върху нуждата от по-голяма декомунизация на българското общество чрез наказване на виновните.

Голяма част от българския електорат счита това послание за неадекватно на българските условия и ги интерпретира като липса на конструктивни идеи. Това води до няколкократни изборни провали на СДС. Нуждата от „прочистване“ на държавата от скрити комунистически елементи е непрестанно повтарящ се популистки мотив в България. Двайсет гоини след началото на прехода той отново влиза в обръщение в изкаванията на премиера Б. Борисов, който обещава да изчисти веднъж завинаги администрацията от ненадеждните елементи от миналото.

От дясно на ляво - Тодор Живков, кметът Павел Павлов, Бойко Борисов (тогава ръководител на охраната) и лекарката на Тодор Живков.

От дясно на ляво – Васил Златев (баща на добрият приятел на Бойко Борисов – Валентин Златев), Тодор Живков, кметът Павел Павлов, Бойко Борисов (тогава ръководител на охраната) и лекарката на Тодор Живков.

Провалът на СДС на първите демократични избори от 17 юни 1990 г. травматизира опозицията, а също и голяма част от българския народ, който чувства, че радостта му от промените е предадена от изборната победа на старата Комунистическа партия. Този провал поражда един интелектуален дискурс, който обвинява българския народ, че е политически незрял, предмодерен и неспособен да се ръководи сам – мотив, който често се използва в публичните изказвания и статиите на експертите на think tanks. Така историята на парламентарната демокрация в България след 1989 г. започва с парламент със социалистическо мнозинство.

Между 1990 и 2001 г. в България се изреждат девет правителства и пет демократично избрани парламента. Заместването на еднопартийната система с тази на демократичния плурализъм предизвиква процъфтяването на плеяда от малки партии. Все пак политическата баница от този преходен период е поделена основно между БСП и СДС, с участието на Движението за права и свободи (ДПС), развито от турското малцинство, което на изборите редовно печели по около 10 % от вота на гласоподавателите. През юни 2001 г., изтощен от непрестанната конфронтация на двете големи партии, българският електорат изненадва Европа като избира за премиер наследника на българския трон Симеон Сакскобургготски (1). Неговото политическо движение, създадено по време на двумесечна изборна кампания, печели 42,74% от гласовете. Множеството коментари за това неочаквано събитие поставя въпроса в българските и в чуждестраните медии за „зрелостта“ на българската демокрация и за шансовете за успех на прехода в тази страна. Някои лидери на think tanks, като Евгений Дайнов и Огнян Минчев, активно ангажирани в предизборната кампания на СДС, обявяват, че този изборен резултат („свлачището“) е „опасност за програмата за модернизиране и европеизиране на България“ (2). Все пак правителството на Симеон Сакскобургготски продължава политическата линия на предишните правителства, без да постави под въпрос демократическото функциониране на страната, подготвяйки активно приемането ѝ в Европейския съюз и в НАТО. Икономическата политика на правителството не променя посоката на реформите на предишното правителство и продължава да поддържа Валутния борд, въведен през 1997 г.: обвързване на българската валута с германската марка (1 лев = 1 DM) и подчиняване на икономическата политика на страната на правилата, постановени от Международния валутен фонд (МВФ). Всъщност България, приключва преминаването си към пазарна икономика по време на правителството на Симеон Сакскобургготски.

1 Наследник на българския трон, той е избягал през 1946 г. от комунистическия режим и се е установил в Испания. М. Мonova, D. Lavergne и D. Тosheva, „Le mystère du roi bulgare“, Le Monde, 15.06.2001.

2 Е. Дайнов, България в XXI в. …,стр. 3–6. 

Симеон Сакскобургготски получава менората.

Симеон Сакскобургготски приема менората от ционистите.

