Българската демокрация – внесена, утвърдена и подпомогната отвън

По време на официалната си визита в България през януари 1989 г. президентът на френската република Франсоа Митеран кани на закуска във френското посолство в София дванайсет български интелектуалци, сред които и някои представители на Клуба за гласност и преустройство. Сред тях са Желю Желев и Блага Димитрова – бъдещи съответно президент и вицепрезидент на България. Тази среща е интерпретирана от дисидентските среди, но също и от тогавашните управляващи, като знак за международно признание на вътрешния политически авторитет на дисидентските кръгове1.

vejdiknightСъбитието добива сериозна символна тежест в наративите за началото на демократизирането в България. В него се забелязват както моралният авторитет на външната подкрепа за процеса на прехода, така и централната роля, която гражданското общество се подготвя да играе като посредник между очакванията на Запада и на местното общество. Българският преход не е само преход от авторитарния монопартиен режим към демократичен режим, от икономика от съветски тип към капиталистически пазарен модел, той представлява също и включването на България в международния световен ред.

Страната напуска политическите, икономическите и военните структури на Източния блок, които се саморазпускат през 1989 г., и се присъединява към международните организации на западните демокрации.

Началото на този процес е поставено от срещата в Малта през декември 1990 г., между президента на СССР Михаил Горбачов и президента на САЩ Джордж Буш. По време на тази среща съветският лидер заявява, че страната му се освобождава от поетите задължения по отношение на политическото и икономическото развитие на бившите си съюзници.

Американската подкрепа и влизането в НАТО

През февруари 1990 г. американският държавен секретар Джеймс Бейкър е на официално посещение в България. Той представя пред държавния глава Петър Младенов и пред министъра на външните работи Бойко Димитров условията, които България трябва даизпълни, за да се присъедини към МВФ и Световната банка. Тези институции са от изключително значение за икономическото бъдеще на страната, която вече не може да разчита на привилегировани търговски отношения със СССР (60% от обема на българската външна търговия преди 1989 г.) и не получава от него суровини на цени под всякаква конкуренция. Според доклада на Джеймс Бейкър пред американския Сенат от април 1990 г., основното американско условие, поставено пред българското правителство, е организирането на „свободни и демократични избори“, както и гарантирането на правата на човека и правото на емиграция.

widescreen-pictures-018Външната икономическа помощ е подчинена на условия, които насърчават, подтикват и моделират политическите реформи на България, която се стреми да бъде призната и подпомогната от новото си демократично семейство. Така началото на българската демократизация е белязано от силен ангажимент към Съединените щати, който ще остане определящ по време на целия български преход.

След посещението си в САЩ през май 1990 г. Желю Желев, лидер на СДС – партия, която тогава е в опозиция, – получава логистична помощ от Съединените щати (финансова помощ за издаването на вестника на партията „Демокрация“, офис оборудване, методологични съвети, формиране на кадри и т.н.). Американският посланик Сол Полански се присъединява към последната среща на опозицията преди изборите през юни 1990 г., за да потвърди американската подкрепа за СДС. Верността на СДС към Съединените щати е потвърдена от ярко символични действия: през август 1991 г., в качеството си на депутат, натоварен с изработването на българската конституция, Желю Желев предлага да бъде анулиран договорът за сътрудничество със СССР. Така България става първата страна в Източна Европа, която се отказва със закон от военния и икономическия си съюз със СССР. Това решение се случва три седмици преди опита за държавен преврат в Москва, който води до разпадането на СССР в края на 1991 г.

Американската помощ е все така подчинена на условия и придружена от препоръки. Когато СДС печели парламентарните избори през 1992 г., премиерът Филип Димитров заявява, че вместо да се опитва да постигне изкусно равновесие между Запада и Изтока, между Европа и Съединените щати, България трябва да заложи на подкрепата на Съединените щати.1

По време на срещата с президента Буш на 3 март 1992 г., Филип Димитров се ангажира България да се превърне във фактор на стабилност на Балканите. Двама от най-близките му съветници, Алекс Алексиев и Константин Мишев, се връщат от САЩ, натрупали много директни контакти с американската администрация. Така усилията на кабинета пораждат конкретни резултати. По време на форума на търговската камара Лорънс Игълбъргър, министър на външните работи на Съединените щати,2 декларира, че „Америка подкрепя България, както не е подкрепяла никоя друга страна в Централна и Източна Европа“. Проамериканската политика на Филип Димитров му спечелва прозвището „Фил Кенеди“ и поражда остри критики, особено след решението му да подкрепи политиката на Съединените щати в Турция и Израел (където българският премиер отива на официално посещение в спорните територии на Голанските възвишения)3.

При все това тази политика е част от геополитически избор – присъединяването на България към атлантическите структури и особено към НАТО. Разпадането на Варшавския договор, военният съюз на Източния блок, задължава страната да приложи нова политика за отбрана в обтегнат и сложен международен контекст – етническите кризи в бивша Югославия, първата война в Залива, политическото реструктуриране на СССР, увеличаването на организираната престъпност и на мафиотския трафик на Балканите и т.н.

