История на евреите по българските земи (според Уикипедия)

Балканска предистория

Най-ранното споменаване за евреи на Балканите се съдържа в надпис, датиран в периода 300-250 г. пр.н.е. и намерен в Оропос, малко крайбрежно градче между Атина и Беотия. Презумира се, че първите еврейски колони на Балканите са от времето на Александър Македонски. От 140 г. пр.н.е. датират първите данни за еврейски поселения в Солун и по крайбрежието на Тракия, днес Северна Гърция. Основния поток евреи се заселва по балканските земи след обсадата и превземането на Йерусалим, предшествано от подпалването и разрушаването на Втория храм.[1]

Историята на евреите по българските земи се отнася не само до територията на съвременна България, а до цялото българско землище, обхващащо историко-географските области МизияТракия и Македония, включително Северен Епир и Северна Тесалия с Отвъддунавска България на която територия се е формирала българската народност през средните векове.

Късна римска античност

Първите археологически находки свързани с еврейски поселения в българските земи са от местност в близост до село Гиген край град Никопол на река Дунав, където е разкрит надгробен паметник (мраморен стълб) от II век върху който има надпис споменаващ за евреина Iose Sarcisinao. Надпис от II-III век в християнска базилика край село Стоби, удостоверява, че Клавдий Тиберий Поликарам е преминал към юдаизма, като е увенчал своя праведен живот с подигането на синагога в Стоби. Във Филипопол е разкрита синагога от края на III и началото на IV век.

Прокопий Кесарийски в съчинението си „За строежите“ споменава кулата „при евреите“ която кула се отнася за VI век и се намира източно от Дортикум, на десния бряг на Тимок, в близост до вливането му в Дунав при селоРаховица.[2]

Първа българска държава

Данните за евреи в Първата българска държава са фрагментарни. От значение по темата е и обстоятелството, че в края на X век и началото на XI век (когато престава да съществува и българската държава) е разгромен под комбинираните удари на Киевска Рус и съседите Хазарския хаганат, чиято управляваща върхушка и съсловие приемат близо два века по-рано юдаизма.

Върху археологически материали от Плиска Страхил Гичев открива силно повреден надпис, който определя като еврейски — на иврит. Надписът отпраща към еврейски цар от 7 век пр.н.е..[3]

Византийско владичество

По време на византийското владичество над българските земи настъпват значими размествания на население (от североизток нахлуват печенегиузи и кумани), като вероятно по това време се заселват романьотите, които изграждат известния еврейски квартал в Търново. Кварталът се е намирал на южния склон на хълма Трапезица, като е бил защитен от запад с напречен зид /Васил Стоянов-Берон слага еврейския квартал северозападно от Трапезица, археоложката Я. Николова го локализира в местността „Черничака“, а Димитър Ангелов го намира в района на църквата „Св. Димитър Солунски“, като съществуват и други мнения по въпроса за местоположението на еврейския квартал в старопрестолната българска столица/. В плановете на средновековно Търново има нанесено еврейско гробище, принадлежало на квартала. Археологически проучвания в района на еврейския квартал в Търново не са правени.[4][5]

През 1093 г. главния равин на Охрид (по това време най-големите еврейски общности са тези в Охрид и Костур) раби Товия Бар Елиазар пише най-старата еврейска книга от българските земи – „Lekach-tov“.

В хрониката на Бенямин от 1185 г. се цитират еврейски общини по българските земи.[6]

Втора българска държава

Царица Сара-Теодора, втора съпруга на царИван Александър, майка на цар Иван Шишман

Във Втората българска държава евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната — Видин, Търново, Плевен, София, Пловдив, Одрин, Охрид, Битоля, Костур. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати. Известно е, че по времето на цар Теодор Светослав палачи в столицата Търново са евреи-романьоти.

В средата на XIV век в престолния Търновград на два пъти са свиквани общонародни църковни събори срещу ширещите се по това време в българските земи ереси, които засягат в една или друга степен и евреите (обвинявани в светотатство срещу християнски реликви). От значение в тези случаи за евреите в частност е осъждането на ереста на жидовствуващите. Ереста е осъдена и предадена на анатема на църковния събор провел се през 1360 г. в Търново и председателстуван от цар Иван Александър. Осъдени на смърт са трима жидовствуващи за оскърбяване на християнската религия. От историческите сведения може да се направи извода, че броя на евреите в тогавашната българска столица е бил значителен.[7]

В периода непосредствено преди завоюване на столицата Търново от османските турци се случва едно събитие от решаващо значение за престолонаследието и определянето на държавен глава – цар Иван Александър сключва втори брак с еврейката Сара, приела християнството и християнското име Теодора. Това историческо събитие е най-коментираното и разисквано в историята на евреите по българските земи, понеже Сара-Теодора е майка на престолонаследника и последен Търновски цар – Иван Шишман. Случаят е своеобразен прецедент за християнска Европа през средновековието, като е явно неодобряван в царското семейство и сред останалите роднини на царя, понеже сестра му царица Елена Българска, заедно с първата съпруга на Иван Александър — влахинята Теодора Басараб, женят синовете си и царе Стефан Урош V и Иван Срацимир за сестрите с майка католичка – Анна Анка Басараб и Анка Басараб.[8]