Икономическият преход 

Преходът от планова икономика от съветски тип към пазарна икономика започва преди съдбовната дата 10 ноември 1989 г. Икономическата криза на изток и политиката на постепенно отделяне от Москва, която вече не поема ангажимента да посреща нуждите на своите сателити, задължават българската комунистическа власт да предприеме реформа, която да ориентира българската икономика към новите форми на собственост и на организация на производството. През януари 1989 г. Постановление № 56 предвижда създаването на предприятия и на частни дружества. Тези реформи бързо са задминати от политическите събития от 1989 г.

Закъснението на реформите

Преходът към пазарна икономика започва реално от 1990 г. чрез два основни процеса: връщането на имуществото и на национализираните през комунистическата епоха земи и икономическата приватизация в страната. Новата българска конституция, приета през юли 1991 г., гарантира частната собственост, както и правата на човека. Политическите партии обаче нямат консенсус за начините на извършване на приватизацията. БСП, чийто електорат е основно от селски произход и социално отслабен от реформите, предлага постепенни реформи, докато СДС се обявява в подкрепа на шоковата терапия. БСП е обвинена, че забавя реформите, докато политическият ѝ противник е обвинен, че води твърде радикална и антисоциална политика. БСП играе популистки картата на социалното недоволство, за да дискредитира управлението на СДС. Така икономическите кризи, провокирани от политическите боричкания и трудния напредък на реформите, отмерват редуването на българските правителства.

Премиерът на първото социалистическо правителство, избрано по демократичен начин през 1990 г., се сблъсква със страха да бъдат започнати бързите реформи, които е подготвил с помощта на екип от български и американски специалисти (в който участват и някои от бъдещите експерти на think tanks): реформата Ран (по името на американския теоретик на шоковите терапии, прилагани в източните страни – Ричард Ран). По това време България се присъединява към МВФ и Световната банка, но закъснението на либерализирането на цените провокира криза на снабдяването и кара правителството да подаде оставка. Коалиционното правителство на Димитър Попов (февруари–октомври 1991 г.) извършва либерализирането на цените, което е първата важна реформа, даваща началото на сриването на покупателната способност на българите.

Ричард Ран и основателят на ИПИ Красен Станчев, София 1 октомври 2008 година.

Ричард Ран и основателят на ИПИ Красен Станчев, София 1 октомври 2008 година.

Политиката на следващото правителство, ръководено от Филип Димитров, избрано от мнозинството на СДС и Движение за права и свободи (ДПС), увеличава конфронтацията между печелещите и губещите от икономическите реформи, особено с реституцията на недвижимото имущество на старите собственици: логиката на историческо възмездие на този закон провокира голяма криза в българския аграрен сектор, чиято работна организация и технически парк са пригодени за екстензивно земеделие.

Същото това правителство дава началото и на процеса на приватизация на икономиката чрез гласуването на два фундаментални закона: за чуждестранните инвестиции (февруари 1992) и за приватизацията (април 1992). Шокът на тези реформи провокира такава ТКЗС (бивши комунистически земеделски кооперации) в кооперации със смесена икономика предизвиква враждебността на СДС, който го обвинява, че води политика на рекомунизация.

Безработицата, инфлацията и нарастващата престъпност предизвикват у много българи носталгия по комунистическата епоха, която е осигурявала ваканции, здравеопазване, заплати и социално осигуряване за всички. На парламентарните избори през декември 1994 г. недоволството на населението спомага за връщането на власт на БСП, ръководена от младия технократ Жан Виденов.

Победата на БСП в България е част от лявата вълна, която залива изтощената от шоковите терапии на либералните правителства Източна Европа (1). Лозунгът на предизборната кампания на БСП: „Да спрем разрухата, да обновим България!“, изкушава електората. Но политиката на БСП не успява да спре увеличаващата се икономическа криза, нито да проведе успешно непопулярните реформи. Масовото създаване на частни банки отнема инструменти за интервенция от ръцете на политическата власт. Финансирането на работещи на загуба държавни предприятия, високите лихви и хаотичният износ на капитали са някои от причините, които през 1996 г. провокират криза на банковата система. Започнатите през 1996 г. реформи и предложението на премиера в България да бъде въведен валутен борд не успяват да спасят социалистическото правителство, което се отказва от властта под натиска на улицата, а също и на международните авторитети (МВФ, Световната банка, посолството на Съединените щати, фондацията на Джордж Сорос и т.н.).