През февруари 1994 г. правителството на Любен Беров включва България в програмата „Партньорство за мир“ на НАТО. През 1996 г. правителството на БСП продължава политиката на сближаване с НАТО и приема резолюция за засилване на диалога с тази организация. След оставката на социалистическото правителство се забелязва ускорение на сближаването, което се превръща в кандидатура за членство през февруари 1997 г. Този акт, приет от временното правителство на Стефан Софиянски, е възприет от общественото мнение като знак за второ скъсване с комунистическата епоха. През 1997 г. правителството на СДС на Иван Костов декларира, че членството в НАТО е национален приоритет, наравно с членството в Европейския съюз.

1 Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 174. 

2 в-к „Демокрация“, 4 март 1992 г. 

3 Калинова и Баева, цит.съч., стр. 174.

Тогава България е призована да докаже искреността на желанието си за членство в НАТО, независимо от общественото мнение. През пролетта на 1999 г. страната слага край на неутралната си позиция в Косовската криза, декларира се като солидарна с НАТО относно въздушните удари и отваря въздушното си пространство за бомбардировачите на съюзниците. Според официалните аргументи на правителството тази позиция, с която повечето българи не са съгласни, потвърждава „цивилизационния избор“ на България.1

В Ирак американската интервенция не е операция на НАТО, тъй като не получава подкрепата на някои европейски членове на организацията. Обаче започналата през 2002 г. криза е представена от правителството на Симеон Сакскобургготски, следващо същата външната политика на предишното правителство, като последно изпитание преди влизането на България в НАТО. Въпреки митингите и сондажите, които показват, че общественото мнение не подкрепя изпращането на български войски, въпреки отказът на някои страни от Европейския съюз да подкрепят американските действия, правителството се присъединява към коалицията и изпраща четиристотин войници в Ирак. Макар и Иракската криза да разкрива за пръв път в българската преса сериозни разминавания между европейската политическа визия и американската визия за свят, ръководен със сила, влизането на България в НАТО през април 2004 г. е представено като решителна стъпка за приемането на страната в Европейския съюз. Тази идея е подкрепена от експертите на проамериканските think tanks като ИРМИ, който от 1997 г. води кампания в полза на влизането на България в НАТО (семинари, конференции, публикувани книги)1.

В този контекст е интересно да отбележим, че процесите на присъединяване към НАТО и Европейския съюз следват един и същи календар: през април 2005 г. България официално става член на НАТО и подписва споразумението за присъединяване с Европейския съюз.

1 О. Минчев (изд.), Bulgaria for NATO, София, юни 2002, ИРМИ.

2 Интервю с Деян Кюранов ЦИД/ ЦЛС.
3 БСП получава също така и външни помощи чрез индиректното финансиране
на избирателните кампании, например от фондация „Фридрих Еберт“. Все пак
тази помощ изглежда доста незначителна на фона на помощта, която полу-
чава СДС от различни фондации и американски организации. Либералната
германска фондация „Фридрих Науман“ също няколко пъти е подпомагала
Движение за права и свободи. Източниците на тази информация са резул-
тат от многобройните интервюта с лидери на think tanks или с експерти по
политология, които е невъзможно да бъдат поименно цитирани.

Политическа помощ и помощ за think tanks и НПО

В началото на прехода гражданското общество се идентифицира изцяло с антикомунистическата опозиция, която въплъщава демократичната промяна. Формулата „гражданско общество“ често е синоним на опозиция. Think tanks, които претендират за ролята на „мозък на гражданското общество“2 и на опозицията, получават финансова помощ от американската държава, идваща индиректно чрез фондации като институт „Отворено общество“ в Ню Йорк (OSI New York), фондация „Отворено общество“ в София, USAID (Американска агенция за развитие), Световната банка и т.н. Материалната и моралната подкрепа на Съединените щати за СДС се извършват посредством финансиране на проекти или формиране на кадри. Някои think tanks стават инструмент за действие на СДС или на други политически партии.3 Такъв е случаят с ЦСП (Център за социални практики), който на няколко пъти е мобилизиран за предизборните кампании на СДС, а през 2003 г. поддържа председателя на СДС Надежда Михайлова в кампанията ѝ за изборите за кмет на София1. Понякога експертите на think tanks, превърнали се в официални експерти на СДС, получават лични възнаграждения от американски фондации и организации, чиято сума не е публично достояние.2 Тази инвестиция в българската политика чрез гражданското общество се оказва краткосрочно и средносрочно печеливша за Съединените щати, доколкото финансовата подкрепа създава трайна преданост сред интелектуалния и политическия елит на страната.

Съществуването на мостове между политическата кариера и гражданското общество се потвърждава, когато бивши лидери на НПО като Соломон Паси, председател на Атлантическия клуб в България, заемат държавни длъжности: през 2001 г. Паси става министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски; през 2003 г., по време на церемонията за рождения ден на Атлантическия клуб в хотел „Шератон“ той заявява, че след неговата „борба за присъединяването на България към НАТО“, борба, която е „започнал като лидер на Атлантическия клуб, когато много малко българи са били готови да подкрепят тази кауза“, той се радва, че тази позиция „се е превърнала в официална линия на българската държава, която се подготвя да влезе в НАТО и да изпрати един батальон в Ирак“.

1 Интервю с Е. Дайнов, ЦСП.
2 Интервю с В.Г., университетски преподавател и политически съветник.

От книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода“

Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s