Българският средновековен правен корпус забранява бракове на християни с еретици, езичници, мюсюлмани и евреи. Изключения се допускат само след покръстване на иновереца. Такъв е случая и с втората съпруга и царица на Иван Александър — Сара, приела името на първата му съпруга-християнка от Влашко с името Теодора. Според еврейския изследовател Бенямин Ардити, Сара спасява от смърт тримата осъдени жидовствуващи на Втория църковен събор по времето на Иван Александър (първия е насочен срещу богомилите, а втория — срещу евреите), като по негово мнение отделянето на Видинското царство от Търновското, е по внушение на втората царица.[9][10]

Османско владичество

Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорятладински и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския – идиш.[11]

Трета българска държава

По време на освобождението на България, в българските земи евреите живеят предимно в по-големите градове — главно в София, Пловдив, Русе, Бургас, Видин, Дупница, Кюстендил. Те са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така много занаятчии, дори хамали. Като цяло отношението на българите към евреите по това време е резервирано по политически причини, свързани с отношението на евреите към освободителката на България – Русия.

След двете национални катастрофи на България в междусъюзническата и Първата световна война, вътрешнополитическото положение в страната се изостря. Политическият климат е влошен и заради избухналата в РусияОктомврийска революция, която докарва на власт болшевиките. През годините 1923/25 България изпада в двукратно вътрешно кръвопролитие, като главен организатор и подбудител на атентата в църквата „Света Неделя“ се оказва евреинът Марко Фридман. И по тази причина, поради която на евреите е погледнато от страна на властта с подозрение, жертва на последвалата разправа на властите става евреинът Йосиф Хербст, известен журналист и първи директор на държавната Българска телеграфна агенция.

Втора световна война

Паметник в чест на българския народ, спасителят на българските евреи по време на холокоста, Яфо, Израел

В годините на Втората световна война евреите по българските земи се включват масово на страната на комунистите и другите съюзници в антихитлеристката коалиция, извършвайки диверсии (Леон Таджер), убийства (Виолета Якова), и участвайки в партизанското движение в България (в отряд „Антон Иванов“ 28 партизани са евреи, от които 21 загиват)[12].

Вследствие на съпротивата, в българското законодателство е въведен Закон за защита на нацията, който засяга евреите, масонитеротарианците и най-вече техния статус исобственост. По време на войната България е съюзник на Германия в Тристранния и Антикоминтерновския пакт, от участието в които за страната произтичат и съответните задължения. Едно от тях е сътрудничество и съдействие за т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос„. На евреите в България се налага да носят давидовата звезда под формата на значка, да спазват полицейски час, да пазаруват хляб от отделна фурна, както и да спазват специален режим на придвижване. Мъжете евреи са изпратени в трудови лагери.

Планираната тайна депортация на еврейското население в България от Комисарството по еврейския въпрос към немските концлагери е осуетена от граждански протести и официална съпротива на част от депутатите в парламента, оглавени от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев. Други евреи (около 11 хиляди) от Беломорска ТракияМакедония и Поморавието през март 1943 г. са депортирани към Генерал-губернаторство Полша.[13]

Комунистическа България

След Втората световна война броят на евреите в България възлиза на около 50 хиляди. Те масово се включват в разправата с управлявалите страната по време на войната, като взимат дейно участие в съставите на Народния съд. След 1948 г. по-голямата част от българските евреи се изселва в новосъздадената държава Израел.[14]

Демократична България

Според официалното преброяване на населението в България от края на 1992 г., като евреи се самоопределят 3461 души. Според източници от еврейската организация „Шалом“, евреите заедно с родените от смесени бракове български граждани с еврейски произход са около 6000.

Евреите масово подкрепят настъпилите демократични промени в България, включвайки се активно в политическия живот на страната. Редица представители на еврейската общност заемат в Република Българияръководни държавни и обществени постове, участвайки във вземането или вземайки редица управленски решения свързани с настъпилите политически и икономически процеси в страната, като приватизацията на държавно и общинско имущество (Илко ЕскеназиАлександър БожковЛидия Шулева и др.).[1]

Източници

  1.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история, стр. 419-431. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  2.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история на България, стр. 432-433. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  3.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Археология, стр. 418-419. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  4.  История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  5.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  6.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 434. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  7.  История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  8.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 433-436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  9.  История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  10.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 435. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  11.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), История на България под турско робство, стр. 437-441. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  12.  Страници от живота на партизанския отряд „Антон Иванов“. в годишник на на обществената културно-просветна организация на евреите в Н.Р.България — от Йосиф Илел, 1981.
  13.  Евреите по българските земи (анотирана библиография), Нова и най-нова история на България, стр. 441-476. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  14.  Кацаров, Константин. 60 години живяна история. ИК „Прозорец“, 1970, швейцарско издание.

Източник: wikipedia

Advertisements

(НОТА: Ще отнеме повече време за преглеждането на коментарите! Бъдете търпеливи, няма да се появяват бързо.) Очакваме вашето мнение по темата, но ви молим да прочетете първо правилата за коментарите.

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.