Джордж Сорос

Джордж Сорос

1 През 1993 г. парламентарните избори в Полша са спечелени от левицата; през 1994 г. унгарският парламент се оказва също със социалистическо мнозинство. 

Натискът на международната общност

След временното правителство на Стефан Софиянски, назначен от Президента на републиката, за да организира парламентарни избори (февруари–април 1997 г.), изборите от юни 1997 г. поверяват властта на СДС, който печели абсолютно мнозинство в парламента. Тази партия обещава да доведе до успешен край икономическите реформи, за да може България „да успее да влезе в новото хилядолетие като цивилизована европейска страна“ (1). Политиката на правителството е подкрепена от МВФ: от 1 юли 1997 г. е въведен валутен борд. На 24 юли МВФ дава втория транш помощ от 140 милиона долара. Цените на транспорта и на енергията се увеличават главоломно, брутният вътрешен продукт за 1997 г. намалява със 7,5% спрямо предишната година, приватизацията на големите държавни предприятия среща затруднения. Подкрепата на тази рестриктивна икономическа политика на правителството от страна на международните институции подпомага финансовото стабилизиране на страната, но България заплаща много висока социална цена. Населението усеща жестоко разграждането на системата на социалното осигуряване и кризата на образователната система (2). През 1999 г., когато правителството на Иван Костов заявява по средата на мандата си – на 30 юни 1999 г. (3), че българският преход е завършил, средната заплата в страната е 199 лева и 83 стотинки (около 100 евро). Социалната цена на прехода е усетена особено от пенсионерите, които често са снимани от западните журналисти, докато просят или ровят в кофите за боклук в центъра на София. В действителност обаче провинцията е много по-засегната от спадането на доходите, затварянето на заводите и кризата в земеделието. Столицата концентрира ползите от първите инсталиращи се международни предприятия и организации и развива голям неправителствен сектор. Статистиката отбелязва чувствителен спад на консумацията на хранителни продукти в сравнение с 1989 г. (4) Намаляването на населението през периода 1989–1999 и заминаването на 530 000 българи в чужбина, повечето от които млади специалисти, предизвикват демографска криза.

1 България 2001. Програма на правителството на Република България 1997–2001, стр. 1–2.

2 Доклад на ЮНЕСКО от 1998 г., който показва, че България е намалила със 75% бюджета си за образованието.

3 Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 197.

4 Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 258. 

16a3e122f9fe4262fa40493559b20137Призивите на правителството на Иван Костов за саможертва в името на демократичните промени и влизането в ЕС правят все по-скептично обществото, което всекидневно е бомбардирано от медиите с корупционни скандали, в които участват и някои от управляващите. Изморен от стерилното идеологическо противопоставяне между бившите комунисти и антикомунистите, електоратът оттегля доверието си от двете основни партии, СДС и БСП, които не успяват да го измъкнат от мизерията, и дава надеждите си на популистките обещания на Симеон Сакскобургготски – да превърне България в благоденстваща държава за осемстотин дни. Предизборните обещания на бившия цар разчитат на международните връзки, които той е натрупал по време на изгнанието си в Испания, и върху идеята, че ще привлече да работи за България екип от млади български икономисти, които наскоро са завършили образованието си и са навлезли в активния живот в лоното на престижни международни икономически органи в Западна Европа.(1)

Символната тежест на Европа този път натежава в полза на Симеон Сакскобургготски, който въплъщава идеала на ръководител на правителство, признат от западните политически и икономически кръгове. Това е още една илюстрация на огромния символичен и ефективен авторитет на международната общност (западни институции и страни, които въплъщават модела на капиталистическото и демократичното развитие) в динамиката на българския преход…

1 Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 146. 

От книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода“

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s